Дороти Кумсън
Когато бях невидима (6)

Ника

Бирмингам, 2016 г.

Стоя в подножието на каменните стъпала пред полицейския участък. Обозначени и необозначени полицейски коли са паркирани от двете страни на входа и пред мен има ниска бетонна стена с голям отвор, през който да минават колите.

Докато стоя пред стълбите, бавно развивам слушалките на плейъра, внимателно пъхам двата малки накрайника в съответното „дясно“ и „ляво“ ухо.

Нощта е копринено черна, небето е посипано със звезди, късно зимният и ранно пролетен хлад се усеща във въздуха. Когато влязох в участъка, мракът се спускаше и небето ставаше индигово. Дойдох тук от болницата, като мислех за онова, което предстоеше, с всяка крачка си давах разрешение да не влизам, ако променя решението си, преди да съм стигнала до целта. Нуждаех се от времето, докато вървя насам, за да мисля, и с всяка крачка си напомнях какво ще означава това за моя живот, какви ще са последствията за „Грейс Картър“.

Прекарах толкова много часове в тази сграда, говорейки, отговаряйки и слушайки, после отново творейки. Предложиха ми кафе, предложиха ми храна, предложиха ми вода и аз отказах всичко. Отидох само до тоалетната, за да си дам малко почивка, да се съвзема и да си напомня как да бъда Грейс. Говорих толкова много, че започнах да намразвам звука на собствения си глас, да потръпвам от интонациите му и от странния, объркан акцент. Казах всичко, което знам, и сега е техен ред да проверят нещата, да свържат точките, да направят връзките на правилните места. И да разберат коя съм всъщност, естествено. Коя съм била преди Грейс „Ейс“ Картър, както ме познават всички в Бирмингам.

Съсредоточено се взирам в екрана на плейъра, докато превъртам песните, търся правилната. Тук е, зная го. Пръстите ми действат бързо; мозъкът ми работи бавно, докато мислено превърта песните, очаква правилните акорди, правилите думи, онова, което имам нужда да чуя точно сега. Ето го. „Парижки нощи/Нюйоркски утрини“, Корин Бейли Рей. Палецът ми натиска бутона за старт и започва въведението. Тя пее в ушите ми как закусва в евтиния ресторант, още с грима от вечерта; шепне в ума ми как мечтае за отминалата нощ в Париж, в тази нюйоркска сутрин, спомня си колко хубаво е било.

Гласът й започва да заглажда острите ръбове от последните няколко часа. Колегите на детектив-сержант Бренан като че ли повярваха, че съм Грейс Картър. Никой не ме пита за това отново, макар да знаеха, че тя е родена едва преди десетина години и не е на трийсет и шест. Интересуваше ги само информацията ми, затова не разпитваха за мен. Не съм глупава. Сигурна съм, че ме оставиха да се отпусна, да говоря, с надеждата, че ще издам нещо и за себе си, докато им разказвам каквото знам.

Но нищо няма да се случи веднага, затова и стоя тук, със слушалките в ушите, и слушам Корин, позволявам си да повярвам, че бих могла да съм жената, за която пее тя. Че мога да тръгна към Ню стрийт, към „Бърнис“, евтино кафене, което работи през нощта, да седна там и да си представям, че съм жената от песента — че току-що съм преживяла невероятна нощ в един град, прекрасен ден в друг, и сега пия кафе и пуша цигара.

Сигурна съм, че Лу (който държи ресторанта) ще ми даде цигара, имам достатъчно пари за кафе и достатъчно сили, за да стигна дотам. Мога да си почина няколко часа, преди да допълзя до дома.

И докато слушам и преживявам моята фантазия, че съм жената от песента, наблюдавам детектив-сержант Бренан — гледа ме от мястото си зад волана в синьо волво. До него седи някой, вероятно друг полицай, и не са откъснали очи от мен, откакто излязох от участъка. Сега той сваля прозореца и ми казва нещо, като подава глава навън.

Не махам слушалките веднага, защото не искам да знам какво казва. Хубаво ми е да съм жената от песента. Хубаво ми е да мога да забравя всичко за няколко скъпоценни секунди.

Той продължава да ми говори и аз различавам няколко думи по движението на устните му: „Откарам“, „чакам“. Присвивам очи — „дома“. „Дом“ ли каза?

Неохотно свалям слушалките и го чакам да повтори.

— Качвайте се, ще ви откараме до дома — казва детектив-сержант Бренан.

Клатя глава. Утре ще се върна пак. Вече тръгнах по този път и няма връщане назад, затова не е нужно да ме кара до дома, за да ми обяснява колко е важно да продължа.

— Не, благодаря. Няма нужда. Просто искам да се наспя. Утре пак ще дойда — казах, че ще дойда, и ще го направя.

Той отваря вратата на колата и слиза. После отваря задната врата и казва:

— Настояваме.

— Ясно — отвръщам тихо. — Естествено, че настоявате.

 

 

Лондон, 2000 г.

Пристигнах в апартамента на Тод от една техническа репетиция в театъра в Уест Енд, осветлението беше приглушено, на различни места в стаята блещукаха свещи. Щорите бяха вдигнати и сградите по отсрещния бряг на реката проблясваха. Чух как шампанското забълбука и се запени в чашата, преди той да ми я подаде. Това беше позната романтична сцена, Тод обичаше да я устройва, когато се връщах по-късно от работа, но този път беше различно.

И музиката беше различна. Веднага познах от кой балет е. Тиха и нежна, тя се изливаше в стаята, обгръщаше всичко, което той бе подготвил, като огромна панделка. Стоях неподвижно на прага. Знаех как трябва да се чувствам; знаех, че трябва да се усмихвам, да жужа отвътре и да копнея да се отпусна на дивана с него, да облегна глава на гърдите му, да слушам как ми разказва за деня си, за тренировката, за плановете на отбора.

Трябваше да се чувствам така, но всъщност бях изтръпнала. Бях скована от страх. Това бе сцена от един от моите повтарящи се кошмари, и не само това, но и всеки миг Тод щеше да се озове в миналото ми. Не го беше направил нарочно, той дори не знаеше какво всъщност прави, но точно това щеше да стори в мига, в който ме докоснеше. Усещах иглички във вените си, пробиви в живота, който си бях изградила далеч от Чизуик, града, в който израснах.

— Харесва ли ти, скъпа? — попита Тод и ми подаде чашата с пенливата течност. За изминалата година ме бе научил на много неща за изискания живот и аз вече познавах аромата на скъпо шампанско. Пръстите ни се докоснаха, когато поех чашата, и игличките във вените ми и под кожата ми се възпламениха.

Усмихни се — казах си. — Усмихни се на мъжа, когото обичаш.

— Прекрасно е — излъгах. Опитвах се да не лъжа, но се налагаше, за да го защитя. — Много ти благодаря.

Преди да отпия две глътки от шампанското, той го взе отново и ми се усмихна по онзи смутен и игрив начин, както при първата ни среща. Ръцете му ме обгърнаха, свалиха палтото ми, свалиха тениската и разкопчаха панталоните. Позволих му да го направи, харесваше му така. Тод обичаше да има пълен контрол в такива моменти и аз не знаех как да му кажа, че ненавиждам това. Да бъда контролирана, особено в такива моменти, бе един от кошмарите ми. Музиката като че ли се просмука по-дълбоко в кожата ми и разгоря пламъчетата на игличките.

Не мога да го направя, помислих си, когато той ме бутна леко към дивана. Не мога да направя това, на тази музика, по този начин.

— Не ми харесва да работиш и да се връщаш толкова късно — каза Тод, докато бавно си сваляше дрехите. Липсваш ми.

Опитах да се фокусирам върху нещо, да присъствам в настоящето, да не забелязвам как музиката се преобразява в „Танц на малките лебеди“, от „Лебедово езеро“. Преди обичах такава музика, тя ме изпълваше с вълнение, караше тялото ми да се движи, сякаш бе създадена за мен, носеше се из всяка моя клетка. Но постепенно тя спря да носи свобода и аз започнах да търся начини да се свия някъде сред нотите и да се скрия.

— Искам да си тук постоянно и да ме чакаш — каза Тод, когато накрая легна върху мен. — А не обратното.

Обичам го, обичам го, обичам го, обичам го, обичам го, обичамгообичамгообичамгообичамго. Думите се сливаха. Сливаха се в плътна ивица от решимост, за да понеса това. Бях го правила толкова пъти през последната година. Дори когато не ми се искаше съвсем, когато не ми беше съвсем хубаво, го правех, защото неговото изражение, болката в очите му, когато кажех „не“, бе твърде разстройваща. Обичамгообичамгообичамгообичамго.

Спомените, които музиката събуждаше, се пенеха и надигаха, опитваха се да излязат през гърлото ми, да се измъкнат от мен. Обичамгообичамгообичамгообичамго. Обичамгообичамгообичамгообичамго. Обичамгообичамгообичамгообичамго.

Ведрото весело начало на „Танц на Захарната фея“ от „Лешникотрошачката“ започна и аз не можех да се преструвам повече. Не можех да отида някъде другаде и да оставя тялото си да продължава, както правех обикновено.

— Спри — чух се да казвам. — Спри, моля те, спри.

— Не точно сега, скъпа — прошепна Тод със затворени очи и продължи, проникна в мен и започна да се движи. — Не точно сега.

— Моля те, спри — казах отново, малко по-високо.

— Шшт — рече той и запуши устата ми с целувка. Шшшшт. — Продължи да се движи, не бързаше, беше нежен, усилено се опитваше да не ме нарани, но аз исках да спре. Музиката беше така силна в ушите ми, така осезаема, кожата ми пламтеше, цялата изгарях отвътре.

— Тод — казах високо, макар че гърлото ми беше съвсем свито. — Моля те! Трябва да спреш. Трябва да спреш.

Той се надигна на ръце над мен. Бях затворила очи, сега ги отворих и се втренчих в него. Изглеждаше много разстроен. Винаги изглеждаше така, когато казвах, че не съм в настроение, и този поглед ми късаше сърцето. Чувствах се ужасно виновна и се преструвах, че съм в настроение, изтърпявах някак всичко, за да изчезне това изражение.

— Съжалявам, съжалявам — рече бързо той. Не осъзнах, че говориш сериозно. Съжалявам, съжалявам. — Слезе от тялото ми, седна и се вгледа в мен. — Обичам те, не искам да те наранявам. — Вече бях в прегръдките му, но този път само ме държеше, не искаше да прави секс с мен. — Скъпа, кажи ми какво става. Кажи ми и аз ще ти помогна.

Не можеш да ми помогнеш, едва не прошепнах.

— Просто трябва да ти кажа нещо. Нещо за мен и защо трябва да спираш, когато те помоля — признах.

— Какво е то? — попита той.

Вгледах се за секунда-две в очите му, после трябваше да извърна поглед. Не можех да му го кажа, докато го гледам. Не можех да гледам лицето му, докато разбивам илюзиите му за мен. Втренчих се в стъклената стена насреща, в нощния град зад нея, и казах на Тод толкова, колкото можах.

Не му разказах всичко, не успях да изрека дори половината, но поне нещо. Малка част. Достатъчна. Той ме слушаше и накрая ми благодари, че съм му оказала честта да му разкажа. Увери ме, че разбира всяка дума. И обеща никога вече да не пренебрегва желанията ми.

 

 

Бирмингам, 2016 г.

— Не е нужно да ме карате чак до вратата — казвам на детектив-сержант Бренан от задната седалка, когато наближаваме дома ми. Знам, че имат адреса ми и могат да се появят по всяко време, но трябва да съм внимателна. Да, може и да правя това нещо, но все пак не съм съвсем неразумна. Най-добре ме оставете през две улици… Някъде тук. Ще измина останалото пеша.

Детектив-сержант Бренан ме поглежда за миг в огледалото за задно виждане и намалява, сякаш ще спре. Но не спира. Продължава, мъчително бавно, този път нарочно, като че ли иска да се увери, че всеки на улицата ще ме види в полицейската кола. И ще започне да се пита дали не съм направила някоя глупост, особено след случилото се преди по-малко от седмица.

Свеждам очи към скута си, чудя се защо толкова много иска да ме убият.

 

 

Лондон, 2001 г.

— Скъпа, ще те помоля да направиш нещо за мен.

Блед и треперещ, Тод беше коленичил пред мен. След като прекара нощта навън (откриване на нощен клуб), под очите му имаше тъмни семки, кожата му бе на петна, които от време на време се зачервяваха, а косата му беше щръкнала там, където постоянно прокарваше пръсти. Обикновено сутрините след такава нощ беше намусен и сприхав, изнервен и блед, и аз се опитвах да не му се пречкам. Никога не беше коленичил пред мен и не ме бе молил за помощ.

Половината нощ крачи из дневната, държа ме будна с шума, който създаваше, ръмжеше ми да се връщам да спя, когато го питах какво има. Цялата сутрин говори по телефона, сигурно с Мъри, като ту ръмжеше, ту крещеше, после плачеше и се молеше. Знаех, че накрая ще захвърли телефона и аз ще стана следващата мишена на раздразнението му.

Седях в крайчеца на новия му диван, четях си кротко (когато той беше в такова състояние дори четенето бе твърде шумно за него и го караше да ми крещи) и чаках да получа своя дял от гнева му.

Наистина не очаквах да коленичи пред мен треперещ и готов да се разплаче. Сигурно имаше нещо общо с начина, по който набързо ме изгони от клуба предната нощ. Както винаги, той обикаляше, говореше с важните хора — знаменитости или бизнесмени, — а на мен съскаше да продължавам да пия, вместо да стърча до него и да не казвам нищо. По някое време, обикновено когато вече бях твърде пияна, за да мога да направя нещо повече от това да седна сама в някое ъгълче, той изчезваше и се връщаше с пура, ухилен и със замаян поглед. Миналата нощ изчезна за по-малко от пет минути, преди да се върне през тълпата, буквално да ме грабне от мястото ми и на практика да ме извлече навън. Бях пияна, изморена, краката ме боляха от новите дизайнерски обувки, които ми беше купил за тази нощ, затова не разбрах съвсем какво става. Обикновено, когато се държеше така, ме обвиняваше, че съм флиртувала с някого, когато всъщност бях седяла съвсем сама и пиех двойната водка с кола. Излязох от клуба, препъвайки се с високите обувки, като стисках предмишницата му, за да не изгубя равновесие. Внезапното проблясваме на светкавици ме заслепи за миг и аз пак залитнах и го ядосах още повече — ръката му стискаше моята болезнено, докато ме влачеше към черната кола, с която бяхме пристигнали, а после буквално ме блъсна на задната седалка.

По целия път до дома ми беше зле. Не само заради алкохола, но и защото щях да си имам неприятности, задето пих толкова много и го изложих пред репортерите. Но нищо не се случи. Влязохме в апартамента и вратата се затръшна силно зад нас, а той дори не погледна към мен. Аз чаках до вратата да каже нещо, да излее присмеха си заради моите грешки тази нощ, да реши в коя стая ще влезем, за да „обсъдим“ случилото се. Вместо това, без почти да ме погледне, натисна няколко бутона на телефона си и тръгна към банята. Аз стоях и чаках. Това беше нещо ново. И плашещо. Какво ще прави? Този път няма да ми обръща внимание? Ще ме накаже с мълчание? Чаках ли чаках, чаках, докато стана ясно, че той няма да се върне. Слушах гласа му от банята, силен и гневен. Трябва да се е случило нещо ужасно, реших. Нещо толкова важно, че не иска да говори за него пред мен.

Сега явно щеше да ми каже какво се е случило и как мога да му помогна. Хвана ръцете ми и нежно поглади с палци вените по тях.

— Ники, сега имам огромна нужда от теб, каквато не съм имал никога през живота си — каза той. — Скъпа, снощи направих нещо много глупаво. За първи път се случва, но може да съсипе всичко. Можем да изгубим всичко това. — Той описа с поглед стаята. — Тъкмо щях да дръпна няколко писти снощи в клуба — продължи той, — но нали беше откриване, и имаше много репортери и фотографи. Преди да се усетя, някой ме е снимал как го вадя от джоба си. Скъпа, не мога да си позволя да ме хванат с подобно нещо.

— О, господи, това е ужасно! — казах аз. Но нямах представа какво иска да сторя.

— Скъпа, трябва да кажеш, че дрогата е била твоя — каза той, взирайки се право в очите ми, приковавайки ме с умоляващия си зелен поглед. — Знам, че нямам право да го искам от теб, но ако го изиграем добре, можем да кажем, че съм я взел от теб, сложил съм я в джоба си и съм забравил, че е там. И съм я извадил точно по време на снимката.

— Но дрогата не е моя — казах аз.

— Знам, знам, не е честно така, но ако ме разкрият… „Грийнбей Парк Рейнджърс“ имат клауза в договора за това и могат да го прекратят по всяко време. Ако разберат, че съм направил такава грешка дори веднъж, ще приключат с мен. Това ще е край на всичко, за което работих толкова усилено. Могат да си поискат и парите. Ще се наложи да се изнесем оттук, да продадем колата, няма да има повече лимузини и хубава пиячка.

Понечих да кажа „Няма значение“, че щом сме заедно, няма значение дали имаме пари и аз ще си намеря работа, за да помагам, но се спрях. Той не би се съгласил с това, никога. Вгледах се в него и видях страданието, изписано на лицето му. Той беше изплашен. Много изплашен. Аз познавах страха и не го пожелавах на никого, камо ли да позволя да тегне на плещите на човек, когото обичах толкова много.

— Но не мисля, че някой ще повярва на тази история — казах внимателно.

— Виж, щом разберат, че дрогата не е била моя, цялата работа ще утихне и никой няма да го спомене отново. Ще бъде вчерашна новина, честна дума, скъпа. Всичко ще е наред, никой няма да си спомни, че си внесла дрога в някакъв си клуб. Особено когато кажем, че ще започнеш лечение. Ще направим значително дарение на някоя фондация за борба с дрогата и тогава всички ще забравят и за теб, и за коката.

Звучеше сякаш и той бе забравил за мен и за коката — тоест, бе забравил, че е лъжа и всъщност не съм се забърквала с наркотици, никога, камо ли снощи, камо ли дотам, че да трябва приятелят ми да ги конфискува от мен. Но това беше глупаво, как би могъл да го забрави? Той ме обичаше и знаеше истината, аз знаех истината. Нищо не можеше да промени истината. Нищо не можете да промени реалността.

 

 

Бирмингам, 2016 г.

— Дай ни минутка — казва детектив-сержант Бренан на колегата си. Това е странно прибиране у дома, сякаш всички пътуваме сами, тъй като никой не е продумал и не е погледнал към останалите. Другият в колата дори не се озърта към мен, преди да откопчае колана, да слезе и да затвори вратата. Отдалечава се малко по улицата и спира, вади цигара, пали я. Пред дома ми се мотаят някакви момчета. Доста по-млади са от мен, но не и тийнейджъри. Тази част на града никога не е съвсем спокойна; рядко се изпразва от хора, звуци и движение. Нощем ярките светлини създават островчета, около, които хората се събират, за да разговарят, защото не искат да излязат на светло. Това е част от цената, която плащаш, когато живееш някъде, където не ти искат лична карта, за да наемеш стая и да ползваш общата баня. Момчетата забелязват полицая до уличната лампа, който пуши бавно и открито се взира в тях, и решават да си тръгнат. Не искат неприятности, не искат да се окажат на точното място в точния момент, за да бъдат заподозрени в поредното престъпление. Двама от по-хитрите се застояват още малко, взират се в колата, за да видят кой е вътре, кой пее на полицията, преди да се отдалечат, вероятно пресмятайки какво могат да получат за тази информация.

Прокарвам пръсти по очите си, чакам полицаят да ме пусне пак в джунглата. Той седи неподвижно на предната седалка и ме гледа в огледалото. Чудя се дали наистина ме вижда, или вече нямам значение сега, след като изпълни дълга си и се погрижи да не ми остави избор, освен да продължа да сътруднича, разкривайки ме пред всичките ми съседи.

— Ще ми кажеш ли коя си всъщност, Грейс Картър? — пита той, все още се взира в мен в огледалото.

Мълча. Какво очаква да направя? Да се оставя напълно на милостта му и да разкажа всичко?

Детектив-сержант Бренан въздъхва, когато не получава отговор.

— Добре, а ще продължиш ли да сътрудничиш, „Грейс Картър“? Ще свидетелстваш ли, ако се стигне до съда?

— Да — отговарям.

Поглеждам ръцете си. Треперят. Седя на задната седалка на тази синя кола, с полицай зад волана, и треперя. Изплашена съм от стореното, ужасена съм от това, което ще последва.

 

 

Лондон, 2001 г.

Може би трябва да се обадя на мама и татко. Мислех си всеки път, когато се виждах — едва стоя на краката си, с изцъклени очи, леко рошава — на първите страници на вестниците, списанията и в интернет. Мислех си го всеки път, когато се появяваше нова снимка на малкото бяло пакетче в чантата ми. (Странно, не помнех да съм оставяла чантата си за достатъчно дълго време, че някой да може да я снима, нито пък помнех някой да е слагал в нея такъв пакет.) Питах се дали има и снимки на Тод, който ме гледа намръщен и разстроен, сякаш моят навик да се друсам съсипва живота и репутацията му. Може би трябва да се обадя на мама и татко. Може би трябва да им се обадя и да им кажа истината. Да им кажа, че всичко това ще стане вчерашна новина, че не съм го направила нарочно — че не съм взимала дрога, за да се боря с демоните си, докато моят чист приятел е бил до мен и ме е подкрепял, за да привличам внимание. За да се озова в ситуация, в която хора, които не познавам, са станали анонимни информатори на пресата и са ме видели как смъркам кокаин и се карам заради това с моя благороден и чист приятел. Тод очевидно неведнъж е заплашвал да ме зареже, ако не спра, и аз неведнъж съм обещавала, че ще го направя. След всяка от тези снимки, на които обикновено съм с тъмни очила (Тод беше решил, че така ще ме скрие по-добре), се питах дали не трябва да пиша на госпожа и господин Харпър, за да обясня, че никога не бих докоснала наркотици, че никога не съм докосвала наркотици и всичко това е лъжа. Но не можех да кажа истината, дори на родителите и близките си, защото, даже Тод да не се ядосаше ужасно, задето съм казала на някого и съм повишила риска истината да излезе наяве, и без това нямаше смисъл. Нямаше да промени нищо. Никога нямаше да ми повярват.

Стоях пред вестниците и списанията в будката на ъгъла, взирах се в жената, снимана преди толкова месеци — преди наркотиците и (предполагаемо) бурната връзка, която я бе направила интересна — с бели пликчета, изпъкващи върху тъмнокафявата кожа на краката й, показани на пелия свят. Тя тъкмо ще слезе от управлявана от шофьор кола и се препъва, краката й се отварят за част от секундата и точно тогава някой я е снимал. Вероятно не е възнамерявал да запази снимката, но сега тя е известна, и това е идеален пример колко е зле; това е пример как тази жена вероятно е била замаяна от наркотици и краката не са я държали още в началото на вечерта и колко е страдал нейният чист приятел.

Може би трябва да се обадя на мама и татко, мислех си. Дори не бях прочела като хората заглавието над снимката, само видях онази жена, която изглеждаше точно както бих изглеждала аз, ако не съм на себе си. Може би трябва да се обадя на мама и татко и да им разкажа всичко. Но какъв смисъл имаше да им се обаждам? Те никога нямаше да ми повярват.

 

 

Бирмингам, 2016 г.

— Знаеш ли какво си мисля, „Грейс Картър“? — пита ме детектив-сержант Бренан в тихата кола.

Не, не знам. Едва не го изричам. Но решавам да изчакам да ме просветли, тъй като треперя така силно и съм толкова, толкова изморена. Тази нощ ще мога да спя непробудно.

Той бавно се обръща в седалката, докато цялото му тяло се извръща към мен, навежда се леко, изпълва пространството между седалките и приятелят му вече не може да го види, онзи, който още пуши, а светлината на уличната лампа го кара да изглежда зъл и подразнен. (Не го виня: не е достатъчно топло, за да пушиш навън и да чакаш колегата си да приключи със сплашването на свидетел.)

Погледът ми се плъзва от полицая навън към онзи, който седи срещу мен.

— Аз мисля, „Грейс Картър“, че преди много време някой те е наранил много, много лошо, но никой не ти е повярвал. Затова си решила, че не можеш да сториш друго, освен да избягаш и да се превърнеш в друг човек. И аз мисля, че поради това сега рискуваш живота си, за да възтържествува справедливостта и някой да бъде наказан за престъплението си, вместо да му се размине. — Взира се пак в мен. — Ето какво мисля, „Грейс Картър“.

— Значи не смятате, че справедливостта трябва да възтържествува? Много странно схващане за полицай.

— Напротив, смятам, че трябва да възтържествува, но не мисля, че човек, който е стигнал толкова далеч, за да скрие самоличността си, трябва да е част от това — отвръща той.

— Е, вече е късно нали, направих го и ще го довърша.

— Разбирам, че се чувстваш виновна…

— Не, недейте — прекъснах го аз. — Нямате никаква представа. Ако имахте, дори нямаше да водим този разговор. Щяхте да ме пуснете от тази кола и да ме оставите да вляза и да се наспя, за да мога да се върна утре в участъка и да отговарям на въпросите на колегите ви.

— Грейс — казва той тихо, сякаш най-после е повярвал, че това е истинското ми име. Опитва се да спечели доверието ми, да ме накара да го изслушам, и поради това Грейс вече започва да не ми звучи като моето име. Звучи ми някак непасващо, все едно обличаш свит след пране пуловер и едва успяваш да се навреш в него. Размърдвам се на мястото си, опитвам се да накарам името да ми пасне отново. — Грейс — повтаря той, за да привлече вниманието ми, — не го прави.

— Защо? Какво имам да губя? Вие току-що ме прекарахте бавно като охлюв през целия квартал, че всички да разберат какво съм направила. Защо да не стигна до края?

— За такъв живот ли мечтаеше, когато беше дете, Грейс? Когато те наричаха с истинското ти име, за такъв живот ли мечтаеше? — Той сочи през прозореца към сградата, в която живея. — В такова място ли си представяше, че ще живееш? С такива дрехи ли искаше да се обличаш? Това ли е животът, който трябва да живееш?

Разбира се, че е това.

Определено не е това.

— Животът ми е такъв, какъвто е. И аз се справям.

Сега мълчи, сега с негов ред да осмисли думите ми. Знам достатъчно за човешкото поведение, за хора като него, за да се досетя, че се пита какво да каже, кое копче да натисне, за да ме накара да си променя решението.

Взира се в мен известно време, взира се и мисли, а после започва да говори. Докато говори, звукът, който ме накара да отида в полицията, отново ме разкъсва, и аз трябва да се стегна, да се овладея, за да не започна да крещя, за да го заглуша. Слушам полицая с прегърбени рамене и напрегнато лице. Чувам думите му, основанията му, какво според него ще се случи после и знам, че е прав: ако продължа докрай, всички, които познавам, те бъдат наранени, съсипани, хоспитализирани или дори по-лошо, за да бъда накарана да замълча. И накрая вероятно ще сторят същото и с мен. Треперенето внезапно става по-силно, може би не личи външно, но имам чувството, че всичките ми органи вибрират заради изречените думи, заради струните, които е дръпнал.

— Вече е твърде късно — казвам на полицая, когато той млъква. — Аз започнах това и трябва да го довърша.

— Не, не е твърде късно — казва той. — Просто си отиди.

— Какво имате предвид?

Той снишава глас, сякаш сега, след като е изприказвал толкова неща, смята, че някой може да го чуе и да провали кариерата и живота му.

— Ще дойда да те взема утре сутрин — шепне ми той. — А ти не бива да си тук.

— И къде трябва да бъда? — попитах объркана.

— Където и да е, само не тук. Съмнявам се, че ще успееш да напуснеш страната, но може да напуснеш града.

— Но вашите хора няма ли да ме търсят?

— Да, и вероятно аз ще те търся най-усилено, тъй като аз ще съм те изтървал, но точно заради това трябва да си тръгнеш и да не се връщаш. Прекъсни всички връзки с този град и започни наново някъде другаде.

— Не мога просто…

— Не, можеш. Вече си го правила. Направи го отново.

— Но какво…

— Аз ще се погрижа за всичко. Аз ще се погрижа за всички и за всичко. Но ти трябва да си заминеш веднага.

— Добре — прошепвам, макар това да противоречи на всичко, в което вярвам. — Добре, ще замина.

Без да каже нищо повече, той слиза и ми отваря вратата като джентълмен на дама. Помня онзи период от живота ми, когато редовно ми отваряха вратите професионални шофьори със скъпи униформи, все учтиви хора, на които се плаша да не виждат какво става на задната седалка. Високите ми токчета стъпваха на червения килим, апаратите започваха да проблясват и щракат, гласове викаха името ми, за да привлекат вниманието ми. Аз не им обръщах внимание, опитах се да игнорирам и кипящото гадене в мен, защото мразех всяка секунда от това. Тод стискаше ръката ми с едната си ръка, а с другата махаше на почитателите си; той, Тод, се наслаждаваше на всяка милисекунда от времето си под прожекторите.

— Не забравяйте какво ви казах. „Грейс Картър“ — казва ми детектив-сержант Бренан, докато слизам от колата. — Ще дойдем да ви вземем в десет утре сутринта. Бъдете готова. — Гласът му, лицето му, цялото му поведение отново е на студения, безстрастен полицай, който ме гледа отгоре и вътрешно изстенва, когато му казвам, че искам да докладвам за опит за убийство. Толкова добър актьор ли е, или си играе с мен?

Дали иска да избягам, за да може да ме преследва и да се увери, че ще си платя за престъплението, което си мисли, че вероятно съм извършила? Или, кръвта ми за миг застива във вените, току-що бях изиграна по смайващо демонстративен начин?

Поглеждам към човека, който е изпушил три цигари една след друга, и носи сладникавия дъх на никотин, когато се приближава. Изобщо не го е грижа дали ще изчезна от лицето на земята. Връщам вниманието си към детектив-сержант Бренан. Той не издава нищо, просто ме гледа втренчено, със строго стиснати устни.

— Да, полицай — измърморвам, после ровя в джобовете си за ключа за входната врата. Пръстите му напипват парче метал — голо, самотно, без ключодържател, който да издаде нещо за мен — в десния ми джоб.

Отдалечавам се от двамата мъже и знам, че каквито и да са мотивите на полицая, той вече ме е запратил по този път. Пътят, на който следващата голяма спирка ще е онази, в която животът ми като Грейс Картър ще приключи и отново ще стана Вероника „Ника“ Харпър.