Дороти Кумсън
Когато бях невидима (19)

Ника

Брайтън, 2016 г.

— Като че ли има дълги празни периоди в трудовата ви биография, госпожице Харпър — казва дипломатично госпожа Насър.

— Да, така е — отвръщам. Бях мислила за някакво благовидно обяснение. Не, не съм завършила колеж, започнах подготвителния курс, но не го довърших, три години бях сервитьорка и сценичен работник в един лондонски театър. И после зееха годините между тогава и сега, когато бях Ники Харпър, а после Грейс Картър. Моята трудова биография не прилича на швейцарско сирене, а по-скоро на осеяна с кратери луна — огромни дупки навсякъде. Бях измислила някакво обяснение, което да й представя с остроумие и находчивост, но не мога да си го спомня. Не и когато седя пред нея и знам, че ще прозвучи като цял куп глупости. Трябва да излъжа. Да скрия истината, както когато бях Грейс Картър, мога да го направя — трябва да го направя, — но лъжите никога не са ми били силата.

— Можете ли да обясните защо? — пита госпожа Насър. Мисля, че очаква да започна с обясненията, но не го правя.

Изправям гръб, изпъвам рамене и прибирам кичур коса зад лявото си ухо, където му е мястото. Преди косата ми беше до средата на гърба, а вече е подстригана до ушите и изправена. Дори сега, три седмици по-късно, все още е шок за мен, когато не усещам успокояващата тежест на къдриците си, завити на кок на тила, или спускащи се по гърба и криещи лицето ми. (Фризьорката в Брайтън ме попита няколко пъти дали съм сигурна, че искам да се подстрижа толкова късо, и дали няма после да я съдя, когато осъзная какво съм сторила.) Но аз съм вече тази. Грейс Ейс Картър имаше дълги къдрици повече от десет години; Ника Харпър има къса права коса и носи правоъгълни очила с рогови рамки. Когато отидох на очен лекар, тя не искаше да ми изпише очила, защото отслабването на зрението ми е така незначително, че не си струваше труда й. Аз настоях; това е чудесен начин да скрия лицето си, те ще ме отличават от всичките ми други имена. Сега, когато излязох от апартамента, ги чувствах като част от лицето си.

Бавно бутам очилата по носа си, печеля време. Ника Харпър трябва много да обяснява и не съм сигурна как точно ще го направя. Щом не успях да кажа на полицая дори половината от всичко, как ще го кажа на тази безупречна на вид жена, която има подредено бюро, идеален грим и носи хиджаб в точно същия цвят като костюма й? Тя е красива, с чудесни обноски и е шеф на личен състав на голям хотел — няма да може да разбере в какво се състоят последните десет години от трудовата ми биография. Нито пък петте преди тях, когато бях с Тод.

— Работата е там, че… — започвам и срамът от всичко това, от живота ми, се надига в гърлото ми, задавя думите и внезапно млъквам, готова да се разплача. Освен това съм изплашена. Не знам защо, след като опасността е толкова далеч и трябва само да се представя добре на това интервю, за да си намеря работа и да продължа напред. Но внезапно ме хваща страх. Искам някой да дойде и да ме хване за ръка, да ме преведе през трудните моменти. Тогава се сещам за другата Вероника. Тя винаги искаше да ме хване за ръка, опитваше се да ни свърже чрез този допир.

— Разбирам — казва госпожа Насър, когато минутите се проточват отвъд допустимото време, в което мога да довърша започнатото изречение. Навежда се напред, сплита пръсти над документите на бюрото си. Въздиша тежко и ме гледа с големите си кленово кафяви очи. — За какво ви осъдиха и колко дълго лежахте?

Това ме изтръгва от безмълвието.

— Моля, извинете?

— При нас работят бивши затворници, но е най-добре да бъдете честна за тези неща и да ги посочите в трудовата си биография. Повечето хора ще ви дадат шанс, ако сте честна.

— Не, не — клатя глава аз. Къде ми е косата? — питам се няколко секунди, преди да заговоря отново: — Не бях в затвора. Никога не съм имала неприятности със закона. Можете да ме проверите, нищо няма да откриете. Не, просто имах трудни периоди и си намирах работа, където ми плащаха на ръка, предимно като чистачка. Харесва ми да чистя, да подреждам. Много ме бива в това; върша го добре и бързо. Дискретна съм, което сигурно е полезно качество в един хотел. Освен това мога да поемам толкова смени, колкото има нужда, особено вечер, защото съм нова в града и не познавам много хора. Е, всъщност не познавам никого. — И млъквам.

Госпожа Насър ме слуша с леко объркано изражение — тя явно не знае какво да мисли за мен: дали съм малко откачена или просто странна? Когато млъквам, отваря уста да заговори и аз я прекъсвам с:

— Извинете, исках да добавя, че се уча бързо. Ако ми дадете възможност за една смяна, ако някой ми покаже какво да правя, ще ви докажа, че мога да върша работата, и то добре. Извинете, извинете, че ви прекъснах. Но реших, че е добре да го спомена, в случай че то ще повлияе някак на онова, което смятахте да кажете, на решението ви дали да ми дадете шанс.

Този път тя мълчи, не понечва да заговори; поглежда към оскъдната ми трудова биография от една страница. В нея няма дори курс по творческо писане. Изкуших се да използвам по-голям шрифт, за да позапълня малко страницата.

— Ника Харпър — мърмори тя, взирайки се в името ми, изписано с главни букви в началото на листа. Всъщност написах Вероника, но когато седнах тук, я помолих да ме нарича Ника. Вероятно беше грешка, тъй като е много близко до Ники Харпър, и сега тя рови в паметта си, опитва се да си спомни къде е чувала това име. Пита се дали й казвам истината, че не съм била в затвора и не съм имала проблеми със закона. Мисли си, че дори това да е вярно, може да е чувала името ми по друг повод, и то не добър, тъй като, ако беше нещо хубаво, вероятно щях да съм го включила в моята жалка трудова биография.

Ако искам тази работа, а аз я искам, не мога да рискувам да ме свърже с онзи друг живот и онова време.

— Госпожо Насър? — казвам внимателно, за да я разсея от името на листа. — Ако решите да ми дадете шанс, мога да започна веднага. Мога дори да взема пробната смяна днес следобед, ако пожелаете?

— Хм? — Тя вдига очи към мен. Мръщи се. — Не, не, няма да е необходимо. Малко се колебая, госпожице Харпър, ако трябва да съм честна. В този хотел не предлагаме работа на хора без опит или препоръки, или хора, които са работили — както сама признахте — срещу заплащане в брой.

Сърцето ми се свива. Дотук с честността и че хората щели да ми дадат шанс.

— Обаче, ако знам нещо за работата, при която се плаща в брой, е, че за нея има доста кандидати и ако не работиш усилено, няма да я получиш. Което ми говори, че сте усърден работник. Разбирате ли в какво се състои колебанието ми?

Кимам. Тя изглежда свястна жена, не прекалено мила или готова да прави услуги, но не е и човек, който ще те отпрати с лека ръка.

— Предполагам, че най-доброто, което мога да сторя, е да съм откровена с главната камериерка, която отчаяно се нуждае от способни чистачки, а на вас да дам една седмица пробен период.

Ахвам неволно. Най-сетне нещо хубаво. Е, не е само то, все пак имах достатъчно пари в полупразната банкова сметка, за да си намеря временно жилище, да си подстрижа косата и да си купя свестен костюм втора употреба за това интервю, както и очила. Но това е по-хубаво. Това може да промени всичко.

— Нека ви напомня, че е само пробен период. Ако главната камериерка реши, че не сте подходяща за позицията, ще се наложи да ви освободя. Е, справедливо ли ви се струва?

— Да — отговарям. Едва се удържам да не посегна през бюрото, да сграбча ръката й и да я разтърся здравата. Слагам ръце на подлакътниците на стола, за да се възпра да не прескоча бюрото и да я прегърна. — Толкова е справедливо, че дори нямам думи.

— Много добре. Ако бъдете така любезна да изчакате отвън няколко минути, аз ще се свържа с главната камериерка, за да й кажа да ви очаква, а после ще ви покажа хотела и ще ви запозная с нея. Тъй като споменахте, че можете да започнете веднага, имате ли нещо против да дойдете утре в шест сутринта?

— Не, не, идеално е. Не знам как да ви обясня колко… Благодаря ви. Просто ви благодаря.

— Това е вашият шанс да ни покажете що за човек сте, госпожице Харпър. Не ни разочаровайте.

— Няма да разочаровам нито вас, нито себе си — казвам. Обещавам.