Дороти Кумсън
Когато бях невидима (11)

Ника

Лондон, 2016 г.

Не бях сигурна, че искам да видя това място отново. Никога не съм мислила, че ще се върна в Чизуик, камо ли в тази негова част, и на тази улица. Къщата, в която израснах, се намира близо до средата на улицата с еднотипни сгради и в моите очи изпъква, защото седемнайсет години съм влизала и излизала от нея. Вратата е със същия цвят — мрачно черно, — както когато я затръшнах след себе си преди осемнайсет години, когато бях на седемнайсет, но сега е с нова боя. Изобщо цялата къща е пребоядисвана няколко пъти и дори прозорците изглеждат нови, като че ли са подменени през последните десет години.

Планът ми, измислен набързо, докато напусках Бирмингам предишната нощ, е да оправя нещата с родителите си. Ще се появя, ще говоря с тях, ще бъда смирена, разкаяна, и ще видя дали ще можем да се помирим. Ще видя дали ще ми позволят да остана при тях няколко нощи, за да не трябва да спя по улиците. Техният адрес винаги е бил и мой постоянен адрес, защото не бях сигурна, че ще получавам пощата си, когато живеех със съквартиранти. Когато се преместих при Тод, сестра ми ми препращаше пощата на неговия адрес, макар че тя вече не живееше у дома. Родителите ми не говореха с мен, но явно бяха събирали пощата ми. Сестра ми, която все още им чистеше, ми я препращаше с краткото „как си?“, но нищо повече. Предполагам, че не е искала да се замесва в онова, което се случи. Така и не и обясних причините за заминаването си и тъй като никога не сме били близки — въпреки че споделяхме една стая, — не чувствах необходимост да я карам да вземе страна. Освен това предпочитам такава хладна връзка с нея, отколкото да не ми повярва, когато й кажа една от тайните си.

Семейството ми имаше странна динамика: със Саша никога не сме си споделяли, нито сме си пазили гърбовете, но като че ли винаги водехме войни срещу наложените от родителите ни закони — като по-голямата, тя получаваше основните удари на техния контрол, а аз, като по-малка, получавах безразличието им, ако правех каквото пожелаят. Брат ни, Марлон, беше златното дете: първороден, най-обичан, онзи, който показваше към тях най-голямо пренебрежение, но като че ли бе обожаван заради това.

Сега няма да мисля за това. Слязох от влака на гара „Виктория“ с план: ще оправя нещата с родителите си, доколкото мога, за да ми позволят да остана, и после ще си намеря работа, а след това ще си намеря и жилище. Докато си мисля това и стоя пред къщата, чак сега ми хрумва, че може би вече не живеят тук. Дори един от тях или и двамата може да не са живи. Не съм поддържала връзка от толкова много години, не знам какви фундаментални или микроскопични промени са се случили в домакинството на Харпър.

Разбира се, мислила съм за тях през годините, дори съм се питала дали да не изпратя картички за Коледа, рождени дни и така нататък, но не се реших. Не успях да се накарам, защото щеше да е фалшиво — фалшиви чувства от фалшива жена, която от много време вече не се подписва като Вероника, или дори като Ника. Всеки път, щом почувствах порив да се свържа със семейството си, си напомнях, че вече съм Грейс Картър, а Грейс Картър няма минало и семейство.

Вероника Харпър, от друга страна, вдига ръка и натиска звънеца, преди да промени решението си и да избяга, навличайки отново защитната броня на Грейс Картър.

Веднага усещам някакво движение зад вратата, някой става и се чува женски глас, който не прилича на гласа на майка ми, през матовото стъкло на вратата виждам как един силует приближава, но е твърде висок и строен, за да е на майка ми. Те вече не живеят тук. Може би и двамата са мъртви и ще трябва да се справям и с тази новина. Отстъпвам назад, готова да побягна, за да не чуя тази вест от непозната, но не успявам, защото вратата се отваря.

Жената на прага се смръщва и на челото й се появяват дълбоки бръчки. Мръщи се още известно време, устата й се отваря и очите й внезапно се изпълват със сълзи.

— Кой е, Саша? — чува се гласът на баща ми някъде от къщата, звучи същият като преди. През отворената врата виждам огледалото с позлатена рамка на стената, кафявия килим на цветя, палтата, окачени до огледалото, спретнато подредените обувки под тях. Виждам и квадрата на прозореца в задната стая, който гледа към градината. В тази стая говорих за последно с тях, мястото, където ги накарах да избират между мен и отрицанието. Отрицанието победи.

Сестра ми вдига ръка към устата си и примигва начесто.

— Саша? Кой е? — вика пак татко.

— Никой, татко. Някакъв търговец се опитва да продаде нещо. — Тя клати глава към мен и притиска пръст към устните си, вдига ръка, за да ми покаже да мълча.

— Какво продава? — вика татко.

— Нищо, нищо. Ще се оправя. Няма за какво да се тревожиш. — Тя излиза от къщата и идва право към мен. Тънките й ръце с красиво оформени и лакирани нокти се вдигат към лицето ми, обгръщат го, сякаш не може да повярва, че съм истинска. Сълзите се събират в очите й, тя ме прегръща, макар да не съм сигурна, че мириша особено приятно след цяла нощ в спалния вагон. — В парка — шепне ми. — След двайсет минути в парка, до люлките. Ще се видим там, става ли?

Кимам.

Тя покрива пак устата си с ръка и лицето й се сгърчва от напиращия плач.

— След двайсет минути — шепне ми. — Двайсет минути.

Пак кимам и чакам да затвори вратата, преди да се отдалеча. Ако съдя по реакцията й, родителите ми все още са на страната на отрицанието.

Лондон, 2003 г.

Мракът се спускаше и въздухът захладняваше, сякаш температурата и светлината вървяха заедно и си отиваха хванати за ръка.

Седях на пейка в парка, облечена с коженото яке, което приятелят ми беше купил, когато започнахме да излизаме, и се взирах в гробището отсреща. Надгробните камъни и статуите, паметници и плочи променяха формата си, докато седях тук, неподвижна и скована. Родителите ми живееха недалеч, вероятно на около два километра, в Чизуик. Прекосих Лондон с метрото и после минах през парка, докато краката ми не решиха, че вече им е достатъчно. Мемъри Лейн беше мрачна, както и очаквах. Седнах на тази пейка и оттогава не бях помръдвала.

Исках да се прибера у дома. Исках да се видя с близките си и те да ме прегърнат, да ми кажат, че ме обичат и всичко вече е забравено. Че не е нужно да говорим за това, ако не искам, но ако реша, те ще ме изслушат, ще ме чуят и ще ми повярват. Исках да се сгуша в сигурността на прегръдката на майка си, да бъда успокоена от ръката на баща ми върху рамото ми, и да чуя, че не съм виновна аз. От разстояние — дори и толкова близо до тях — можех да си представя родителите, които исках, вместо да си спомня родителите, които всъщност имах.

Мислех за родителите си, защото най-сетне бях видяла истинския облик на Тод и той ме ужаси.

Когато излизах от душа, зърнах за миг синината — с формата на неговата ръка — на левия ми бицепс, цветът й бе така наситен, че изпъкваше ясно на кожата ми, и аз спрях и се втренчих в нея. Втренчих се. И после пак. Докато случилото се, стореното от него преди три нощи, нахлувате в ума ми с кресчендо от тропот на копита. Шумът от спомена бе в главата ми и не можех да го прогоня. И докато споменът продължаваше жестокото си пътуване из ума ми, едно от тези копита закачи края на капаците, които носех на очите си, и те отлетяха.

След всичко, което му казах, след всичко, през което преминахме, Тод… закрих очите си с длани.

Очите ми бяха покрити, но внезапно пак можех да виждам. Бавно, бавно, бавно, той бе правил това с мен от години. Но не и така явно, както онази вечер. А бавно, бавно, бавно, без да спира, когато го моля, бельото, унизителните пози, желанието да снима, желанието да ни гледат, правеше го от години. Просто никога не бях признавала това, до онази нощ, когато казах твърдо не.

Бавно, бавно, бавно той разрушаваше съпротивата ми, убеждаваше ме да продължавам с неща, които не желаех да правя, все ме разпитваше защо отказвам, докато не спра да споря, и после продължаваше да прави секс с мен, за да ми докаже, че „ще ми хареса, щом започнем“. Бавно, бавно, бавно той се превърна в това чудовище, което видях едва когато най-сетне спря да се преструва, че изобщо се интересува от моите желания.

Обичах го. Той ме забелязваше, обръщаше ми внимание и вярвах, че наистина иска най-доброто за мен. Той ме обичаше и аз винаги, винаги отчаяно се опитвах да му угодя.

Когато видях следата от ръката му по кожата си, с диво препускащите спомени в главата ми, успях да зърна Тод такъв, какъвто беше. Трябваше да призная какво прави от години и тогава сълзите потекоха. Не съм от ревливите, така че бе шокиращо да ги усетя как се стичат по бузите ми и падат от очите ми като прилив.

Не съм от ревливите и не плачех за себе си. Не плачех заради болката, заради гаденето, което бе заседнало в стомаха ми от събота вечерта, заради насинената кожа и натъртените мускули. Плачех заради факта, че го обичах толкова много. Обичах го толкова много. А сега виждах истинския му облик, истинската му форма, и вече не биваше да го обичам.

Съвзех се и успях да се облека, но когато той се върна след кроса си и аз го видях, отново се сринах, този път сълзите рукнаха по-бързо и всеки дъх беше стон от мъка. Той дойде при мен, прегърна ме и започна да ме успокоява с любовта си.

— О, скъпа, спри да плачеш — прошепна. — Не съзнавах колко съм те разстроил. Спри да плачеш, моля те. — Той ми обеща, каза ми, че съм единствената за него, и не спираше да ме умолява да не плача. А аз продължавах. Опитвах се да спра: сдържах всеки дъх, опитвах се да сподавя всяко стенание, всяка сълза, но не ставаше. Не можех да спра.

Той продължаваше да ми говори правилните думи, утешаваше ме, обясняваше ми, умоляваше ме да разбера. И така, докато не изкрещя: „Престани!“. Изправи се, почти ме изблъска настрани, така отчаяно искаше да се отърве от мен. И изръмжа: „Караш ме да се чувствам като изнасилвач.“.

— Извинявай — изскимтях аз.

— Просто престани. Престани да ме караш да се чувствам виновен.

— Не те карам — прошепнах. — Наистина.

— Тогава спри да плачеш. Спри да плачеш!

— Не мога — изхлипах. — Не мога.

Притиснах длани към очите си, но нищо, нищо не можеше да спре сълзите.

— Отивам да се изкъпя — изръмжа той. — А ти гледай да си престанала с тази глупост, когато изляза, или не те искам тук. — Всяка дума беше като острие в самата ми сърцевина, всяка сричка беше меч, който посичаше друга част от мен и създаваше още много сълзи.

Той наистина не беше разбрал защо плача: плачех, защото той бе сторил това — не можех да се преструвам, че е друго — и то означаваше, че не ми е позволено да го обичам. А аз го обичах. Обичах го толкова много.

Когато чух, че водата в банята зашуртя, станах, грабнах си якето и излязох от апартамента. Без да знам къде отивам, тръгнах покрай реката, все още скрита зад огромните слънчеви очила, докато сълзите продължаваха да текат по лицето ми. Това беше безценен кадър, който фотографите много щяха да харесат: аз излизам от къщата разплакана, доказателство, че все още нещо в света на Тод и Ники не е съвсем наред. До реката свърнах към станцията на метрото, вървях бавно, със сведена глава. С всяка стъпка потокът на сълзите се забавяше, е отдалечаването ми от апартамента, от Тод, над мен се спускаше някакво спокойствие. Телефонът в джоба ми започна да звъни и аз знаех, че е Тод. Буквално нямаше кой друг да ми се обажда.

Когато стигнах до станцията на метрото, телефонът ми бе иззвънял поне двайсет пъти; всеки път го оставях на гласова поща. Обикновено щях да си изпатя много, задето не съм отговорила — щеше да ме разпитва, разпитва, разпитва, какво точно съм правила, че не съм могла да вдигна телефона; защо го пренебрегвам така; с кого съм била, как му е името, колко дълго ме е чукал… И чака до безкрай, щеше да продължава, докато не започна да треперя и да се чудя дали пък наистина не съм направила нещо, дали наистина не съм се държала неуважително към него. В пролуката между позвъняванията, докато стоях пред входа на метрото, извадих телефона от джоба си и го изключих, преди да сляза. Не го включих отново и наистина не ме беше грижа за последствията.

Когато пътуването ми към Мемъри Лейн спря до тази пейка в парка, се чувствах вече напълно спокойна. Напълно спокойна, напълно сама — просто някакво момиче седи на пейка, изглежда тъжно, защото се е скарало с годеника си. Затворих очи, опитах се да си спомня някоя песен, която да зазвучи в ума ми и да ме отнесе оттук. Започна „Просто така“ на „Рън Ди Ем Си“. Тежкият ритъм ми подейства като балсам, успокои изпънатите ми нерви, помогна ми да мисля. Помогна ми да видя реалността на ситуацията: нямаше къде да отида.

Нямаше къде да ида и вече мръкваше. Накрая, когато мракът и студът се сляха, за да създадат нощ, аз станах и започнах дългото пътуване обратно.

В мига, в който вратата на апартамента се затвори след мен, той беше там, и аз се озовах в прегръдките му, притискаше ме така силно, че не можех да дишам.

— Не исках да си тръгваш, глупачето ми — каза той. — Къде беше, по дяволите? Нямах предвид наистина да си тръгваш — мислех си, че така ще спреш да плачеш. Не знаех, че ще го приемеш толкова буквално. Кога съм имал нещо такова предвид? Звънях ти. Така се притесних. Къде беше, по дяволите?

Тогава спря, монологът му свърши, и аз трябваше да подхвана крайчето му.

— Обикалях — казах тихо. Исках да се махне от мен, но не можех да го кажа. Нямаше къде да отида, не можех да се върна при родителите си, затова трябваше да приема всичко това, нали? Той нямаше да се промени, а аз нямах никакъв друг вариант.

Най-сетне ме пусна, но ме хвана за ръката и ме поведе през дневната към дивана.

— Мислех си — каза ми, — че трябва да определим дата за сватбата.

Сватба? Сватба? След последните няколко дни, след днес, той все още мисли, че това е добра идея?

— Ники, напоследък се държах зле с теб. Под голямо напрежение съм в отбора и не се справям много добре с него. Не бива да си го изкарвам на теб, но го правя. Съжалявам. Наистина съжалявам. Ще се променя. Обичам те и искам да се променя. Не искам да се чувстваш зле отново, заради нищо. Ще се променя и много ще помогне, ако се фокусираме върху сватбата.

Усетих как сълзите отново се надигат. Но не бяха като предишните — това бяха сълзи от чисто облекчение. Потиснах ги обаче, попречих им да се излеят от очите ми, за да не ги разбере погрешно. Точно това исках. Исках да признае, да разбере какво прави, да признае, че си изкарва всичко на мен и да опита да се промени. Ако се променеше, ако пак станеше онзи прекрасен, съвършен мъж, когото срещнах преди години, всичко щеше да бъде наред. Можех да се преструвам, че онази нощ не се е случила. Можех да забравя всичко, за което си мислех, и щяхме отново да бъдем щастливи.

— Какво каза? — попита Тод.

— Мисля, че ще е страхотно, ако го направиш — рекох тихо.

Той посегна да отметне един кичур от лицето ми и аз потръпнах. Срам се изписа по лицето му и в моите гърди се завихри вина — той се опитваше.

— Скъпа, обичам те — каза тихо. — И съжалявам, че стана така. Ще направя всичко по силите си да променя нещата, за да можем да се оженим и да започнем на чисто.

— Добре — отвърнах. — Би било чудесно.

Той ме придърпа в скута си и посегна покрай мен към дневника си, който стоеше отворен на масичката за кафе.

— Ще ми трябва доста помощ — добави. — Ще трябва да ми казваш кога не се държа добре. — Говореше разсеяно, защото прелистваше страниците, търсеше, вероятно, свободен месец. — И не бъди твърде строга към мен, ако невинаги съм на ниво. — Шуп, шуп, шуп. — Ще се опитам да не бъда вече толкова напрегнат. — Шуп, шуп, шуп. — И ще е чудесно, ако и ти не ме ядосваш толкова много. — Шуп, шуп, шуп. — Ще е чудесно, ако ме подкрепяш по-често и ми показваш колко добре се справям. — Шуп, шуп, шуп. — Какво ще кажеш?

Накрая спря да разлиства и ме погледна. Изглежда трябваше аз също да полагам усилия, дори повече от него, за да се промени.

— Добре, съгласна съм — казах. Какво друго да кажа, когато нямаше къде да отида и той бе обещал да се промени?

Тод се наведе да ме целуне и аз пак потръпнах. Този път като че ли не забеляза, не почувства срам или разкаяние. Беше продължил напред и аз му позволих да ме целуне със съзнанието, че и от мен се очаква да продължа напред.