Дороти Кумсън
Когато бях невидима (48)

Ника

Брайтън, 2016 г.

Срещата с Рони обърка всичко в главата ми. Повече, отколкото смятах за възможно. Това, че поиска номера ми, бе съвсем нормална молба от човек, с когото искаш да поддържаш връзка. Но исках ли да поддържам връзка с нея? Мисля, че понякога я мразя, задето излъга полицая. И не само заради това. А заради всичко. Аз бях привлечена в орбита около нея и трябваше да изживея онова, което тя правеше. Звуците, когато всякакви ужасни мъже я чукаха, от различни клубове и барове, никога не заглъхнаха. Те са попили в ушите ми и се просмукват в паметта ми. Мога да ги съживя, тези звуци, тези преживявания, и сякаш всеки от тези мъже сумти в моето ухо, а не в нейното, и аз съм неспособна да го спра. Нощем лежа, слушам всичко това отново, докато паметта ми го превърта, и накрая най-лошото се втурва да заеме мястото си.

И защото я обичах толкова много, така и не можах просто да си тръгна. Не и докато тя не излъга полицая. Неведнъж бе отказвала да сложим край на болката, но това беше последната капка за мен. Не можех повече. Нямаше вече как да оправим нещата след ходенето в участъка. Стоях на тротоара отвън и тя ми говореше, а аз осъзнах, че трябва да си тръгна. Освен ако не исках да спя по улиците, трябваше да си го поставя за цел, да спестявам и да си тръгна — в общи линии да изпълня условието на родителите си, че ще спра да ходя на балет, когато вече не живея в къщата им.

Мислех си, че съм готова да видя Рони, че знам как да се справя с нея, ако се озове пред мен. Но не бях.

След работа отивам да пийна нещо. За първи път от десет години, но ще отида да пийна нещо и ще пусна музиката много силно. Ще се отпусна поне веднъж и ще се опитам да върна времето, което имах преди животът в Брайтън отново да се насочи към миналото ми. След работа ще започна отначало, отначало. И този път ще се получи.