Чарлс Къминг
Чужда територия (75)

75

Полученото съобщение принуди Амилия да намеси бюрото на МИ6 в Париж — стъпка, която тя предприе с огромно нежелание. Дори в секретни организации всяко разширяване на кръга на посветените увеличаваше възможността тайната операция на ДЖСЕ да се разчуе из коридорите на Воксхол Крос. Ето защо тя избра един млад, неженен, амбициозен и перспективен агент на двайсет и седем, който с радост би прегърнал шанса да се докаже пред бъдещия шеф на Службата и да бъде възнаграден за старанието си някъде в обозримото бъдеще.

Майк Дръмънд бе вдигнат от сън малко след три сутринта. В четири, напълно облечен, бе изминал двайсет и пет километра на юг до Орсе — едно предградие, където МИ6 държеше под наем самостоятелна къща с две спални в тих квартал на няколко минути от близката гара. Кел изчака, докато Дръмънд потвърди, че е вече в къщата, след това каза на Олдрич да ги закара до адреса. В четири и петнайсет Аким бе въведен в скромно обзаведената дневна с неголям телевизор с плосък екран, две вази с изсъхнали цветя над газовата камина и наполовина пълна бутилка „Столичная“ на малка маса близо до вратата.

— Нещо за пиене? — попита Кел.

— Вода — отвърна арабинът.

Още в колата Аким бе възприел помирителен тон. Казал им бе името си, отрекъл бе да е убивал Кукувицата, както и всякакво участие в отвличането на Франсоа Мало, като не бе пропуснал да намекне, че „приятели“ в Париж ще тръгнат да го търсят, ако не се прибере до обяд. Но първоначалната му ярост и физическа агресия се бяха изпарили; беше станал по-сговорчив и Кел се надяваше да се възползва от промяната.

— А за ядене? Не си ли гладен?

Той погледна Дръмънд — рижав и луничав чипонос младок от Бърмингам, който явно бе решил да не се обажда, освен ако не го заговорят.

— В хладилника има храна, нали?

— Разбира се — отвърна Дръмънд.

Вигърс бе успял да отиде до тоалетната, направил бе три чаши нескафе и занесе една на Олдрич отвън в колата. Улицата беше тъмна и абсолютно тиха, не лаеха кучета, не се помръдваха завеси. Вигърс предложи да се смени с Олдрич, който от близо два часа беше на волана. Олдрич прие и влезе в къщата, докато Вигърс седна на шофьорското място.

— Чуй ме сега. — Кел кимна, когато Олдрич влезе в стаята, но думите му бяха насочени към Аким. — Ние сме служители на британските разузнавателни служби, по-известни за такива като теб под името МИ6. Разполагаме с дванайсетчленен екип в Париж и с още по-голям в Лондон, който в момента слуша този разговор от централата ни на Темза. Ти си в пълна безопасност. Използвахме сила срещу теб в „Лютеция“, защото нямахме избор, но сега нашият разговор няма да бъде толкова неприятен, колкото може би се боиш. Както ти казах още в колата, помня те от Марсилия и знам, че просто си вършиш работата. Аз не съм дошъл тук, за да отмъщавам, Аким. Нито пък да въздавам възмездие заради убийството на Венсан Севен.

Младият арабин вдигна поглед, объркан от стратегията на разпитващия. Дръмънд бе отскочил до кухнята и сега мълчаливо подаде на Аким чаша вода, преди да се оттегли в едно от креслата. Ръката на Аким потрепери, докато надигаше чашата към устата си.

— Прегледах телефона ти в колата — продължи Кел. Хрумна му, че Дръмънд вероятно си води бележки наум както с цел усъвършенстване на собствените му методи на разпит, така и от любопитство да види докога страховитият Свидетел Х ще прилага мекия подход, преди да премине към заплахи и мръсни номера.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Аким. Двамата говореха на френски. — Както ти казах, ако не ги уверя, че се прибирам, ще предприемат действия.

— Какви действия? С кого искаш да се свържем?

Кел залагаше всичко на първоначалната си преценка за личността на Аким. Да, беше бандит, готов бе да извърши убийство, ако му наредят, но същевременно не беше напълно лишен от човешко достойнство. Телефонът му беше пълен със снимки: на усмихнати гаджета, роднини, деца, дори на пейзажи и сгради, привлекли вниманието на младия арабин. Имаше и шеговити есемеси, издаващи чувство за хумор, както и такива на съчувствие към болен дядо в Тулон; имаше и изрази на признателност към всемилостивия Бог. Кел вече почти не се съмняваше, че Аким е някогашен хлапак от гетата, вербуван в затвора от френското разузнаване и превърнат в онова, което един негов колега в Северна Ирландия наричаше „полезен идиот“. Но наред с това притежаваше и стремеж към самоусъвършенстване, който понякога се среща у хора, родени бедни, без образование и надежда за бъдещето. В него имаше някаква особена сантименталност, сякаш си бе обещал животът да му донесе нещо по-добро.

— Това не мога да ти кажа — отвърна Аким, но Кел не бе и очаквал друго, без да даде нещо в замяна.

— В такъв случай позволи ми аз да ти кажа — започна той. Отиде до вратата и отвори бутилката с водка; имаше нужда от два пръста, за да му дадат сили да изкара нощта. — Мисля, че се казват Люк Жаво и Валери дьо Сер. Мисля също, че преди няколко месеца са те наели да убиеш Филип и Жанин Мало в Египет. — За изненада на Кел Аким не се и опита да оспори обвинението. — Знаем, че Франсоа Мало е отвлечен малко след погребението на родителите му, а един служител на ДЖСЕ на име Венсан Севен е откраднал неговата самоличност за целите на операция за влияние, насочена срещу високопоставена фигура в нашата организация.

Дръмънд се размърда на стола си, осъзнал, че става дума за Амилия Левин. Олдрич му хвърли студен, преценяващ поглед — опитен стар вълк, мълчаливо нареждащ на младока да отнесе тайната в гроба си.

— Знам ли? — отвърна Аким, като клатеше глава. — Може да е вярно, а може и да не е. — Под коженото си яке беше по черна фланелка без ръкави и като вдигна ръце нагоре, мускулите на раменете му изпъкнаха.

— Ние пък знаем, че е вярно — каза твърдо Кел. В стаята имаше канапе и две кресла. Той се надигна от канапето и коленичи пред Аким с чаша водка в ръка. — Когато Венсан бе разкрит от МИ6, Люк и Валери се паникьосаха, нали така? Операцията беше провалена и те ти наредиха да го убиеш. Но какво да правят с Франсоа? Да убият и него или да поискат откуп от майка му? — Аким извърна поглед настрани, но Олдрич и Дръмънд не предлагаха утеха. — Знаеш ли, че тази сутрин Валери позвъни на шефката ми и поиска пет милиона евро откуп срещу живота и безопасното завръщане на сина й? — При споменаването на сумата Аким отново погледна към Кел, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му. — Каква част от тези пари ти обещаха? Пет процента? Десет? Ами на приятеля ти, който насини окото ми? — Кел посочи белега на лицето си и се усмихна. — Той повече от теб ли ще получи или същото?

Отговорът на Аким се съдържаше в мълчанието му. Той не отговаряше на въпросите на Кел, защото нямаше как да му отговори, без да изгуби достойнството си.

— Какво има? — Кел се изправи и се върна на канапето. — Не са ти обещали дял от парите?

— Не. Само хонорар.

Аким отговори на арабски сякаш за да прикрие срама си от Олдрич и Дръмънд. Кел продължи на същия език, като не беше сигурен дали някой от другите двама няма да разбере:

— Колко?

— Седемдесет хиляди.

— Седемдесет хиляди евро? Само толкова?

— Това си бяха доста пари.

— Може да са били доста пари в началото, но сега не са. По някое време идната седмица Люк и Валери ще се изпарят с пет милиона, а ти никога повече няма да си намериш работа. Те просто те използват. Разкажи ми за тях. Разкажи ми за връзката им. Вече са обременили съвестта ти с три убийства. Скоро ще станат четири, като те накарат да убиеш и Франсоа.

Аким се изхили.

— Няма да съм аз този, който ще убие Франсоа — каза той. — Слиман ще го направи.