Чарлс Къминг
Чужда територия (41)

41

Кел помоли Лоран да го остави на ъгъла на Рю Бретьой и Ке де Белж, за да се поразходи покрай старото пристанище на път към хотела. Вече закъсняваше с повече от час за срещата с Мадлен Брив и искаше да отмени вечерята с извинението, че е бил обран и пребит. Нищо нямаше да излезе от една такава среща — ДЖСЕ държаха всички карти, само дето щеше да му се наложи още няколко часа да се прави на Стивън Юнияке.

Мадлен обаче не отговаряше и Кел остави дълго съобщение на гласовата й поща, с което се извиняваше за провалената вечеря и й описваше случилото се в „Ла Сите Радийоз“. След като изрази надежда, че може някой ден пак да се видят, той й пожела щастливо завръщане в Тур.

Вечерно време пристанището беше пълно с разхождащи се двойки, издокарани туристи и деца, които хвърляха монети в краката на отегчени улични музиканти. Сергиите, на които през деня търговци излагаха риба в корита с лед, отдавна бяха прибрани; увеселителни корабчета разтоварваха последните екскурзианти от Каланк и Шато д’Иф. На Ке де Белж Кел си купи карта и се заоглежда за уличен телефон. Първите два, които видя, бяха разбити от вандали, но в една пресечка до северния край на Рю Тубано, срещу затворената, със спуснати щори аптека, откри изправна кабина на Франс Телеком. Затвори вратата след себе си, остави чантата на пода и набра номера на таксиметровата компания, в чиято кола Мало се бе качил от фериботното пристанище.

На петото позвъняване отговори женски глас и Томас Кел влезе в ролята, която си бе определил.

— Здравейте. Надявам се да ми помогнете. — Още в гимназията учителят на Кел го бе осведомил, че френският му звучал като на британски пилот на „Спитфайър“, извършил аварийно кацане в Нормандия, и сега той се напъна да произведе същия ефект. — Бях в Марсилия миналата седмица и наех едно от вашите таксита пред „Ше Мишел“ в единайсет и половина в петък вечер. Бял мерцедес. Шофьорът беше от Западна Африка, извънредно приятен човек.

— Може да е бил Арно, или Бобо, евентуално Даниел…

— Да, може би. Знаете ли кого имам предвид? Беше на около петдесет, петдесет и пет.

— Е, значи е бил Арно.

— Да, именно.

— И какво?

— Ами аз съм англичанин…

— Да, познах.

— И работя за „Лекари без граници“. Арно ми даде визитката си, понеже му обещах да се свържа с него във връзка с негови приятели в Кот д’Ивоар, за които се притеснява.

— Аха…

Това беше достатъчно. Първият намек за евентуално нарушение на човешките права извади диспечерката от първоначалното й безразличие.

— Само че му загубих картичката и сега няма как да му се обадя. Ще бъдете ли така добра да го помолите да ми позвъни тук, в Лондон… но ако това ще му излезе скъпо, имате ли негов телефон или имейл, по който бих могъл да се свържа с него в Марсилия?

Като лъжа не беше кой знае какво, но Кел достатъчно добре разбираше френския манталитет, за да е наясно, че едва ли биха му отказали исканата информация само с мотива, че са длъжни да опазват личните данни на Арно. В най-лошия случай диспечерката щеше да му поиска номера с обещанието да предаде на шофьора да му се обади. В най-добрия щеше да му даде номера на Арно и той щеше сам да се свърже с него.

— Тази вечер той не е на работа — каза тя, което изпълни Кел с надежда, че е избрала втория вариант.

— Няма проблем — отвърна Кел. — Мога да му звънна в понеделник, когато ще съм си на бюрото. И бездруго всички файлове са в служебния ми компютър.

— Изчакайте, моля.

По линията се чу музика; не беше ясно дали диспечерката го бе поставила на изчакване, за да поеме друго обаждане, или бе тръгнала да търси номера на Арно. След трийсет секунди обаче Кел отново чу гласа й.

— Имате ли писалка?

— Да. — Кел се усмихна самодоволно. — Много ви благодаря, че си направихте труда. Арно ще остане доволен.

 

 

По звуците в слушалката Арно се намираше в пълно заведение или бистро и не беше особено ентусиазиран да разговаря с непознат в девет и половина в неделя вечерта.

— Кой? — попита за трети път той, докато Кел му обясняваше, че е британски журналист, който се интересува от един от неговите пътници и е готов да му плати петстотин евро само за един разговор на чаша бира.

— Кога, сега? Тази вечер?

— Да, сега. Спешно е.

— Сега не може, приятел. Сега си почивам. Може би не е зле и ти да направиш същото.

От една съседна сграда бе излязъл човек и форсираше мотопеда си току до кабината; Кел трябваше да крещи, за да го чуват.

— Ще дойда при теб — каза той. — Само ми кажи къде си. Ще дойда до дома ти. Няма да ти отнема повече от десет минути.

В слушалката настъпи съсредоточено мълчание, което Кел реши да наруши.

— Ало? Още ли си на телефона?

— Да. На телефона съм. — Арно се радваше, че е обект на внимание.

— Хиляда — каза Кел. Парите на Маркан бяха на привършване.

Това свърши работа. След още малко размисъл Арно каза:

— Кой точно пътник имаш предвид?

— Не по телефона — отвърна Кел. — Ще ти кажа, като се видим.

След четирийсетминутно пътуване с такси, което му струваше четирийсет и пет евро, Кел се озова дълбоко навътре в Картие Нор, на километри от яхтите, аудитата и вилите с тенис кортове, сред безрадостен пейзаж от сиви жилищни блокове и засипани с боклук улици — всичко онова, което Льо Корбюзие, замаян от своя визионерски идеализъм, учудващо бе пропуснал да предвиди.

Арно пиеше пастис в някакво бистро в мазето на един такъв сив бетонен блок, около който се навъртаха отегчени мършави младежи по анцузи и последен модел маратонки. Един от прозорците беше счупен, върху другия бе спусната метална ролетка, върху която имаше надпис със спрей: MARSEILLE CAPITALE DE LA CULTURE ou DU BETON. Кел поръча на шофьора да го чака на улицата и през шпалир от любопитни погледи, подвиквания и цъкания с език влезе вътре. Ако бе очаквал появяването му да предизвика мъртва тишина, в която да се чуе притварянето на летящите врати зад гърба му като във филм за Дивия запад, бе му съдено да преживее известно разочарование. Изцяло африканската клиентела на заведението го посрещна с празни погледи и безразлични кимания. Може би накуцването и прясно разцепената вежда му придаваха вид на човек, сполетян от достатъчно беди.

— Тук съм — провикна се Арно, който седеше на бара под колаж от снимки на марсилски футболисти, бивши и настоящи. На отсрещната стена имаше плакат на Лилиан Тюрам, Патрик Виейра и Зинедин Зидан, стиснали Световната купа ’98, а встрани от него — карикатура в рамка на Никола Саркози с гротескно високи токове, избодени с джобно ножче очи и добавен с химикалка фалос, стърчащ от панталоните. Арно се надигна от стола си. Беше едър, добре сложен, поне 100–110 килограма. Без да каже дума, той даде знак на Кел да го последва до една гетинаксова маса в дъното на заведението, под телевизора, закрепен за стената. Двамата се здрависаха над пепелника, пълен с фасове и изплюти дъвки, и седнаха един срещу друг. Дланта на Арно беше суха и мека, лицето му бе лишено от добродушие, но не и от благородство. С тъмните си безстрастни очи приличаше на бивш деспот от школата на Иди Амин, принуден да живее в изгнание. Нищо чудно. Съгласявайки се да говори с Кел, Арно щеше да си навлече подигравките на приятелите си, но пък хиляда евро за десет минути си струваха унижението.

— Значи си журналист, а?

— Точно така.

Арно не попита от кой вестник. Разговаряха на френски, акцентът на Арно беше труден за определяне.

— И искаш да ме питаш за някого?

Кел кимна. В този момент пуснаха телевизора и отговорът му бе отчасти заглушен от коментара на баскетболен мач. Може би Арно предварително бе дал указания в тази посока, за да могат да говорят на спокойствие, или пък по този начин управителят показваше неодобрението си.

— Тази сутрин взе пътник от фериботното пристанище.

Мъж малко над трийсетте, който беше пристигнал от Тунис.

Арно кимна, но не беше ясно дали си спомня. Беше облечен със синя памучна риза с копчета на яката и извади от джобчето пакет „Уинстън“.

— Пушиш ли?

— Разбира се — отвърна Кел и си взе цигара.

Настана кратка пауза, през която Арно запали цигарите им — първо своята — и се наведе напред.

— Нещо притеснява ли те тук? Изглеждаш ми притеснен.

— Така ли? — Кел знаеше, че езикът на тялото му изобщо не говори за притеснение, и реши, че Арно нарочно го дразни. — Странно. Тъкмо си мислех какво културно заведение е това.

— Ъ?

Кел погледна към бара. На съседната маса имаше недоядена купа спагети; двама старци играеха табла до вратата.

— Човек може да си поръча еспресо. Пуши се. Храната мирише добре. — Той погледна Арно право в очите, за да покаже, че не му е до игрички. — Бил съм на места, където не се сервира алкохол, а жените нямат право да седят с мъжете. Свикнал съм с крайпътни бомби и снайперисти, които могат да те гръмнат само защото си бял. Притеснявам се на места като Багдад, Арно. Или Кабул. Нали разбираш?

Бившият деспот се намести на стола си, пластмасата изскърца под тежестта му.

— Спомням си го.

На Кел му трябваха секунда-две, за да се сети, че имаше предвид Мало.

— Знаех си аз, че ще го помниш. Би ли ми казал къде го закара?

Арно издиша облак дим покрай ухото му.

— Това ли е? Само това ли искаш да знаеш?

— Това е всичко, което искам да знам.

Арно се намръщи, меките му черни скули се изопнаха под очите. Момче на петнайсетина години от смесена раса, нито черно, нито бяло, дойде до масата и попита Кел дали ще пие нещо.

— Не, благодаря.

— Поръчай си нещо — настоя Арно.

Кел дръпна от цигарата си.

— Е, хубаво. Една бира.

— Un bière, Пеп — каза Арно, сякаш поръчката на Кел имаше нужда от превод. Той вдигна ръка и се почеса по врата. — Беше дълъг курс, за много пари.

— Колко дълъг?

— Върнах се преди два часа. Ходихме до Кастелнодари.

— Кастелнодари? Това е до Тулуза, нали?

— Виж го на картата.

Беше ред на Кел да изстреля дим в лицето му.

— Ти ми кажи.

— Дай парите.

Кел извади от джинсите си плика с парите и го бутна към него през масата.

— И така, Арно. Срещу хиляда евро ще ми кажеш ли къде е Кастелнодари?

Таксиджията се усмихна; тази игра му харесваше.

— На запад от тук. Може би на три часа по магистралата. След Каркасон.

— В града ли го остави? Спомняш ли си адреса?

— Нямаше адрес. — Арно натъпка плика в джоба на панталона си и може би от допира с парите изведнъж стана по-разговорлив. — Всъщност беше доста странно. Поиска да спра в покрайнините на едно село на десет километра южно от Кастелнодари. Направо на отбивката, насред полето. Каза, че щели да го вземат оттам.

Кел зададе очевидния въпрос:

— А защо просто не го закара където е трябвало да отиде?

— Каза ми, че и той не знаел адреса. Не исках да се карам с него, какво ме интересува къде отива! Чакаше ме дълъг път обратно до Марсилия. Исках да се прибера и да видя дъщеря си.

Кел се подвоуми дали да не разпита за семейството му, за да го предразположи, но се отказа — едва ли си струваше.

— А през останалия път? — попита той. — Разговаряхте ли? Той каза ли ти нещо?

Африканецът се усмихна; зъбите му бяха жълти от възрастта и лошата хигиена.

— Не, мъжки. — Той поклати глава. — Тоя тип не разговаря с мен. Дори не ме погледна. През повечето време спа или зяпа навън през прозореца. Типичен расист. Типичен французин.

— Мислиш, че е бил расист?!

Арно не обърна внимание на въпроса и на свой ред попита:

— Е, кой е той? Защо някакъв британски вестник се интересува от него? Откраднал ли е нещо? Да не е чукал принцеса Кейт или нещо такова?

Арно се засмя гръмогласно на собствената си шега. Кел не беше монархист, но остана сериозен.

— Ей така, просто се интересуваме. Ако имах карта, щеше ли да ми покажеш къде точно го остави?

Арно кимна. Кел зачака. Поседяха в мълчание известно време, докато стана ясно, че и Арно чакаше нещо.

— Е? — каза Кел. — Имаш ли карта?

Арно скръсти ръце на гърдите си.

— За какво ми е карта тук? — попита той, поглеждайки към пода, където коричка от отдавна изяден сандвич бавно мухлясваше под скъсания кожен стол. Кел нямаше сигнал на телефона си и не му остана друго, освен да излезе от бистрото, да премине обратно през шпалира от младежи по анцузи и улични кучета. Откри чакащото такси и почука на прозореца. Шофьорът се събуди от дрямката си, прозорецът се смъкна и Кел го попита дали може да му услужи с карта на Франция. Тази несложна молба бе посрещната с нескрито презрение, защото изискваше от шофьора да слезе от мерцедеса и да направи няколко крачки до багажника.

— По-добре си я дръж вътре, в колата — посъветва го Кел и се върна в бистрото.

Арно пое картата от ръката му, провери в индекса, намери Кастелнодари и посочи с пръст приблизително къде бе оставил Франсоа Мало.

— Ето тук. — Дебелият му показалец с изгризан нокът временно закри точното местоположение. Кел взе картата и си записа името на селото: Сал сюр л’Ер.

— И, викаш, той слезе на отбивка? Насред полето?

Арно кимна.

— Нещо по-конкретно спомняш ли си да имаше наоколо? Църква? Игрище?

Арно поклати глава, сякаш разговорът започваше да го отегчава.

— Не. Някакви дървета. Глуха провинция, разбираш ли? — Той произнесе думата „провинция“, сякаш беше обиден термин. — Когато обърнах да се връщам, си спомням, че след около минута минах покрай някакви кофи за разделно събиране на боклук. Това ти дава разстоянието от последната къща на селото.

— Благодаря ти — каза Кел. Той бръкна в джоба си и му подаде номера на Маркан през масата. — Ако се сетиш още нещо…

— Ще ти позвъня. — Арно плъзна листчето в джоба на ризата си при цигарите. По тона му Кел усети, че това едва ли ще се случи. — Какво ти е на окото? Моят пътник ли те удари?

— Един от приятелите му — отвърна Кел и се надигна. Бирата му беше пристигнала, докато вземаше картата от таксито. Той остави монета от две евро върху плота, макар да не я бе докоснал. — Благодаря, че се съгласи да се срещнем.

— Няма нищо. — Арно не си даде труда да стане, само протегна ръка да се здрависа, като с другата се потупа по джоба. — Трябва да благодаря на твоя британски вестник. — Той отново се усмихна с жълтите си зъби. — Много са щедри. Чудесен подарък.