Дороти Кумсън
Когато бях невидима (1)

Пролог

Лондон, 1988 г.

— Деца, днес към нас ще се присъедини нова ученичка. — Всички бяха със сини училищни униформи и седяха на подредените в редици дървени чинове. Вероятно гледаха към мен, но аз гледах към учителката. Едното й ухо беше по-голямо от другото (чудех се дали знае това) и косата й стигаше чак до гърдите. — Моля, посрещнете Вероника Харпър.

Много деца ахнаха, други се провикнаха „Еха!“. Чак тогава ги погледнах. Защо реагираха така на името ми? Някои се бяха обърнали към момиче, което се взираше право в мен с широко отворени очи.

— Точно така — каза новата ми учителка, — това е втората ни Вероника Харпър в класа. Само че се изписва различно. Малкото име на нашата Вероника Харпър се пише с „к“, а името на новата Вероника Харпър се пише със „с“^[1] Интересно, нали? Двете имена се произнасят съвсем еднакво, но се пишат различно, както двете момичета са на осем години, имат едно и също име, но изглеждат съвсем различно.

Усмихнах се на Вероника Харпър с „к“. Реших, че тя е най-красивото момиче, което някога съм виждала.

— Но колкото и да е интересен този факт, скоро ще стане много объркващо — каза новата ми учителка. — Имаш ли някакво галено име, Вероника? — обърна се тя към мен.

Кимнах и отговорих съвсем тихо:

— Наричат ме Рони.

— Чудесно. А ние наричаме другата Вероника — Ника, значи всичко е наред. Е, искаш ли да седнеш до Ника, за да започнем часа? — Краката ми трепереха, докато вървях към другата Вероника Харпър и всички се взираха в мен. Ника, сигурно няма да имаш нищо против да покажеш на новата си съученичка училището? — попита учителката. Ника не успя да отговори или дори да кимне, преди учителката да добави: — Добре, добре. — После стана и отиде до черната дъска.

— Радвам се да се запознаем, Вероника Харпър — прошепна ми Ника, когато седнах на свободния чин до нея.

— Двете Вероники! — сопна се учителката, без да се обръща от черната дъска. Сякаш имаше свръхестествен слух или нещо такова. — Надявам се, че не си говорите. Нали не искате да ви разделя още първия ден?

— Не, госпожице отвърна Ника.

— Не, госпожице — казах аз.

Така или иначе не беше възможно. Не беше възможно вече да ни раздели, защото ние щяхме да станем най-добри приятелки.