Дороти Кумсън
Когато бях невидима (12)

Рони

Лондон, 2016 г.

— Ако трябва да съм честен с теб. Вероника, мислех си, че ще си дойдеш още следващия уикенд, след като замина. Ще помолиш пак да се върнеш в стаята си и ще искаш да продължиш с ученето — разкрива баща ми. Той не е много по чувствата. Мълчалив е най-точното описание за него. Има нужда от време, за да обмисли нещата и да формулира какво точно чувства.

Но все пак знам, че се радва на завръщането ми. И неговият начин да ми го покаже, е да ме подразни леко. Бях на седемнайсет, когато казах на родителите си, че няма да отида в университета след зрелостните изпити, а съм решила да стана монахиня, което означаваше, че трябваше да говоря с много манастири и да ги посетя, да си уредя кратък престой и накрая да се преместя в някой от тях. И двамата бяха смаяни, толкова, че мама дори спря да шие, но пак, без да ме поглежда, толкова, че татко свали вестника си и ме попита откъде съм го измислила това.

— Мисля, че от една книга — отговорих. И заради тишината, която четенето на тази книга възцари във вечно шумното ми съзнание. — Една монахиня ми даде книга и когато я прочетох, реших да стана монахиня.

— Ами добре тогава — каза татко. Мама пак започна да шие.

За мен това беше голям въпрос. Очаквах да кажат нещо, когато им призная, че съм открила бог; че мисълта да съм близо до бог е като че ли единственият начин да намеря вътрешната тишина. Те обаче реагираха така. Те по принцип реагираха така на всичко: татко задаваше няколко въпроса, мама избягваше да ме поглежда в очите, а после всичко си ставаше нормално. Аз бях последното дете, останало у дома: братята ми Брайън и Деймън се записаха в университет и рядко се връщаха — дори за Коледа, Великден или през ваканциите.

Тази вечер на масата сме четирима и тя ми се струва някак твърде малка в трапезарията. Не, малка не е точната дума — може би по-скоро претъпкана, сякаш сме седнали един върху друг.

— Майка ти имаше голяма вяра в теб — казва чичо Уорън във връзка с отиването ми в манастир, който се намира на сто и петдесет километра от дома. — Разбрах, че вярва, че си отишла там завинаги, когато направи парти и събра двайсет от най-близките си приятелки, за да им разкаже какви планове има за стаята ти.

След като чичо Уорън си тръгна след инцидента с Деймън, аз започнах да забелязвам колко зъл може да бъде. През повечето време беше мил, но щом усетеше и най-малката уязвимост, веднага я превръщаше в рана с някой гаден коментар. Обаче този път в гадните му думи имаше доста истина. Един съвсем бегъл поглед към изчервената ми майка показа, че е вярно — след като с татко ми помахаха за сбогом през железните порти на манастира близо до Ковънтри, тя се е прибрала у дома и е вдигнала парти по случай свободата си.

— Много съм ти благодарна за това парти, мамо — казвам. — Благодаря, че си имала такава вяра в мен. Когато си тръгнах, макар че с години се подготвях да стана монахиня, не бях съвсем сигурна какво искам и дали ще мога да го направя, но вероятно на някакво ниво съм знаела, че няма къде да се върна, и това ми е помогнало да не губя вяра в целта си.

От другата страна на масата чичо като че ли се смущава от думите ми, защото не отвърнах на злобата му със заяждане и не се разплаках.

— Надявам се, че не си мислила наистина така, Вероника? — казва татко. Челото му е смръщено, вилицата му е застинала по средата между чинията и устата му. — Това винаги ще е твой дом. Нали, Маргарет?

— Аха — отвръща мама.

Странно е да ме наричат Вероника отново. Бях сестра Грейс повече от осемнайсет години. И сега пак съм Вероника за тези хора. Когато се запознавам с някого, автоматично се представям като Грейс.

— Поне не изглеждаш като монахиня — казва чичо. — От онези пингвински раса, които носите, ме побиват тръпки.

Липсва ми вечернята. За първи път от седемнайсет години, още откакто бях послушница, ми липсва вечернята и това ме разстройва. Бях на последната си литургия тази сутрин, не пропуснах утринната молитва, макар че се наложи да тичам, за да хвана влака от Ковънтри, но не съм изпълнила ума и сърцето си с красивите песнопения на вечернята и не се чувствам добре. Ето, това трябва да очаквам, зная го. Пред мен се простира дълъг живот без порядък, без успокояващите острови на молитвите, без съзерцание и литургии. Преди ми бяха почти неприятни, всички тези задължения, които трябваше да изпълнявам каквото и да става, където и да съм, но сега ми липсват като втора кожа. Липсват ми заради миговете, в които ме откъсваха оттук и ме пренасяха там. Макар че, ако трябва да съм честна, през последната година в молитвите ми се възцари смут, постоянна нужда да тръгна в друга посока.

— Какво става, да не би да се молиш или нещо такова? — пита чичо Уорън.

— Не — отвръщам.

— Казах, че поне не си облечена като някой откачен гигантски пингвин.

— Не съзнавах, че очакваш отговор на това — отвърнах.

— Просто се опитвам да водя разговор — отвръща той, отново смутен, че не е успял да ме разстрои.

— Разбирам.

— Така се прави, нали? Някой казва нещо, другият отговаря. Нарича се разговор.

Усмихвам се на чинията си.

— Често прекарвах голяма част от деня в мълчание и говорех само когато бе абсолютно наложително. Разговорите не се случваха често.

— Наистина ли? Ти наистина ли си живяла в мълчание? Винаги съм смятал, че това са измишльотини. — Мама и чичо Уорън са много различни. Тя е изискана жена от средната класа, която винаги държи хората да виждат колко е изискана и възпитана, той също е изискан и е от средната класа, но винаги се е преструвал на лошо момче от бедните квартали.

— Да — отговарям.

— Това би ме влудило — казва той. — Теб няма ли да те влуди, Маргарет?

— Вероятно — отвръща мама.

— Ами ти, Джефри, няма ли да изперкаш? — пита чичо Уорън, търсейки малко повече подкрепа от това уклончиво „вероятно“.

— Не, всъщност мисля, че е достойно за възхищение, че Вероника го е правила.

— Да, особено като се има предвид, че като малка просто не млъкваше — казва чичо Уорън.

Вероника. Вече съм Вероника, не Грейс. Второто име на другата Вероника беше Грейс и тя ми каза веднъж, че ако някога излезе на сцена като балерина, ще използва името Грейс, вместо Вероника или Ника, както я наричаха всички, защото това ще я превърне в съвсем друг човек. Така няма да бъде окована от всички очаквания, които вървят с рожденото й име. Когато първата ми игуменка ме нарече Грейс (беше ми казала да си избера име, но аз помолих нея, и следователно бог, да намери най-подходящото за мен), разбрах, че постъпвам правилно. Това бе знак свише, че трябва да посветя живота си в служба на другите заради онова, което причиних на Вероника. Това име вечно щеше да ми напомня защо съм там. Трябваше да изкупя стореното, да направя всичко по силите си, за да изкупя предателството си.

— Казах: особено като се има предвид, че като малка просто не млъкваше — повтаря чичо Уорън. От мен се очаква да се засмея.

— Знам какво каза — отговарям.

Раздразнението вече се излъчва на вълни от него и въпреки че не откъсвам очи от храната, все пак го виждам как първо поглежда към майка ми вдясно, а после към баща ми, вляво, изненадан, че и те не се смеят. И двамата са извили леко устни в полуусмивки, но никой не се смее, нито пък започва да разказва смешни случки за моята приказливост в детството. Никой не знае такива, защото просто не е вярно.

— По-добре се пазете — обявява чичо Уорън. — Като нищо ще ви завлече на църква, ако не внимавате. Литургии всеки ден, изповеди всяка седмица, помнете ми думата.

— Никога не бих го направила — отвръщам. — Всеки трябва сам да открие пътя си към бог, или собствения си път без бог. Никога не бих принудила някого да избира.

Моят чичо шегаджия си поглежда часовника, същия огромен, показен златен ролекс, който носеше още когато бях дете.

— Охо! Кой каза, че ще минат двайсет минути, преди да стане дума за бог? Джефри? Маргарет? — Чичо Уорън отмята глава назад и се смее, тънките му ръце удрят по масата — бум, бум, бум, — за да подчертаят колко е забавен.

— Аз ще започна с миенето на чиниите — казвам.

— О, не, не — обажда се мама.

— Не, наистина не е проблем. Щом ги измия, ще ви направя по чаша чай или кафе.

— Еха, все едно си имате прислужница — обажда се чичо Уорън.

— Да, вероятно — отвръщам аз.

Вълната от раздразнение се разраства до цунами и заплашва да го погълне. Навремето, дори след като спрях да го харесвам, щях да се старая да му угодя, щях да се ужася, ако го подразня по някакъв начин. Вече не се чувствам така. Може би защото съм на трийсет и шест. Вероятно заради дългото ми отсъствие. Или по-вероятно заради това, че мисля единствено за Вероника. Все си спомням първия път, когато я видях, и разбрах, че ще станем най-добри приятелки завинаги.