Дороти Кумсън
Когато бях невидима (7)

Рони

Ковънтри, 2016 г.

Най-шумно е нощем, когато започва Голямата тишина.

Всички се стараем да сме тихи през деня и в часовете, официалните молитви в църквата, аз се опитвам да изхвърля възможно най-много от шума в мен, покривам всяка произнесена дума със звука на хаоса, който живее в мен. Правя го, за да се подготвя за Голямата тишина, часовете между вечерните и сутрешните молитви, когато не се говори, не се шуми, не се издава никакъв ненужен звук.

Когато Голямата тишина започва, шумът в главата ми става непоносим. Гласовете, спомените, музиката, думите, проблясвайте от моя зле живян живот са там, пищят, за да бъдат чут, крещят да бъдат освободени. Често се налага да запушвам ушите си с ръце, за да заглуша тази врява.

Невинаги е било така. Когато дойдох първия път и след това втория, не беше така. Тогава можех да се вкопчвам в тишината, в главата ми цареше тишина, в сърцето ми — покой, за известно време бях свободна. Общността ме прие такава, каквато бях в онзи момент, не се интересуваха от жената, която беше влязла през тези порти, изпълнена със срам и вина. Те виждаха само човека, когото нарекоха Грейс, защото онази, която съм била, и онова, което бях сторила, беше от друг, отминал живот. Станах този човек и можех да се отдам на относителната тишина, която се възцари в съзнанието ми.

Сега съм най-изплашена по време на Голямата тишина. Когато пребивавам в тишината около мен, а шумът отвътре започва като шепот и бавно се засилва, разраства се, издува се, докато вече не мога да чувам, не мога да мисля, не мога дори да помисля за сън.

Утре вечер ще е различно. Ще съм в друго легло, в друг град. Ще съм в друг живот. И вече няма да трябва да се страхувам от Голямата тишина.

Страхът отново започва да пърха в мен. Това ли искаш? — питам се пак. — Наистина ли това искаш да направиш?

Не това искам да направя, това трябва да направя. Вече не мога да бъда част от Голямата тишина — спокойствието тук ме плаши, вместо да ми дава сили. Не мога да живея с целия този шум и хаос в мен, не и когато знам какво мога да сторя.

Другите, които си тръгнаха през последните години, които излязоха от стените на обителта, за да не се върнат повече, искаха съпруг, деца, живот, който да бъде под техния контрол. За мен това е невъзможно. Аз трябва да си тръгна, защото най-сетне признах, че съм като Юда. Сторих ужасно нещо и трябва да постъпя правилно.

Утре вече няма да съм сестра Грейс и отново ще стана Вероника „Рони“ Харпър.

Господи, прости ми, само за това мога да се моля тази нощ. Шумът в главата ми е твърде силен, за да измисля нещо друго, освен: Господи, прости ми.