Дороти Кумсън
Когато бях невидима (44)

Рони

Брайтън, 2016 г.

— Имам само една завивка, защото никой не ми гостува — казва тя. Пътят до дома й минава в мълчание. Напомня ми за онзи път, когато се връщахме на автобусната спирка от дома на Големия Т, и мълчаливото разочарование на Ника като че ли витаеше около нея. Докато вървим, езикът на тялото й се променя, става още по-студен. Тя като че ли съжалява за решението си да ме допусне толкова бързо в живота си, вероятно се тревожи, че ще повярвам, че ми е простила. Аз определено не го вярвам. Осъзнах колко незначителна и неадекватна е думата „извинявай“ още когато я изрекох. Изобщо не мисля, че ми е простено.

— Ще се завия с палтото си, няма проблем.

— Ако искаш, можеш да спиш в леглото.

Личи си, че за първи път пуска някого тук. Апартаментът е почти празен. Има разни неща — диван, телевизор, кресло — оборудван кухненски бокс в дневната, но нищо лично. Тя прилича на монахиня, толкова оскъдни са вещите й. Има дискове на полицата над камината, много ярко оцветени гръбчета от двете страни на преносимия сиди плейър и радио. В нишата от другата страна на камината има романи, повечето стари и протрити. Няма килим на пода, пердетата като че ли вървят с апартамента. На креслото е облегната китара, вестник е хвърлен на дивана, на плота, който разделя кухнята от дневната, има спретната купчина писма.

Всичко е подредено.

— Ти живееш като монахиня — казвам. — Всъщност сякаш изобщо не живееш тук.

Ника потрива очи.

— Винаги можеш да си тръгнеш. Ако си решила да се държиш грубо и да ме обиждаш, с радост ще ти посоча вратата и ще изчакаме още двайсетина години до следващата среща, става ли?

— Не, съжалявам. Не исках да прозвучи така. Малко съм развълнувана, че те видях. И едва не видях тях. Може ли да те прегърна?

Тя клати глава и прави крачка назад.

— Не, не може. — Отстъпва отново, докато стига до входа за кухнята. — Искаш ли чай или кафе? Имам мляко и захар, и мога да го направя като хората.

— Съжалявам — казвам й.

— Вече го каза. Виж, ще направя чаша кафе. Вероятно ще ме държи будна цяла нощ, но не ми пука. — Нервна е. Движенията й са резки, не я свърта: докато чака чайника да заври, слага две чаши и сипва кафе в тях, взима млякото, все мърда, движи се. Това ми напомня за разговора с игуменката и как кракът ми не спираше да се тресе. Напомня ми и как нейният крак се тресеше, когато ми каза, че той е ходил у тях и е накарал родителите й да я върнат при него.

Чувам рязко електронно жужене и след няколко секунди тя посяга към задния си джоб и вади телефона си. Взира се в него, явно чете съобщение. Вместо да отговори, хвърля телефона настрани, клати глава, сякаш в отчаяние. Гадже? Любовник? Годеник? Съпруг? Кой я изнервя още повече? Чайникът завира и от чучура му излиза пара, тя го затваря, преди той да се затвори автоматично.

— Беше ме страх — опитвам отново. Мисля за Юда, за онова, което той е направил и защо го е направил. Защо според мен го е направил. — Не, не е точно така. Бях ужасена. Бях…

— Може ли да не говорим за това сега? — прекъсна ме Ника. Тя почти стоварва чайника пак на поставката. — Мислех, че ще мога да говоря с теб и да слушам тези неща, но не мога. Не мога. Не мога и толкова. — Хвърля чаената лъжичка, с която разбъркваше кафето. — Можеш да спиш в леглото ми, може дори да седнем там с кафето и да поговорим за живота си, но нека не споменаваме тази част точно сега. Не и тази нощ.

Кога? — искам да попитам. — Тази истина прогаря дупка в душата ми, трябва да я изкарам от себе си. Кога? Кога ще ми бъде позволено да го направя?

 

 

— Нямаш ли приятел или нещо такова? — питам я.

Спалнята й е също толкова празна и лишена от всякаква емоция като дневната. Функционална е, като моята килия в манастира и стаите ми в различните метоси, в които живеех. Тя сама е избрала да живее така. Питам се защо. Така ли става, когато си като мен, като нея: лишаваш се от хубави неща, отърсваш се от оковите на вещите? Лампионът свели и седим в двата края на леглото, свили сме колене, държим чашите.

Тя поглежда за миг към телефона, който лежи на нощното шкафче.

— Не, нямам. — Лъже. Очевидно има някого, но не върви добре. — Ами ти?

— Ами аз всъщност бях невеста на Христа. Очевидно вече не съм.

— Защо си тръгна?

— Не искаш да знаеш.

— Да не те хванаха да се чукаш с някой свещеник?

— Не! Как ти хрумна!

— Тогава защо?

— Заради теб. Исках да оправя нещата с теб. Не знаех как ще стане и как ще те намеря, но знаех, че не мога да те търся и да остана монахиня. Първо се обучавах, после станах сестра и след това пак монахиня. Така или иначе не можех да продължа, ако исках да оправя нещата.

Светлината от лампиона не стига много далеч, но ясно виждам, че й става неприятно, че съм направила нещо заради нея. Взира се в чашата си, прибира един кичур зад ухото си.

— Защо изобщо стана монахиня? — пита ме. Все още се взира в чашата си, за да не гледа жената, която седи в другия край на леглото, за да не поглежда към мен.

— Дълга история. — Вероятно не иска да знае какво е участието й в нея, затова решавам да прескоча тази част. — Срещнах една монахиня. Не знам какво правеше в парка толкова късно, но беше там.

— А ти какво правеше в парка толкова късно?

Колебая се. Дали ще си помисли нещо лошо за мен, ако разбере, че съм търсила тишината, бягство от хаоса в главата ми? Вероятно. Аз самата още се упреквам за това. През годините се учех на състрадание, повече към мен, отколкото към другите, но с това още се боря. С това и със стореното на Ника. Но трябва да го кажа, за да разбере историята ми.

— Откраднах от майка си хапчета за сън и взех бутилка вино, за да се самоубия. Седях в парка и разсъждавах върху това. — Струва ми се толкова отдавна. Бях толкова отчаяна. Нуждата да спра шума, да намеря тишината, беше по-силна от всякога.

Тя като че ли не реагира на думите ми, освен че се смръщва, сякаш от припомнена болка. И тя ли е стигала дотам? И тя ли е стигала до ръба?

— Монахинята — тя беше облечена като монахиня, с черно расо и воал, а не като сестра — седна до мен и ме помоли да разменим хапчетата за нейната книга. Два дни по-късно, когато прочетох книгата, поисках да стана монахиня.

— Прочела си Библията за два дни? Впечатляващо.

— Тя не ми даде Библията. Всъщност ми даде „Да убиеш присмехулник“. Каза, че всяка дума е благодат и че тя я четяла, когато се чувствала като мен.

— „Да убиеш присмехулник“ те накара да станеш монахиня? По дяволите, мен не ме накара! Не съм сигурна дали ще искам пак да я прочета.

— Не, не беше точно заради книгата. Всъщност и беше, и не беше. Беше заради силата на книгата. В нея имаше нещо толкова истинско, сякаш можех да бъда всеки от героите, можех да бъда каквато пожелая. И в главата ми беше толкова тихо, докато я четях. Имаше една част, в която един герой, който си беше атеист, каза, че е грях да убиваш присмехулник, и аз осъзнах, че монахинята е имала точно това предвид, когато ми каза, че всяка дума е благодат. Аз щях да убия присмехулник, ако се самоубия. Тогава си помислих за жената, която ми даде книгата. Тя знаеше какво става в главата ми и тъй като беше монахиня, дойде да говори с мен в този миг на отчаяние. Ако друг човек ми беше дал книгата, щях да му кажа да се разкара. Аз я изслушах само защото беше такава, защото беше облечена така. Исках да разбера какво е да си такава.

— И това желание не се появи съвсем внезапно. Винаги съм вярвала в бог. Винаги съм се питала какво има „отвъд“ и като че ли в бог имаше толкова много красота и покой. Монахинята и книгата ми напомниха за това. — Това бе друг начин да потърся тишината. След като прочетох книгата, знаех, че бог и тишината ще ме намерят. Щях да мога и да изкупя онова, което бях сторила на Ника, като живея прост живот и търся тишината.

— Значи е безопасно да чета „Да убиеш присмехулник“? Няма да ме накара да отдам живота си на бог или нещо такова? — казва Ника. Знам, че иска само да наруши сериозността на момента, да разведри атмосферата в стаята, но все пак настръхвам леко, защото ми се струва, че ми се подиграва.

— Току-що ти казах част от най-съкровените си мисли и причини да предприема най-голямата стъпка в живота си, и ти можеш само да се шегуваш за книгата? — Може би съм нещо повече от настръхнала. Наранена съм. Гордостта ми е наранена. Егото. Откакто напуснах манастира, забелязвам колко ми е трудно понякога да живея със смирение.

— Какво друго искаш да кажа? — Смехът й е тих и озарява лицето й. Не ми се подиграва, опитва да се справи с чутото. — Какво трябва да кажа? Зададох ти въпрос и ти отговори, така става при разговорите.

— Добре тогава, разбирачке, ти къде изчезна, когато напусна онзи, за когото щеше да се омъжваш? Тод, така му беше името, нали? Както беше по всички списания, както ходеше по сватбени бутици, в следващия миг изчезна от лицето на земята. Какво стана? — Няма да й кажа, че я следях, защото ми харесваше да наблюдавам живота й, без да се натрапвам — защото може да го възприеме погрешно. Може да си помисли, че съм се наслаждавала на това, че сякаш се държи по начина, по които се държах и аз преди години.

Тя се подсмихва, но не гадно. Подсмихва се, сякаш няма да й повярвам, ако ми каже.

— Няколко години живях на улицата. Купих си кола и живях в нея известно време. Срещнах един човек и живях с него три години и половина, вероятно три години по-дълго, отколкото трябваше, защото ми харесваше да имам покрив над главата. След това пак започнах да спя по улиците и в друга кола, и в разни хостели, преди най-сетне да успея да си взема стая в хостел за бездомни. Скоро след като дойдох в Брайтън, се нанесох в този апартамент.

Оглеждам пак стаята: разбирам защо е толкова гола, защо няма вещи, защо всичко е толкова функционално. Тя от години няма нищо и й е станало навик. В дома на родителите ми, в сегашната ми стая, аз също имам само най-необходимото. Положихме обет за бедност и това също се е превърнало в навик за мен.

— Била си бездомна?

— Бях бездомна — потвърждава тя.

Грижила съм се за бездомни през годините: работех в безплатни кухни, понякога нощем раздавахме храна и горещи напитки на хората, които спяха навън. Понякога, когато температурите падаха твърде много, отваряхме местната църковна зала, за да могат хората да спят вътре. Чувала съм толкова тъжни истории, виждала съм толкова много самотни и изплашени хора, които няма къде да идат. Не искам да мисля, че Ника е живяла така. Сигурно е изпитала много болка, сигурно е умирала от страх. Може би затова е такава дръпната. Не мога да си представя как ще оцелееш толкова дълго като бездомен, ако си така щедър и добър, каквато беше преди. Всичко е можело да й се случи и вероятно й се е случило. Нещата, които съм виждала… младите момичета, които ставаха проститутки, мъжете, които бяха напуснали семействата си поради психическо заболяване, жените, които бяха изгубили децата си след бягството си от насилник, младите жени с тревожност и депресия, които не бяха получили разбиране заради тези скрити, невидими страдания. Физическото, психическото и емоционалното бреме на тези хора беше ужасно. Колкото и да помагах на бездомните, аз все пак можех да отида в килията си и да плача заради болката, която бях видяла. Можех да се моля за душите им. Можех да моля бог да ги пази, да облекчи страданието им. Молех се и за нея: всяка нощ Ника беше в молитвите ми и нямах представа, че и тя с една от бездомните, за които плачех. И тя е била някъде там, навън.

— Защо плачеш? — пита ме тя, като търка очи с палец и показалец.

— Извинявай, извинявай — казвам й. Не искам да плача пред нея. Не искам да излиза, че аз съм страдащата. — Съжалявам.

— Моля те спри да го повтаряш. Не ти ме направи бездомна.

Но и двете знаем, че не е вярно. Ако се върнем назад по стъпките си, ако тръгнем по лъкатушната камениста пътека на живота си, аз виждам къде е най-значимия кръстопът. Къде животът ни се преобърна, къде тя вероятно е тръгнала по пътя към Тод, към раздялата с него и живота на бездомница след това. За да прекара дълги години в студа, сам-сама, като прави какво ли не, за да оцелее. Вероятно е взимала наркотици. Вероятно е проституирала. И всичко това заради стореното от мен.

Не мога да спра да плача и треперя така силно, че разливам кафето по единствената й завивка. Исках да оправя нещата, но как бих могла? Как ще получа изкупление за стореното, щом последствията от него са такива?

— О! Престани! — Тя гневно дърпа завивката, стоварва чашата си на нощното шкафче и става от леглото. — Престани. Не те пуснах тук, за да правиш това. Не го искам, не ми е притрябвало.

Не успява да напусне стаята, каквото според мен е намерението й. Мисля си, че се отдръпна от мен, за да се овладее, да се отърве от всичко, което ми каза, и всичко, за което й напомням, все едно сгъва дрехи в куфар, после затръшва капака и го слага някъде далеч. Вместо това я гледам как тръгва към вратата, спира и обляга глава на нея. Бавно блъска глава в бялото дърво. Не се чува звук, затова разбирам, че не я удря силно, но все пак го прави. Бум, бум, бум, бум, докато краката й поддават и тя се свлича на пода, покрила лицето си с ръце, плаче. Искам да отида да я успокоя, да я прегърна, но съм скована от собствените си стонове.

И без това защо ще иска да я утешавам, когато всъщност аз й причиних всичко това?

 

 

Лондон, 1995 г.

Полицаят ни гледаше, сякаш бяхме глупави, фантазиращи си ученички. Седяхме пред него в малката тъмна стая, с касетофона между нас. Изглеждаше ядосан: с червено лице, носът му приличаше на смешен картоф, а очите бяха малки, зли и сини. Изплаших се от него, изплаших се от него повече, отколкото от това, заради което бяхме тук.

Ника също изглеждаше изплашена, трепереше, но продължаваше да говори, казваше му всичко. Той не си водеше бележки, макар че имаше бележник и черна химикалка.

— Разбираш какво казваш, нали? — попита той, когато тя замълча.

Тя кимна.

— Можеш да съсипеш живота на елин човек с такива измишльотини. — Гласът му беше суров, дори гневен. Аз се гърчех вътрешно и треперех външно. Той щеше да ми се разкрещи, ако му кажех истината.

— Не си измислям — каза Ника. — Не си измислям, наистина.

— Чуй ме сега. — Полицаят заби пръст в бележника пред него. — Животът на много добри хора е бил съсипан от лъжите на глупави малки момиченца като теб. Хайде, кажи защо си всъщност тук? Какво направи той? Скара ти се, каза ти, че не си толкова добра балерина, за каквато се мислиш, и ти реши да му отмъстиш, така ли?

— Не, не бих направила такова нещо — каза Ника. — Той го прави и на нея, нали, Рони?

Малките зли очички внезапно се втренчиха в мен. Той щеше да ми се разкрещи, щеше да каже на родителите ми и тогава всичко щеше да се разбере. Щяха да разберат за пиенето, за наркотиците, за секса с толкова различни мъже. Ако кажех истината, всички щяха да разберат каква съм и щяха да ме намразят. Щяха да мислят, че съм курва.

— Е? — попита той грубо и рязко.

Погледнах към Ника, тя държеше ръката ми, подтикваше ме да го направя, да кажа истината. Вече беше казала на родителите си и те не й бяха повярвали. Твърдеше, че щели да повярват, ако се намеси полицията. Щели да повярват на нас и тогава всичко щяло да спре.

— Е, той и „на теб ли го прави“? — Полицаят беше много гаден. Но знаех, че това е нищо, в сравнение с онова, което ме очакваше, когато всички разберат.

Поклатих глава.

— Не, не го прави.

Усетих как ръката й се изплъзна от моята и прекъсна връзката. Не можех да я погледна, не можех да видя какво е изражението й.

— Рони? — попита тя отчаяно.

— Всичко си измислихме — казах аз.

— Рони, просто му кажи истината. Няма страшно, кажи му истината. — Тя не знаеше за другите неща, затова си мислеше, че няма страшно. Тя не знаеше за другите неща, затова как би могла да знае, че няма страшно? Мислеше си, че щом е била често с мен, докато някой ме е чукат или когато съм пушила трева, или съм смъркала кокаин, или съм падала пияна, знае всичко. Тя не знаеше и половината.

За първи път, откакто Ника започна да говори, полицаят изглеждаше доволен. Облегна се назад, кимна, като й се хили подигравателно. Ето така щяха да ме гледат хората, ако знаеха: сякаш съм боклук, сякаш съм лайно, с което може да си изцапат обувката.

— Вие, момичета, сте едни и същи. Ако някой леко ви закачи, ако ви каже това-онова, веднага правите от мухата слон и съсипвате живота на един свестен човек.

— Не лъжа — каза тихо Ника.

— Сега ще чакате тук, ще се обадя на родителите ви. Мисля, че трябва да знаят какви ги вършите.

— Моля ви, не се обаждайте на родителите ни — казах отчаяно. Те не биваше да разбират за това. — Ние съжаляваме, много съжаляваме. Няма да правим повече така.

— Не лъжа — повтори Ника. — Не ми пука дали ще се обадите на родителите ми, защото не лъжа.

— Моля ви, моля ви. Не им се обаждате. Обещаваме да не правим повече така.

— Имате късмет, че няма да ви взема отпечатъци и да ви арестувам, задето губите времето на полицията — заяви полицаят. — А сега се махайте оттук, преди да съм размислил.

— Не лъжа — каза Ника. — Защо никой не ми вярва? Не лъжа.

— Разкарай се. Веднага.

 

 

— Съжалявам, Ника. Просто не можех да му кажа истината. Не можех.

Тя се взираше през мен, сякаш ме нямаше. Очите й изглеждаха като стъклени и като че ли не беше тук. Тялото й все още бе в този свят, но онази същност в него, която я правеше Ника, я нямаше. Изглеждаше така, както аз се чувствах през повечето време — тялото ми винаги беше там, но аз бях някъде другаде.

— Те няма да ми позволят да спра. Мислят го за прекрасен и ми помага да сбъдна мечтата си. И то безплатно. — Говореше тя на въздуха. — Докато съм под техния покрив, трябва да правя каквото ми казват. Няма къде да ида, никой не ми вярва. Трябва да се махна оттук. Трябва да се махна.

— Съжалявам, Ника. Сигурна съм, че полицаят все пак ще иде да говори с него и ще му каже, че знаят. Сигурна съм, че ще го спре.

Тя не ми проговори повече. Не ми каза и една дума. Продължихме да седим една до друга в училище, докато минаха изпитите. На уроците по балет седяхме една до друга, но не си говорехме. Аз хващах ръката й, а тя се държеше все едно ме няма. Почти не говореше с никого. Ходеше на училище и си вършеше работата. Разбрах, че се е хванала да работи на две места (ако броим и раздаването на вестници рано сутрин) и я виждах на балет два пъти седмично — за общите уроци, а после и за индивидуалните. Тя се превръщаше в невидима. За да може, когато направи онова, което направи после, когато най-сетне си тръгна, никой да не забележи.