Дороти Кумсън
Когато бях невидима (3)

Ника

Бирмингам, 2016 г.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — казва детектив-сержант Бренан.

Вдигам глава от масата. Сигурно съм задрямала. Всичко беше толкова тихо и неподвижно, цареше почти покой, докато седях в стаята за разпити и го чаках да се върне, че затворих клепачи само за няколко секунди, за да си починат изморените ми зачервени очи. Явно това се е превърнало в дрямка. Или — когато изпъвам гръб, усещам странен вкус в гърлото си, клепачите ми са натежали, крайниците също — в сън.

Примигвам няколко пъти, навлажнявам устни и се вглеждам в него, концентрирам се върху това, което ще ми каже.

Преди той да излезе от стаята, аз говорих много дълго, отговорих на малкото му въпроси, и после пак говорих. С всяка дума се чувствах по-лека и по-свободна. Да, съживявах всичко отново, но беше и освобождаващо. Когато той излезе, за да „провери някои неща“, най-после успях да се отпусна. Тялото ми почти се разтопи в стола.

Щом полицаят сяда отново срещу мен, забелязвам, че е различен. Беше излязъл от стаята с почти съчувствено изражение, леко обнадежден от факта, че съм готова да говоря за човек, когото явно наблюдават от много години. Сега се държи някак по-резервирано, небесносините му очи са малко по-студени, изражението му — малко по-строго. Не че преди беше особено дружелюбен — защо да бъде? Аз не съм средностатистически свидетел — но видях как омеква, докато говорех. Докато обяснявах какво се случи, какво съм видяла, защо реших да дойда тук, кого точно обвинявам, той като че ли стана по-сърдечен. Сега това вече го няма, заменено е от студената преграда на човек, който не обича да го лъжат.

— Коя сте вие? — пита ме той. Директно на въпроса. — Имам предвид коя сте всъщност? Защото не сте Грейс Картър.

Облягам се в стола, взирам се в масата, която ни разделя, докато той продължава да говори:

— Отидох да потвърдя вашата история и всичко е точно както казахте, до най-малката подробност, с изключение на името ви и вашата самоличност. Всъщност тя не съществува. Обадих се на няколко места и да, хората наистина ви познават като Грейс Картър, или просто като Ейс, но не мога да открия акт за раждане, който да отговаря на вашата възраст, отпечатъците ви също не са в системата и в нито един от нашите регистри не съществува човек с вашето описание и име Грейс Картър. На колко сте, на трийсет и пет или трийсет и шест години? И все пак нямате нито една кредитна карта, банкова сметка или банков превод на ваше име. Обзалагам се, че ако ви помоля да изпразните джобовете си, ще се окаже, че имате някакви пари в брой, но нито един документ с вашето име. Дори бих стигнал дотам да заявя, че вие всъщност не съществувате. Макар че очевидно съществувате и сте свидетел на много сериозно престъпление, извършено от много опасен човек. — Обляга лакти на масата, събира длани, сякаш в отчаяна молитва, и после опира брадичка върху тях. След няколко секунди мълчание казва: — Коя сте вие всъщност?

Името ми е Грейс Картър. Това е името ми повече от десет години. Наистина нямам банкова сметка; нямам кредитна карта, карта за библиотека или лична карта на мое име. Избягвам всичко, което изисква идентификация, и когато успея да си намеря работа, обикновено ми плащат на ръка. Или превеждат парите в сметката на приятел, който ги тегли и ми ги дава. Името ми е Грейс Картър. Преди ме наричаха с друго име, преди носех същото име като едно друго момиче, някогашната ми най-добра приятелка от училище и от балетната школа, но вече не. Тя вече не ми е приятелка и това вече не е моето име.

Аз съм Грейс Картър.

И не биваше да идвам тук, за да кажа истината. Да кажеш истината, да постъпиш правилно, това никога не ми се е получавало. Никога. Ето че и сега няма да се получи. Но онзи звук, онзи нечовешки звук, издаден от човек, когото отчаяно обичам… не можех да премълча за това.

Времето минава и аз приемам, че детективът е готов да чака. Все пак той разполага с цялото време на света. Аз не. Едва успявам да държа очите си отворени, камо ли да седя тук и да го чакам да заговори отново.

— Името ми и самоличността ми имат ли някакво отношение към онова, което ви казах? — питам накрая. Трябва да започна разговор, за да видя накъде ще ни отведе.

— За мен няма — отговаря той. — Както вече обясних, всичко, което казахте, че сте видели, досега се потвърждава, и като се има предвид за кого става дума, ще трябва да прехвърля случая на колегите, които се занимават с организираната престъпност. Така че вероятно няма да се срещнем отново.

Изправям гръб, принуждавам очите си да се отворят по-широко и мисля за паниката, която тези думи събудиха в мен. С него се говори лесно — не е мил или нещо подобно, просто с него се говори лесно.

Какво да сторя сега? Да стана и да си тръгна? Просто да стана и да изляза оттук? Той не ме е арестувал, нито е намекнал за подобно нещо. Не знае да съм извършила някакво престъпление, така че съм свободна жена, която може да идва и да си отива, когато пожелае.

Или да му кажа всичко? Да му обясня за името си, коя съм всъщност, коя съм била, защо се наложи да се откажа от предишното си име, Вероника Харпър, и да стана Грейс Картър? Потискам смеха, който ме напушва при тази мисъл. Да кажа истината? Цялата? Откъде изобщо бих могла да започна? И къде да спра?

Вероятно най-безопасният вариант за мен е да си тръгна, без да кажа и дума повече.

Той заговаря отново, точно когато си мисля, че възнамерява да ме измъчва с мълчание.

— Може би не трябва, но ще ви призная, че моите колеги ще са особено доволни, че не сте тази, за която се представяте. За тях това вероятно ще означава, че знаете много, много повече, отколкото възнамерявате да им кажете. Ако случаят е такъв, когато разберат коя сте — а те ще разберат, — ще го използват, за да ви убедят да свидетелствате.

— Опитвате се да ме сплашите? — питам го. Значи отново се стига до това: някой използва страха, за да се увери, че ще правя каквото иска от мен.

Детектив-сержант Бренан разплита ръце от огромния юмрук, който ръцете му образуваха под брадичката, и се обляга назад. В очите му играе искрица срам.

— Не, не — казва той, клатейки глава. — Просто съм честен с вас. — И сега искам същото в замяна, добавя, без да го изрича.

Кимам, забила поглед в масата.

— Трябва да сте били много изплашена навремето, за да си смените името и да се откъснете така напълно от обществото — заявява той. — Какво стана? И можем ли да ви помогнем някак?

Продължавам да се взирам в масата и в музикалния плейър, който извадих от джоба си, преди да заспя. Смятах да си пусна някаква музика, докато чакам, но стигнах само до изваждането му от джоба. Взирам се в него, в тънките черни жици на слушалките, увити около тялото му, накрайниците приличат на точки, които бележат началото и края на съществуването му. Когато бях на единайсет, имах една фантазия. Когато бях на дванайсет, имах същата фантазия. Когато бях на тринайсет, тя продължи. Когато бях на четиринайсет и петнайсет, започнах да копнея по-отчаяно за нея. Когато бях на шестнайсет и половина, тя вече не ми беше нужна, но все още я исках. Фантазията. Моята фантазия. Сега тя описва пируети из ума ми: „спасение“. Това е думата, с която винаги съм описвала тези фантазии. Моите фантазии за спасение. Някой ще се появи и ще ме спаси. Всичко лошо ще бъде пометено от тези огромни мощни криле и някой ще ме вдигне, ще ме прегърне и ще ме обича. Винаги си фантазирах как ме спасяват и съм в безопасност. Бавно вдигам поглед към полицая.

Той е малко по-голям от мен на години, но вероятно отвътре е доста по-стар. Сигурно е видял какво ли не на тази работа; вероятно е виждал всевъзможни престъпления. Вероятно е чувал и всички възможни оправдания за престъпления. Едва ли ще го шокирам или разстроя. Може би е той. Може би е спасителят, за когото копнея от толкова години. Вероятно ще ме изслуша, ще чуе всичко и после ще ми каже онези три думи, за които копнея, и ще потвърди, че е той, че може да ме спаси. Той ще се погрижи всичко да е наред.

Фокусирам се върху масата, върху моя плейър.

— Казвам се Грейс Картър. Тук съм, за да съобщя за опит за убийство. Ще говоря, с когото трябва, но аз съм тази, която съм, и за това съм дошла. — Спасителите не се случват на хора като мен. Все пак можеш да спасиш единствено хора, за които можеш да видиш, че са в беда. А ако сте като мен и сте невидим за всички, особено за онези, които биха могли да ви спасят, тогава какъв шанс имате изобщо?

Детектив Бренан отпуска рамене, въздъхва тихо от разочарование и раздразнение, като клати глава. Изправя се внимателно.

— Както искате. Колегите, за които ви споменах, ще дойдат скоро да говорят с вас. — До вратата спира и казва с гръб към мен: — Желая ви късмет, Грейс Картър, която и да сте всъщност.

Аз свеждам още повече глава. Не мога да му позволя да види сълзите, които бликват от очите ми, не мога да покажа това гъсто като петмез чувство, което е запушило гърлото ми. Няма да има спасяване днес, нито доброта, нито грижа. Те са ми напълно чужди.

 

 

Лондон, 1999 г.

Стоях до контейнерите, възможно най-добре скрита от задната част на театъра, и бавно се наслаждавах на последната цигара в живота си. Имах кратка, но наситена връзка с тези малки бели дяволчета и се наслаждавах на всяка секунда с тях, но си обещах, че ще ги спра на премиерата на първата професионална пиеса, в която участвах като сценичен работник. Щях да изпуша само още една цигара и никога нямаше да запаля отново. Биваше ме да спазвам обещания пред себе си.

— О, другар в престъплението — каза някакви плавен глас.

Сърцето ми, сърцето ми. Сякаш някой го бе стиснал, пречеше му да бие и за миг тялото ми бе на ръба, нащрек, готово да посрещне неприятностите. Не погледнах веднага към лицето му, исках първо да го преценя като заплаха, да разбера с какво си имам работа. Все още стоях със сведена глава и го поглеждах само с крайчеца на окото си.

Висок, хубав, в добра форма. Скъпо облечен, изтупан. Напомняше ми на някого, на някаква знаменитост; той просто приличаше на някого и вероятно се възползваше от това, дори повечето хора, също като мен, да не можеха да се досетят на кого точно прилича. Не изглеждаше заплашителен, не се чувствах в някаква непосредствена опасност, но опасността може да се появи под всякаква форма, добре го знаех. Затова се обърнах към него, но не свалих гарда и си казах, че само пет крачки ме делят от задната врата на театъра, която бях оставила леко открехната на излизане.

Усмивката му беше нехайна, когато го погледнах.

— В пиесата ли участваш, защото не те видях? — Движеше ръце, докато говореше, и стискаше незапалена цигара между показалеца и средния пръст на лявата си ръка. — А със сигурност щях да те забележа.

Не знаех какво да отговоря, затова му се усмихнах. Бях „избягала“ от дома преди две години, когато бях на седемнайсет, и оттогава никой не ми беше казвал нищо толкова мило. Бяха ме опипвали в обществения транспорт, бях получавала грозни предложения, често подпирах със стол вратата на стаята си, защото съквартирантите ми обичаха да „ходят насън“ и да влизат в стаите на жените, но никой не ми беше казвал нещо толкова мило.

— Съжалявам, нали не прозвуча странно? — попита той. — Сигурно постоянно чуваш такива неща.

— Не, всъщност никога не чувам такива неща. Аз съм от сценичните и не би трябвало да съм тук навън — трябва да съм вътре и да търча напред-назад заедно с останалите, — но исках да изпуша набързо една цигара.

— Наистина ли? — изуми се той. Колкото повече го гледах, толкова повече ми напомняше на някаква знаменитост, но не можех да се сетя коя. Името му беше на върха на езика ми, а някъде на ръба на паметта ми се спотайваше и с какво точно е известен, но и двете не искаха да си дойдат на местата, за да мога да го разпозная. — Наистина съм изненадан. Ти заслужаваш да го чуваш всеки ден до края на живота си. Ти си много, много забележителна.

Усмихнах се малко по-широко, после се усетих. Не знаех нищо за него и той можеше да говори така само за да се отпусна и да сваля гарда. Дори и най-милите хора могат да бъдат опасни.

— Благодаря — измърморих. Вгледах се за миг в цигарата си: беше изгоряла на две трети, но трябваше да спра сега. Да се върна в театъра и да се захвана с работата, за която толкова много бях мечтала.

— Харесва ми и че пушиш тайно — каза той, вдигайки цигарата си. — Всеки ден си обещавам, че ще ги спра, но всеки ден намирам причина да наруша това обещание. — Пак усмивка, този път заговорническа, опитваше се да ме привлече в своя свят. — Мениджърът и треньорът ми ще ме убият, ако разберат.

— Ясно — отвърнах.

— Не говориш много, нали — отбеляза той.

— Не, не говоря — отвърнах.

— Аз съм Тод каза той. И ми подаде ръка.

Поколебах се. Какво точно щях да сторя, ако поема ръката му? Дали това щеше да е обещание, че ще остана още малко тук, ще се ангажирам малко повече с този мъж, вместо просто да вляза вътре и да се заема с работа? Дали така щях да си кажа, че съм готова за това и че мога да бъда някоя друга, освен Вероника, бегълката, чиято сестра й препраща пощата, но с която никой от семейството й не е говорил от две години?

— Аз съм Ника — казах аз.

— Ника, като Ники или Никол? — попита той.

— Не, съкратено от Вероника. Вероника с „к“.

— Аз мисля, че Ники ти отива повече. — Усмихна ми се така сладко, че ми се стори, че пламвам от смущение. — Отсега нататък ще те наричам Ники. Ако се съгласиш да се видим отново?

— Искаш да се видим отново? — попитах. Вероятно съм се смръщила. „Защо?“ Не бях облечена добре, нямах грим — защо, по дяволите, той ще се интересува от мен само след няколкоминутен разговор?

Той се засмя.

— А ти как мислиш? Бих искал да излезем заедно. Като на среща?

— О…

Той извади малка бяла картичка от джоба на сакото си.

— Това е номерът на агента ми. Обади му се и му кажи коя си, и той ще ми предаде съобщението.

Взех картичката, без да я погледна.

— Хайде, Ники, рискувай и ми се обади — настоя той.

След последните няколко години, след всичко случило се, може би трябваше. Може би този мъж щеше да ми помогне да променя живота си. Да ме направи Ника, която исках да бъда. Все пак ме забеляза. След толкова години, в които повечето хора не ме забелязваха, този хубав мъж ме забеляза и ме хареса. Усмихнах се.

— Добре, ще ти се обадя.