Дороти Кумсън
Когато бях невидима (28)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Чук, чук, чук! — осем без петнайсет.

Отчаяно се надявах да се обади и да отмени срещата в последната минута. Всъщност се надявах да го направи още сутринта, а през целия ден се молех като по чудо да се е сдобила с телефонния ми номер и да се обади, че няма да може. Към седем, когато нищо такова не се случи, трябваше да се надигна от дивана и да се изкъпя. (Все още не мога да свикна с невероятния лукс да мога да оставя сапуна, гела за лице и кърпите в банята, за да ги използвам отново, като знам, че никой друг няма да ги докосне).

Докато вървя към вратата, взимам очилата и си ги слагам. Когато съм сама, не ги нося, нямам нужда: знам коя съм, как изглеждам и виждам отлично без тях. С всички останали трябва да крия лицето си. Вече съм облякла палтото си и преди да отворя, обувам обувките. Предполагам, че тя идва по-рано, за да има основателна причина — чака ме да се приготвя — да влезе в апартамента ми. Не ми се иска да допускам хора в личното си пространство, това е само мое убежище, за първи път имам нещо, което не е нужно да деля с друг във всяко отношение, и не искам някой да нахлуе в него толкова скоро — особено такъв като Елиза, която има проблем със спазването на личното пространство на хората и не обръща внимание, когато й казват „не“.

— Здравей — казвам й, когато отварям вратата и я виждам там, преметнала палтото на ръката си, готова да влезе. — Готова съм да тръгваме и се радвам, че дойде малко по-рано.

Трябват й секунда-две да скрие разочарованието си.

— О, чудесно — отвръща. Погледът й се стрелва любопитно над рамото ми, преди да изляза и да затворя вратата. Тя няма да види нищо, защото няма кой знае какво за гледане.

Отвън е пролет. След две седмици ще превъртим часовниците напред и вечерите ще станат дори по-светли, дните по-топли и не така сурови с онези, които живеят по улиците.

— Как мина денят ти? — питам я, когато излизаме на тротоара пред сградата.

— Чудесно — мърмори тя. Още е нацупена. Цупи се, докато стигнахме до приземния етаж, защото провалих плана й да проникне в апартамента ми. Днес парфюмът й не е толкова силен и аз съм благодарна за това. — А твоят? — пита намусено.

— Добре, всъщност чудесно. — Дните ми вече са чудесни. Прекрасни дни, в които не се случва нищо необичайно, в които не е нужно да се тревожа къде ще спя, дали ще ям, дали ще открия някой от приятелите си в безсъзнание и ще се наложи да викам линейка. Мисля за Рийс и за другите всеки ден, те са там, не напускат ума ми, но и това, че не мога да сторя нищо, също е странно освобождаващо. Когато бях с тях, знаех, че не мога да сторя нищо, но все се опитвах. Беше лудост, от която не можех да се освободя: бях безпомощна да променя нещата, но отчаяно исках да го сторя.

Мъж с дълго вълнено палто и шапка, смъкната над ушите, върви към нас и до болка ми домъчнява за Рийс. Толкова силно ми липсва, че вътрешностите ми се свиват и искам да изпъшкам. Не го правя. Продължавам да вървя и се взирам в мъжа, чудя се каква е неговата история, къде е бил и къде отива.

— Добре ли сте? — питам го, когато случайно среща погледа ми.

Той се взира неразбиращо в мен, озърта се назад, да провери дали говоря на него, после пак ме поглежда. Виждам как рови в паметта си, пита се дали ме познава отнякъде, дали не съм позната от предишния му живот.

— Да, да — прошепва.

— Познаваш ли го? — казва тихо Елиза, когато отминаваме.

— Не. Попитах от любезност.

— Имаш ли някакви дребни, скъпа? — провиква се мъжът след нас, преди Елиза да заговори отново.

Спирам и се обръщам. Гледам го в очите, докато клатя глава.

— Съжалявам, но мога да отида до супермаркета по-надолу и да ви взема кафе или чай.

Той се смее, сиво-белите му зъби се появяват на мръсното лице. И все още усмихнат казва:

— Честно да си призная, предпочитам пари.

— Сигурна съм, но офертата не е такава — отвръщам с шега. — Кафе, чай или горещ шоколад — само това мога да предложа.

— Е, благодаря, но няма нужда.

— Супер — отговарям. — Може би следващия път?

— Да, може би.

— Сигурна ли си, че не го познаваш? — пита ме Елиза, когато продължаваме към бара близо до центъра на Брайтън.

— Да, сигурна съм.

— Но говореше с него, сякаш го познаваш.

— И с теб говоря, сякаш те познавам.

— Да, така е — отвръща тя.

Не добавям, че знам кой от тях е по-честен в намеренията си към мен.

 

 

Бирмингам, 2004 г.

— Няма ли възможност да се прибереш у дома? — попита ме Рийс.

В кафето на Бърни сме, в един през нощта. Разбрахме се да се срещаме тук всяка трета нощ: ако някой не се появи, другият ще започне да го търси. Реших, че той измисли това, за да се грижи за мен, но призна, че ще е от полза и за него. — Всеки си има демони, Ейс — моят е хероинът. — Откровен е по този въпрос, толкова откровен, че отначало си помислих, че се шегува. Очите му не се откъсваха от моите, докато навиваше няколко ката ръкави, за да ми покаже. Цялата му предмишница беше осеяна с дупки и къси драскотини. Почти го видях как държи иглата, палецът му натиска буталото, изпълва вената му с течността, която ще го откъсне от този живот. Вероятно затова го прави, мисля си, когато дърпа надолу ръкавите и изглежда смутен, избягва погледа ми. Това беше просто предположение. Може би Рийс не се друсаше, за да избяга, може би имаше други причини. Каквито и да бяха те, той беше напълно честен с мен по този въпрос още в началото.

Прокашля се, отпи от кафето си и постояхме така известно време, в тишина. Усещах, че е разстроен след признанието; може би го беше наранило в онази част, която не бе готова да приеме какъв е.

— В момента съм добре — каза той, когато можа да ме погледне отново. — Нямам нужда, не ми липсва. — Отпи още една глътка кафе. — Няма да те лъжа обаче, не знам колко дълго ще продължи. Но когато пропадам, пропадам дълбоко и трудно излизам после. Ти ще ме наглеждаш, Ейс, и аз ще наглеждам теб. Така се пазим взаимно — закачаш се за някой, който те наглежда. Когато останах на улицата, защото вторият ми баща ме пребиваше всяка нощ, а мама се правеше, че не вижда, защото той й носеше пиячка и цигари, имаше хора, които ме наглеждаха. Някои добри, други лоши, а трети много, много лоши.

— На колко години си? — попитах. Исках да разбера откога е на улицата. Дали е било уж за малко, а е станало постоянно. Дали е на улицата, за да избяга от света, в който е живял.

— На двайсет и седем — отвърна той.

— Двайсет и седем? — Беше с три години по-голям от мен. Говореше като човек, който е поне с десетина години по-голям, а изглеждаше още по-стар.

— Да, не съм много по-голям от теб. Просто изглеждам стар и съм на улицата от десетина години, вече съм забравил колко точно. От много време, Ейс. Мислех да те питам дали имаш нещо против да те наричам Ейс?

Поклатих глава. Нямах, защото той попита и вероятно нямаше да го прави, ако имах нещо против.

— Наричай ме Ейс, щом ти харесва.

— Няма ли шанс да се прибереш у дома? — Винаги ме питаше това. Обикновено поклащах глава и сменях темата. Но тази нощ той ми даде шофьорска книжка с новото ми лице и ново име на нея и аз усещах, че му дължа някакво обяснение, особено след като не ми поиска никакви пари за нея.

— Не — отвърнах. — Освен това не знам къде е моят дом. Наложи се да си тръгна и от двата си „дома“, така да се каже. Няма къде да се върна.

— Кой беше, баща, втори баща или чичо? — попита той.

— В какъв смисъл?

— Кой те тормозеше? Повечето момичета се озовават на улицата заради това — някой ги е насилвал или биел. Ти не приличаш на бит човек, имаш съвсем друг тип реакции — затова предполагам, че е другото.

— Понякога си много деликатен, нали?

— Е, така е. Не беше много уместно. Но понякога забравям, защото като говоря с теб, все едно говоря със себе си. Такива неща казвам на себе си. Можех да се справя с побоите, поне с повечето, но когато той започна да ме опипва, трябваше да се махна оттам. Режех се, за да прогоня болката. После започнах да се друсам и трябваше да си тръгна, защото знаех какво ще стане: от дрогата понякога откачах. Не просто се отнасях; понякога се изпълвах с гняв. Знаех, че някой ден ще заколя копелето и ще прекарам живота си в затвора. На улицата е по-добре, отколкото в затвора, повярвай ми.

— Татко никога не би направил такова нещо — казах аз. Взирах се в снимката си, черно-бяла и леко размазана при отпечатването на розовата пластмасова карта с воден знак. Бях си отрязала косата до брадичката и щях да я оставя да стане на масури. По-лесно за поддръжка, по-естествено, и най-важното — така ми харесваше. — Аз нямам втори баща. Едва познавам чичовците си — казах му, докато се взирах в пластмасовата си снимка.

— Семеен приятел?

В главата ми зазвуча музиката от „Танца на Захарната фея“. Този надигащ се, надигащ се, надигащ се ритъм, балерината трябваше да наподоби движенията на механичната играчка, тялото ми така и не бе забравило този танц. Други танци и позиции не помнех добре, но всеки път щом чуех тази музика, се връщах там и си припомнях.

— Да оставим това, а, Рийс? Да го оставим.

— Извинявай. Понякога забравям какво им е на хората, които са преживели най-страшното.

— Откъде взе шофьорската книжка? — попитах го.

— Не задавай въпроси, за да не те излъжа — ухили се той и показа сивите си зъби, някои бяха нащърбени, други покафенели над сивото. — Не е открадната или нещо такова. И няма да издържи истинска проверка, но ще можеш да влизаш в хостели и вероятно да си намериш работа.

— Моля те, кажи ми колко ти дължа.

— Не, не, за нея аз плащам. Не ти искам парите. Просто ми е кофти, че не спрях онзи задник достатъчно бързо. — Той увеси глава и се вгледа в чистите си ръце с нащърбените нокти. — Не внимавах достатъчно. Трябваше да го изритам още когато започваше. Извинявай.

— Не си виновен ти — отвърнах. Внимателно, сякаш да не го изплаша, защото често беше много нервен, сложих ръка върху неговата. — Само той е виновен. Ти ме спаси от… е, знаеш. И това не означава, че не трябва да плащам за картата.

— Напротив. Слушай, Ейс, не приемай нищо друго от никого. Каквото и да ти предложат и колкото и хубаво да звучи. Дори от мен след това. Никога, разбра ли? Обещай ми.

— Обещавам — казах. Не бях човек, който приема неща, без да си плати. Точно затова исках да му платя за книжката. Иначе не ми се струваше редно.

— Говоря ти сериозно. На улицата има много лоши хора, те ще направят всичко възможно, за да захапеш въдицата, а после ще те наранят много лошо, за да се изплатиш. Не приемай нищо, никога. Дори от мен, защото след това вече не ти дължа нищо. Ако пак падна в дупка и ти вземеш нещо от мен, ще си го искам. Когато съм друсан, нямам приятели, нищо не дължа на никого и искам всичко да ми се върне. А има много, много лоши хора, които са способни на какво ли не. Просто внимавай, става ли?

— Да — отвърнах.

Трябваше и аз да му кажа да внимава. Не мислех обаче, че има нужда от този съвет. Аз бях новото момиче на улицата, нямах представа какво е. Нямах никаква представа.

 

 

Брайтън, 2016 г.

Маршал, Маршал, Маршал. Елиза не е спряла да говори за него, откакто седнахме. Сигурно не само ушите, но и цялото му тяло вече гореше. По нейно настояване седнахме в една кръчма на ъгъла на Уестърн Роуд, по пътя към центъра на Брайтън, вместо в заведението на крайбрежната, което бях споменала предишния ден. Реших, че ще е само за питие, но вече сме на четвъртото — за които аз плащах — и тя не показва никакъв признак, че смята да си тръгва, и не престава да говори за Маршал.

Спрях да слушам преди известно време, вече само я изучавам. Горе-долу на моята възраст е, може би малко по-голяма, щом е на годините на Маршал. Нервна, с трескави движения, когато мести чашата си и оправя подложката, върти се в стола си, играе си с косата си и със столчето на чашата. Не спира да говори за Маршал и за живота му, за работата му, за брака му, за развода му, за сина му. Имам чувството, че вече го познавам, получила съм панорамна картина на живота му, макар че съм го срещала само веднъж. Питам се какво ли е да си обект на нечия мания, когато дори не си спал с този човек? Аз поне спях с Тод, живеех с него, и вероятно това бе разпалило манията му. Но поведението на Елиза е много притеснително.

— А между вас имаше ли нещо? — питам я само за да потвърдя онова, за което вече се досетих: че вината е било платонично.

Елиза, която цяла вечер не е спряла да шава, внезапно замръзва, само очите й се присвиват.

— Защо питаш? Да не се интересуваш от него?

— Просто съм любопитна. Познавате се от толкова време, още откакто е бил женен и преди това, и ми стана любопитно дали е станало нещо между вас преди или след това?

— В момента той не иска да излиза по срещи — казва тя. — Е, имаше момент, в който, нали се сещаш, мислех си, че… и предполагах, че и той го мисли… но моментът все не беше подходящ. Така и не се засякохме в този смисъл и нищо не се случи. Е, поне засега. Не се знае какво ще донесе бъдещето.

— Така е — отвръщам.

— Той е много специален за мен — казва тя. Говори свенливо, някак колебливо, макар че цялото й поведение ми показва, че ще убие всеки, който застане между тях. — Не искам да гледам как някой си играе с него, който и да е той. Няма да съм особено мила с онзи, който го разстрои по някакъв начин.

Вратата на кръчмата се отваря и влиза група хора, смеят се, шегуват се, наслаждават се на петъчна вечер в Брайтън. Вечерите в петък и събота са много опасни за хората, които спят на улицата. Пияници търсят с кого да се сбият и често ни набелязваха като лесни жертви, понякога дори пикаеха върху бездомните, които спяха пред входовете. Хората, които влязоха в кръчмата, изглеждат щастливи, отпуснати; приятели, които се радват на компанията си, да се надяваме, че не са от хората, готови да се нахвърлят върху онези, които смятат за по-долни от себе си. Завиждам им. Навремето имах такова спокойно приятелство с Рийс и с още един-двама. Понякога седяхме, говорехме, смеехме се, бяхме приятели. Времето ни заедно не беше празно и трудно, изпълнено с усилия да докопаш някакви пари, да се наядеш или да се уредиш да спиш някъде. Понякога просто приличахме на хората, които влязоха току-що, и тези времена ми липсват. Приятелите ми липсват, липсва ми възможността да се впиша някъде. Сигурно съм луда, щом се съгласих да изляза с Елиза само защото малка част от мен се надяваше, че у нея има нещо, с което бих могла да се свържа. Когато ме заговори на срещата на съседите, ми се стори мила. Помислих си, че вероятно има и нещо повече в нея, но не.

— За Маршал сигурно е много успокояващо да знае, че има човек, който се грижи за него — казах аз. И пресуших чашата с портокалов сок. Цяла вечер плащам напитките — вино за нея, портокалов сок за мен. Ставам и си обличам палтото. — Трябва да тръгвам.

— Какво? Мислех, че ще постоим още, ще хапнем нещо? Може да отидем у вас и да отворим бутилката вино?

— Елиза, знаеш ли какво прави Маршал тази нощ? — питам я.

— Ами, петък е, синът му няма да идва този уикенд и той сигурно е навън с приятели. Защо питаш?

— Просто проверявам. — Слагам чантата на рамото си. — Благодаря за компанията. Не бързай да допиваш чашата си заради мен. Когато излизам, ще кажа на Маршал, че си тук. Сигурна съм, че много ще се радва да те види.

Тя се извърта на стола си и се преструва на изненадана, когато го вижда до бара, току-що е влязъл с приятелите си. Горкият човек. Горкият, горкият човек. Без да й кажа нищо повече, отивам до него и му казвам, че „приятелката“ му стои в ъгъла. Няма нужда да добавям, че най-безочливо ме е домъкнала тук, за да го шпионира в петък вечер.

 

 

Бирмингам, 2006 г.

Любимото ми място за миене и почивка през деня стана библиотеката. Имах нужда от дневния център и ходех там, но в библиотеката се чувствах нормален човек. Всяка сутрин звънях на трите агенции, в които се бях регистрирала, от един уличен телефон на Бирмингам Ню стрийт, за да разбера дали има някаква работа този ден. Ако не успеех да се хвана някъде като чистачка, отивах в библиотеката, влизах в тоалетните още щом отворят, и се миех. Хората рядко отиват в тоалетната още щом влязат в библиотеката, затова разполагах с няколко минути насаме, за да се измия колкото мога и да се преоблека. После сядах да чета вестници и списания и да разбера какво се случва по света.

Четях местните вестници, търсех някаква подходяща работа, после си доставях удоволствие, като прочитах голяма част от книгата, която бях избрала. По обед звънях пак на агенциите, за да проверя за работа. Ако имаше, щях да спя в хостел през нощта, щях да мога да се изкъпя и да ида на работа чиста и навреме. Бях си определила дажби за храната и точно определени суми. Намалени сандвичи в супермаркетите, загнили плодове от пазара, бутилки с вода пълнех от чешмите по улиците.

Това бе странен начин на съществуване, но не по-странен от онзи, който бях водила преди, като се замисля. Поне сега нямаше кой да ми държи сметка в края на деня. Бях видяла на една будка с вестници новината, на която толкова се надявах: „Тод Чеймбърс ще се жени“.

Бяха минали две години. Две години му отне да излекува „разбитото си сърце“ и да премине към следващата, която му бе станала много близка приятелка след изчезването на Ники Харпър от живота му. Предполагах, че е спрял да ме търси след година. Беше дал няколко интервюта — никога не успявах да ги прочета целите, но в общи линии се намекваше, че сме имали проблеми, че подозира, че съм се върнала към наркотиците, че е искал да ме подкрепя, но аз съм отказала всякаква помощ. Страхуваше се, че живея някъде в някой бордей с някого, с когото мога да се друсам. В едно от интервютата ясно се намекваше, че единствената причина за раздялата е, че не съм успяла да го накарам да се друса.

Но всичко това не ме засягаше. Аз вече бях Грейс Картър. Дори не знаех коя е Ники Харпър, не и наистина. Жената, на която гащите се виждаха, със спусната над лицето коса, с големите черни очила, ми беше непозната. Трудно ми бе да си представя какво е да съм в нейната кожа, да виждам света през нейните очи.

Но, разбира се, Тод щеше да се хване с някоя друга, щеше да намери жена, която да запълни дупката, която бях оставила в съвършено изградения му живот. Не можех да съм сигурна, разбира се, че е спрял да ме търси, но това заглавие ми даде надежда. Той беше съсипал репутацията ми и сега се женеше за друга. Вероятно вече можех да се върна в Лондон и към живота, който имах.

Често мислех за това, докато работех, тъй като тогава успявах да спя в хостели, а не на улицата. Дори спестявах пари и имах шкафче на Бирмингам Ню стрийт, където си държах нещата и бях прибрала парите си в кутия от тампони. Ако продължавах така, щях да събера достатъчно, за да платя поне за три месеца наем в някоя къща. Или поне за малка стаичка някъде. Още малко, и щях да мога да превърна Бирмингам в свой дом.

 

 

Седях в кафенето на Бърни и чаках Рийс. Закъсняваше. Беше един и половина сутринта и когато закъсняваше толкова, той винаги се държеше ужасно и ми крещеше да не му казвам какво да прави, когато тръгвах да го търся. Не можех да се справя с това днес. Най-сетне бях чула очакваната новина за Тод — макар да си мислех, че ще се случи много по-рано, и това ме беше разтърсило. Мислех за него, разстоянието ми помагаше да го видя по-ясно. Толкова много го бях обичала. Толкова много. Чувствах се празна, когато не беше до мен, и жива, когато беше. Сега осъзнавах, че бях останала толкова дълго, защото бях убедена, че знам какъв може да бъде и исках да си върна тази негова версия. Бях сигурна, че ако правя каквото ми казва, ако го накарам да разбере, че може да разчита на мен, той пак ще се превърне в мъжа, на когото можех да доверявам тайните си.

Още когато отвори вратата на кафенето, разбрах, че е друсан. Едва си стоеше на краката, очите му бяха притворени, а реакциите и движенията — забавени. Посегнах към джоба си, извадих слушалките и ги пъхнах в ушите си. Не можех да се справя с това днес. Не можех да слушам неговия инфектиран от дрогата глас, който правеше всяка дума гадна и покрита с шипове от злоба. Обичах Рийс — той ме беше спасил през първите нощи и седмици тук, — но когато ставаше такъв, ми напомняше за най-лошите моменти от живота ми. Пак чувах „Танца на Захарната фея“ в главата си и всичко, свързано с него, нахлуваше в ума ми. Обичах Рийс, но в такива моменти беше невъзможно да си покрай него.

При първата ни среща ми каза, че когато падне в дупката, няма приятели и мрази всички. Не му повярвах, докато след шест месеца наистина беше в дупката и се нахвърли срещу мен. Каза ми най-ужасните неща, опитваше се да ми измъкне пари, ругаеше ме, че трябва да се грижа за него. Когато паднеше в дупката на хероина, Рийс знаеше, че пътят обратно е много дълъг и никой не може да му помогне при изкачването.

— О, чакаш ме, какво добро момиче си — каза той, тътрейки се към масата. Джили, една жена, която работеше в дневния център и ми записваше песни на плейъра от нейната колекция с дискове, наскоро беше добавила нови, но не бях имала време да ги прослушам. Натиснах бутона и в ушите ми „Катрина енд дъ Уейвс“ запяха за разходка под слънчевите лъчи. Тази песен ме върна в дните, когато ходех и се връщах пеша от училище, и тя се промъкваше през отворените прозорци в началото на лятото, думите ме караха да се усмихвам, а ритъмът изпълваше тялото ми с радост.

Рийс се стовари на стола срещу мен и аз прокарах палец по бутона на плейъра, за да усиля звука и да не го чувам. Той обаче продължи, бледото му лице се кривеше грозно, докато изливаше горчилката си върху мен. Казваше ми това, което искаше да каже на себе си, изкарваше всичко, което бе сдържал — както все повтаряше, когато говореше с мен, понякога говореше на себе си. След няколко секунди аз се втренчих в кафето си, защото не исках да чувам думите и да виждам как ги оформят устните му.

В миговете между песните чувах гласа му, опитвах се да не обръщам внимание на думите, умът ми жадно посрещаше първите ноти на следващата песен, които щяха да удавят болката на най-добрия ми приятел. „Пристрастен към любовта“, първите акорди на китарата на Робърт Палмър започнаха. Ще си купя китара — реших. — Ще намеря пари, ще си купя китара и ще се науча да свиря. Това означаваше, че ще трябва да разнасям със себе си още нещо, но вероятно можех да я държа в шкафчето и да се уча да свиря.

Някакво движение до масата ме накара да вдигна лице. Един мъж, когото бях виждала няколко пъти тук и по улиците, как излиза от заведения и се вози в различни скъпи коли, сега стоеше до нашата маса. Беше плешив, едър, висок бял мъж, който се извисяваше над нас. Над Рийс. Сведох глава и зачаках: Рийс го забеляза, втренчи се в него за няколко секунди и внезапно си спомни кой е. Отблъсна стола си назад и скочи на крака.

Мъжът, който стоеше до нас, не беше като другите, с които живеех по улиците. Дрехите му бяха хубави, нови, чисти, вероятно дори изгладени от някого. А не прани на две седмици в обществена пералня и всяка седмица на мивката в някой хостел. Имаше много бижута, едри бижута, които трябваше да са красноречиви. Носеха се слухове, че в един от предните му зъби е инкрустиран рубин, за да изглежда като капка кръв и да знаят хората, че може и да хапе. Този мъж се хранеше добре, живееше добре — беше очевидно от всяко негово движение.

Под неговия поглед моят слаб, жилест приятел сведе очи и затвори уста. Усмихна ми се и аз видях тъгата му, предателството, което бе попарило живота и на двама ни, да тегне на плещите му. Исках да посегна и да го прегърна, но той не го желаеше сега. Искаше да бъде някой друг и този друг, бе човек, на когото не можех да помогна или да обичам.

Рийс излезе от кафенето и мъжът зае неговото място срещу мен. Палецът ми се плъзна над копчето за звука, но не го натисна. Ако не го слушах, ако музиката продължаваше да звучи и стоях със сведена глава, този мъж, казваше се Джъдж, щеше да ме остави на мира. Като повечето от много, много лошите хора, за които Рийс ме беше предупредил преди година-две, той не искаше да ме уговаря да отивам при тях, искаше сама да го направя. Ако не му обръщах внимание, щеше да си отиде, просто така, докато не открие друг, готов да се „включи“. На няколко пъти бях усещала, че ме забелязва, но никога не се беше приближавал към мен. Други много лоши хора го бяха правили и аз ги бях игнорирала, така щях да направя и сега.

Исках, понякога, само понякога, каквото искаше и Рийс: бягство. Ето защо невинаги се друсаше: нямаше нужда да го прави постоянно, само когато му дойде твърде много и има нужда да натисне бутона за бягство. Понякога исках да избягам. Когато спях на улицата и ми беше студено, когато бях мокра, когато наближаваше Коледа, когато наближаваше Нова година, когато наближаваше Денят на свети Валентин, когато наближаваше рожденият ден на Вероника Харпър, тогава исках да избягам. Понякога, само понякога, когато погледнех Рийс и как се е откъснал от реалността чрез дрогата, се питах какво ли е. Често, много, много често, когато спомените и безсънието бяха в разгара си, ми се щеше да съм като Рийс; копнеех за начин да се изключа от света и да не трябва да се справям с реалността. Мъжът пред мен, сигурна бях, щеше да ми предложи бягство по един или друг начин, ако сега изключех музиката и му обърнех внимание.

Най-сетне бях оставила Тод зад гърба си — като че ли най-после се беше отказал от мен. Това всъщност не променяше нищо. Още бях същата, човекът, който бе станал негова жертва. Жената, която вече често спи сред вонята на някое скривалище. Миех се в обществените тоалетни, защото повече от всичко се нуждаех да се мия всеки ден. Ядях храна с изтекъл срок на годност. Ходех само пеша. Често не можех да говоря с най-добрия си приятел, защото той не беше на себе си заради дрогата. Бях самотна. Особено в дневния център, където виждах по-възрастни от мен хора и знаех, че това е бъдещето ми. Особено когато виждах жени като мен да вървят по улицата, с нормални дрехи, към нормалната си работа, и знаех, че спят в нормални легла. Виждах ги и исках да съм такава или да не ги забелязвам.

Ако изключех сега музиката и говорех с този човек на име Джъдж, това щеше да промени всичко. Може би щях да намеря начин за бягство като Рийс. Може би щях да открия своя предел и щях да бъда принудена да се върна към Лондон и старото си име. Или можех да продължа както досега. Може би този човек щеше да е причината животът ми да се промени отново.

Изключих музиката, свалих слушалките и видях как усмивката се разлива по лицето му, докато рубинът в зъба му, тази фалшива капка кръв, просветва.

 

 

Брайтън, 2016 г.

— Е, ако това не е моята предлагаща кафе приятелка — казва мъжът, когато се приближавам до него.

— Чай или кафе? — питам го. В ръката си държа две чаши.

— Ами ако искам и двете? — пита той с крива усмивка.

— Ще ги имаш.

— Тогава двете, уважаема сервитьорке. — Усмихва се и кашлица заглушава смеха му. Тя кънти в него и разтърсва силно кльощавото му тяло. Почти посягам да го задържа, нуждата да му помогна, е огромна. Искам да го поканя в апартамента си, да му предложа да си вземе горещ душ, малко топла храна и да преспи тази нощ. Разбира се, че искам. Рийс би ми се скарал заради това. Би ми напомнил, че ми пука повече за хората, отколкото за мен самата, че това може да е опасно. Не знам нищо за този човек — защо ще го пускам в дома си само защото ми напомня за някого? Май ти се умира, а? — изсмя ми се Рийс последния път, когато го видях. Каза ми, че му е писнало от мен и не иска да се навъртам около него повече, защото явно ми се умира.

Опитах се да споря с него, но нямаше на какво да се опра — той беше прав. Наистина май ми се умираше. Откакто напуснах дома на родителите си, ми се умираше, всъщност исках да сложа край на живота си, а не да умра. Знам, че не звучи логично, но общо взето това ми каза Рийс: исках да умра и това желание се проявяваше бавно, бавно, бавно и поставяше всички около мен в опасност.

Подадох на мъжа двете чаши, прехапах език, за да не му предложа нещо повече.

— Благодаря — казва той. Извръща се бързо от мен и тръгва към крайбрежната. Дойдох тук пеша, а нощем бездомните се събират около предишните входове, които вече са магазини. Той върви бързо, защото ще се опита да ги продаде, докато са още топли. Виждала съм Рийс да го прави много пъти. Този мъж ще ги продаде на някого, който не се нуждае така отчаяно от доза. Едно скъпо кафе може да ти донесе трийсет пенса.

Влизам в апартамента си, Рийс ми липсва и едновременно с това го мразя. Защо трябваше да го изрича така направо? Откакто ми го каза, причините за желанието ми да умра не спират да ме навестяват нощем, будят ме с кошмари, нахлуват в мислите ми в най-неочакваните моменти. Няколко дни бях добре, щастлива и доволна; благословена, че имам такъв прост живот, после всичко пак ме връхлетя. Зарази думите на Рийс знам, че скоро нещо ще се случи и ще ме накара да се върна към онова, от което се крия.