Дороти Кумсън
Когато бях невидима (18)

Рони

Лондон, 2016 г.

Пет сутринта е. Знам го, защото отварям очи точно в пет, където и да съм.

Тялото ми остава неподвижно, докато умът ми дращи наоколо, за да установи къде съм. Прозорецът, голям е и има щора. Стените са опасани през средата от ивица рози. Големият ми дървен кръст го няма. Тук е пълно с мебели. Къде съм?

У дома, разбира се, отговарям си. И си спомням… спомням си, че вече не съм у дома, вече аз съм дом. Дърпам завивката до брадичката си и лежа неподвижно, слушам, опитвам се да се издърпам навън, за да стана отново част от тази къща. Това е моят дом. Това не е моят дом.

Предишната нощ лежах в килията си, оглеждах всеки сантиметър от нея, от нейната простота, тя беше част от моя дом и знаех, че ще ми липсва. Опитах се да преживея всичко от нея: сенките, формите, миризмата, усещането. Опитах се да ги задържа, да ги съхраня в паметта си, за да не ги забравя. Макар че не беше редно: една монахиня няма притежания, тя е обвързана от обета за бедност и всичко свое споделя с другите. Чудех се какво ли ще кажат сестрите ми, ако знаеха, че едно от последните неща, които правя като монахиня, е да се опитам да открадна мисления образ на този начин на живот?

Пет сутринта. Будна съм. Готова съм да започна деня. Чувам последния звън на камбаните, нежната покана да започнеш деня. Затварям очи и се виждам. Виждам се в килията си, как отварям очи, взирам се в тавана, сядам, за да започна деня. Отмятам завивката, коленича и се моля. Моля се за добър ден, моля се господ да благослови близките ми, приятелите ми, сестрите ми (послушници или монахини). От леглото в къщата на родителите ми се виждам как се къпя, как се обличам, как се старая да поддържам навика си; всичко, което правя, е в служба на бог и трябва да го правя правилно, внимателно.

Седем без двайсет. Бдение, първата молитва от деня, чета от Писанието, пасажи от Псалтира; те ме обливат, вливат се в мен; носят ми покой, приближават ме до тишината, която винаги съм търсила. Един стих от псалм днес ме докосва, кара сърцето ми да пропусне удар. Днес го разбирам. Никога не съм го разбирала. Преди чувах само повърхността му, слушах го и си мислех, че разбирам значението му. Днес виждам как пасва на моите преживявания.

Седем часът. Стоя в параклиса, пея Хваленията (утринната молитва) — гласовете на сестрите ми всяка сутрин събуждат сълзи в очите ми. Чистотата и невинността се издигат към нашия господ и аз се чувствам част от тях. Не е тишина, но съм благодарна.

Осем и петнайсет. Наблюдавам се от настоящето как слушам днешните четения от Писанието, докато закусваме. Днес работя в кухнята. Обичам да готвя. Обичам да се губя в тишината на работата заедно със сестрите ми, да приготвям храна, която ще напълни стомасите им и ще повдигне духа им.

Пет следобед. Работила съм цял ден и тишината, която е надвиснала над мен сега, е мъчителна. Винаги съм търсила тишина, но днес тя ми се струва мъчителна, струва ми се бреме, а не част от призванието ми. Знам, че трябва да се моля за това, трябва да разбера защо се измъчвам. Виждам се как влизам със сведена от срам глава за вечернята, химните на латински са красиви и затрогващи също като Хваленията на английски. Гледам се как пея вечерната молитва и знам, че съм тъжна заради моята борба.

Седем и половина вечерта. Не чета книгата си, сега е свободното ми време. Взирам се в страниците, но не виждам нищо, освен неразбираеми знаци, които днес не мога да дешифрирам. Няколкото думи, които успявам да прочета, пак изпадат от главата ми, не могат да се задържат там. В главата ми става много шумно. Ето защо се измъчвам. Шумът отвътре иска да излезе.

Осем и половина. Малко по-внимателна съм с последната молитва. Виждам се как произнасям всяка дума, избутвам шума от главата си, като се опитвам да покрия с него всяка дума, която пеем. Чувствам се по-добре, когато навлизам в Голямата тишина на нощта. Нямам чувството, че ще се взривя, защото в главата ми е останал малко шум и не ми е толкова трудно да остана спокойна и тиха до утринната молитва.

Виждам те, сестро Грейс — мисля си. — Виждам те как лежиш в леглото си, четеш онази книга и този път виждаш думите. Виждам те, сестро Грейс, чакаш да изгасят светлината в единайсет, за да спиш до пет. Виждам те, сестро Грейс. Виждам те и виждам, че това, което е отвън, не е онова, което чувстваш отвътре.

В къщата на родителите ми аз се обръщам, затварям пак очи, спирам виденията за сестра Грейс, за човека, който бях, и се опитвам да бъда Вероника Харпър. Рони. Момичето, което толкова често се чувстваше зле на сутринта заради алкохол и наркотици, и за което ставането в осем беше проблем, да не говорим за ставане в пет. Завивам се през глава, усещам металния стон на сгъваемото легло с всяка част на тялото си. Мога да спя докогато си искам. Мога да правя каквото си искам. Снощи пропуснах вечернята. Когато се прибрах в стаята си, чичо Уорън се погрижи Голямата тишина да не се случи, като почука на вратата ми. Вече не съм монахиня, вече не съм сестра. Аз съм Вероника Харпър и спя, както спи Вероника Харпър.

Изминава още една минута на преструвка, преди да отметна завивката, да коленича и да започна да се моля.