Дороти Кумсън
Когато бях невидима (50)

Рони

Брайтън, 2016 г.

Ника не отваря вратата. Звъня ли звъня, не спирам да звъня, а тя не отваря. Отчаяна съм. От мига, в който напуснах болницата, съм отчаяна, спешно трябва да говоря с нея. С времето става по-зле. В гърдите ми има цял чувал с диви, раз беснели се котки, които се бият, опитват да се освободят. Трябва да видя Ника, за да освободя всичко от гърдите си.

А тя не отваря. Дойдох тук право от болницата и вече е късен следобед. Мислех си, че ще се е прибрала и ще мога да я видя. Натискам пак звънеца, но знам, че звъни в празен апартамент. Или пък звъни в апартамент, чийто обитател седи на дивана и не обръща внимание на отчаяната, леко полудяла жена отвън.

Извръщам се от голямата врата и се питам какво да сторя. Да отида ли в хотела, където работи? Ами ако се прибере по друг път и я изпусна? Ще трябва да търпя всички тези чувства, всички котки в гърдите си много по-дълго, далеч по-дълго, отколкото бих могла да издържа. Една руса жена с шлифер се приближава към входната врата и в отчаянието си тръгвам към нея. Успокоявам се, не искам да изглеждам нестабилна, когато я заговоря.

— Извинете, познавате ли Ника? — питам я. Дори успявам да се усмихна.

— Да, защо, коя сте вие? — пита тя. Иска ми се да отстъпя от нея: много силно се е напарфюмирала — ако се приближа още малко, парфюмът й направо ще ме облее. Освен това носи твърде много грим и за миг се питам какво ли крие.

— Ами аз съм й стара приятелка. Дойдох да я видя, но тя явно не си е у дома. Чудех се дали сте я виждали днес?

Това като че ли събужда интереса й и тя вече не е леко подразнена, а се превръща цялата в слух.

— Стара приятелка? За Грейс ли става дума? За Грейс Картър?

Клатя глава.

— Коя е Грейс Картър? — питам още по-объркана. Шумът в главата ми се надига до оглушителни нива. Нямам време за игрички и за разговори за някоя си Грейс Картър.

— Никоя, просто си помислих… Няма значение — казва русата жена, разочарована, и отново губи интерес към мен. — Казахте Ника, нали? Е, съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Мислех си, че вече се е прибрала от работа, тъй като излезе много рано сутринта…

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

Жената пъха ключа в ключалката на външната врата. Ако ме пусне вътре, мога да почакам пред апартамента на Ника. После ми хрумва — разбира се! Разбира се! Маршал. Може би е с него.

— А познавате ли Маршал? — питам аз.

Жената спира и се обръща към мен.

— Да, познавам Маршал — отвръща, гледа ме с подозрение. — Познавам повечето хора в сградата.

— А знаете ли в кой апартамент живее?

— Да, но защо?

— Мислех си, че Ника може да е при него.

— И защо Ника ще е при него?

— Защото той е… — Елиза. Вероятно говоря с Елиза. Разбира се, че е Елиза. Ника и Маршал не говориха повече за нея, след като я споменаха при първия разговор, но аз съм сигурна, че това е тя и не бива да казвам нищо повече, не и след като знам, че може да се нахвърли на Ника и да се намеси във връзката им.

— Той е какъв? — пита тя.

— Приятел? Той й е приятел. Тя ми спомена, че й е приятел.

— Ясно. И вие решихте, че може да е в неговия апартамент, тъй като й е приятел?

— Просто ми хрумна. Освен това тя спомена и някоя си Елиза, познавате ли я? Тя също й е приятелка. Ще ми кажете ли къде живее, може Ника да е там?

Тя ме гледа с отвращение, зелените й очи са сурови и изпълнени със съмнение: изобщо не се е заблудила от опита ми да замажа положението.

— Аз съм Елиза. Но очевадно тя не е в моя апартамент, нали? — Гледа ме надменно. — Но сте права, може да е при Маршал. Защо да не проверим?

Тя е ужасна. В мига, в който реши, че ще кажа, че Маршал и Ника са гаджета, се преобрази, превърна се от предпазлива непозната в жестока и ревнива бивша приятелка. Обаче не мога да си представя Маршал с нея. Тя изглежда твърде… има подходяща дума, някъде в съзнанието ми е, на върха на езика ми е, дума, която описва много то варианти на нестабилност у нея, но не мога да се сетя. Тя просто не изглежда от типа, който Маршал би харесал. Но пък кой е нечий тип? Ако ме познавахте от дванайсетата ми до шестнайсетата ми година, нямаше да решите, че съм от типа, който се нрави на бог. Все пак той наистина иска грешниците да се обърнат към него, затова може би все пак винаги съм била негов тип, просто не съм го осъзнавала, докато монахинята не ми даде книгата.

— Не, няма проблем, мисля, че просто ще почакам тук.

— Добра идея, аз ще ада да проверя сама. — Фалшивата й усмивка е зловеща, излъчва тиха ярост. Тя като че ли вече мислено разфасова Ника.

Ето защо ми трябва МОБИЛЕН ТЕЛЕФОН!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Можех да предупредя Ника, че към нея е тръгнала една кандидат серийна убийца. А тази Елиза не ми каза кой е апартаментът на Маршал, затова не мога да му позвъня, за да ги предупредя. От разговора им онзи ден останах с впечатлението, че това между тях с било предимно секс. От което е логично да се заключи, че ако в момента са заедно, се занимават именно със секс. Ако Елиза почука на вратата и те са във вихъра, тя със сигурност ще разбере. Подозирам, че когато това се случи, тя напълно ще…

— Ти не се ли прибра? — пита ме Ника. Бях толкова заета да се страхувам, че не съм забелязала кой минава по улицата.

— Прибрах се — отвръщам. Едва се сдържам да не я награбя в прегръдка. Толкова съм облекчена да я видя. Сега шумът в главата ми ще спре и Елиза няма да я завари гола в апартамента на Маршал и няма да започне да разфасова хора. — Върнах се. Трябваше да те видя. Трябва да ти обясня.

— Рони, не тази вечер. Изтощена съм във всяко отношение, не е време за този разговор.

— Трябва да ти кажа защо. Не за да се оправдая и не искам да ми прощаваш или дори да разбереш, но трябва да бъда честна. Моля те. След това ще си тръгна и ще те оставя на мира. Ще ми е трудно, но ще опитам.

Чудя се какво вижда, докато стои така неподвижно и се взира в мен иззад очилата си. Чудя се дали ме вижда с опашки и розови панделки, със същото изражение като нейното — на човек, който е решил, че иска да танцува. Чудя се дали гледа назад във времето, към мига, когато е разбрала, че ще станем най-добри приятелки, сродни души.

Възможно, вероятно, защото накрая казва:

— Добре. Твърде изморена съм да споря точно сега. Твърде изморена съм за каквото и да било. — Ключовете й потракват, когато понечва да отключи вратата.

— О, между другото, струва ми се, че май ти създадох проблем с Елиза. — Решавам, че трябва да го спомена сега, преди да сме започнали да говорим за другото.

Ника извърта очи.

— Защо, какво си… — всъщност, честно да ти кажа, не искам да знам. Не ми пука. Ще се оправя с нея, когато му дойде времето. Просто влез и ми кажи каквото искаш да ми кажеш, а после ще можеш да хванеш последния влак за Лондон.

Тя не ме накара да хвана влака за Лондон. Седи и слуша, и аз усещам, че й казвам всичко. Мислех да й кажа само една част, да обясня защо постъпих така, но не мога да спра. Говоря, говоря, говоря. Казах й дори за Гейл, за това, което ми каза майка й и че е съвсем вярно. Докато говоря, шумът в главата ми затихва, затихва, затихва, докато накрая вече не го чувам. Накрая в главата ми е почти тихо.

Когато реших да стана монахиня, започнах да се изповядвам всяка седмица. Влизах в дървената кутийка и казвах всичко на свещеника в църквата на три спирки на влака от дома ми. Не исках да говоря с човек, който ме познава или може да познае гласа ми. Исках да говоря свободно. Свещеникът ме слушаше и ми даваше опрощение. Когато излизах от изповедалнята, за известно време шумът в главата ми изчезваше, прогонен от изричането на истината. Получавах тишината, за която копнеех. Ето как разбрах, че трябва да стана монахиня: щях да открия тишината при бог, бог беше в тишината.

Този ефект, обезболяващ и пречистващ, започна да избледнява през последните години. Особено осезаемо през последните месеци, когато мислите за Юда започнаха да се промъкват във всяка моя молитва. Тогава приех, че съм предала Ника по такъв начин, че прошка можех да получа единствено от нея. Приех също и че съм предала бог, като не съм била честна по време на изповедите за онова, което сторих. Аз бях предателка, страхливка, и това бе шансът ми да оправя нещата.

— Ще се молиш ли с мен? — питам я, когато спирам да говоря. Седим пак на леглото й, най-топлото място в апартамента, освен ако не седнем пред включената готварска печка.

Ника клати глава.

— Не, това не е за мен. Но ти се моли, ако искаш.

Тогава й задавам друг въпрос и тя се взира в мен. Взира се, взира се, взира се. Накрая казва:

— Да.

И повече не ми продумва цяла нощ.