Чарлс Къминг
Чужда територия (53)

53

Излезе тъкмо навреме, за да види виненочервения мерцедес, който обръщаше в края на уличката. Затвори портата към къщата на Сузи Шанд и застана на пътя с вдигната ръка, за да привлече вниманието на шофьора. Кел беше наясно кой е зад волана. Разпознал бе прегърбената фигура, забелязал бе стикера на задното стъкло от времето на Тони Блеър: „Дръжте си гадостите в Уестминстър.“ Мерцедесът не довърши маневрата. Кел чу бръмченето на електрическия мотор, свалящ стъклото.

— Да? — достигна до него мъжки глас. — Какво обичате?

Той извървя разстоянието до колата и се наведе към прозореца.

— Джайлс! Откъде се взе пък ти?

Джайлс Левин не се славеше нито с огнен темперамент, нито с кой знае колко изразителна мимика. Той разпозна Кел със същото вяло безразличие, с което би пуснал вкъщи инкасатора, за да отчете показанията на електромера.

— Том, нали?

— Същият. Ще имаш ли нещо против да изключиш мотора?

Джайлс — любезен и готов да услужи както винаги — се пресегна и изпълни молбата му.

— И фаровете, ако обичаш.

Светлините на колата угаснаха.

— Какво става тук? — попита Джайлс. Ако беше изненадан от присъствието на Томас Кел, застанал пред портата на дома му в осем часа в петък вечер, той с нищо не го показа.

— Ами… откъде да започна? — Кел хвърли поглед назад към осветения прозорец, полузакрит от клоните на дървета. — Провеждаме операция в дома ти. Амилия е вътре.

— Знам, че Амилия е вътре — отвърна бързо Джайлс, вперил поглед право напред. Мерцедесът му беше спрял перпендикулярно на шосето, с муцуната към къщата на семейство Хамилтън. — Исках да я изненадам. Надявах се да прекараме уикенда заедно.

Кел усети раздвижване в короната на близкото дърво; в тъмното изкряска птица. Той не можеше да прецени кое от двете беше по-невероятно: самата идея, че след повече от десет години брак Амилия би се зарадвала на едно „изненадващо“ посещение на съпруга си, или обстоятелството, че бе пропуснала да му каже да стои далеч от къщата през почивните дни.

— Боя се, че това няма как да стане — въздъхна той.

И този път Джайлс запази характерната си невъзмутимост.

— Няма да стане? — повтори той сякаш в полусън. Кел се чувстваше като полицай, отцепил шосето около мястото на пътно произшествие.

— Има ли начин да се прибереш сега в Лондон, просто да обърнеш колата и да си идеш вкъщи? — предложи той.

— Но защо? Какво става тук?

Кел се боеше, че му предстои дълъг и тягостен разговор. Нощта беше студена и той вече съжаляваше, че не си бе наметнал палто, преди да изтича навън, а нямаше намерение да кани Джайлс на топло в къщата на Шанд заради всичките компютри, монитори и останалата издайническа апаратура там.

— Нещо във връзка със сина й ли? — настоя Джайлс, като намести огледалото си за обратно виждане, сякаш се боеше, че някой може да го издебне отзад. — Франсоа с нея ли е?

Кел за малко не отвърна: „В известен смисъл“, но не искаше да предизвиква съдбата. Известно му бе, че Амилия е разказала на Джайлс за Тунис, за Жан-Марк Домал, но засега съпругът й не подозираше, че Кукувицата е измамник, представящ се за неин син. Познавайки Джайлс с неговия педантизъм, той реши да се оттегли зад удобния параван на Закона за държавната тайна.

— Виж, засега нищо повече не мога да ти кажа — отвърна той. — Дори с твоето равнище на достъп, Джайлс, ще ме разпънат на кръст, ако се изпусна да…

Той не довърши, забелязал странно раздвижване по лицето на Джайлс. Намръщен като лош актьор, който се опитва да изобрази недоумение, той попита:

— Че теб не те ли бяха изритали?

Някакво мускулче в основата на гръбнака му бе започнало да се схваща и Кел се дръпна крачка назад и се изправи, за да го освободи.

— Върнаха ме — отговори той и постави длани върху покрива на колата, който вече беше мокър от росата. — Чуй сега. Ако ти е далеч да се връщаш до Лондон, Службата може да ти уреди хотел в Солсбъри. Страшно съжалявам. Разбирам, че те поставяме в много неудобна ситуация. Амилия е трябвало да ти каже…

Изражението на Джайлс отново застина в характерната безизразна маска на човек, загубил веднъж завинаги битките на живота.

— Да — отвърна тихо той, загледан напред през стъклото. — Явно е трябвало да ми каже.

Настана тишина, нарушавана единствено от поскърцването на мокри песъчинки под подметките на Кел и потропването на пръстите му върху покрива на колата. Той знаеше защо Амилия се бе омъжила за Джайлс Левин — заради парите му, заради съпружеската му лоялност, заради относителната липса на амбиции, която никога нямаше да влезе в конфликт със собствените й мегаломански стремежи, — но в този момент съзнаваше колко лош избор бе направил самият Джайлс, приемайки я с всичките й многобройни недостатъци. Може би за него щеше да е по-добре, ако си бе останал сам, бездруго по всичко приличаше на стар ерген; или пък ако си бе взел значително по-млада жена, която поне би могла да му роди деца. Кел изпитваше дълбоко съчувствие към Джайлс, но единственото, което искаше от него, бе да запали двигателя и да потегли обратно към Лондон. Сякаш признал се за победен, съпругът на Амилия се пресегна и завъртя ключа.

— Е, май нямам избор — рече той. — Ако видиш Амилия, нали ще й кажеш, че съм идвал?

— Разбира се — отвърна Кел, който в този момент изпитваше странно усещане за близост със своя събрат рогоносец. — Най-добре ще е да не й се обаждаш по телефона или с имейл следващите два дни. — Сякаш се сбогуваше с приятел, когото току-що бе предал. Джайлс кимна, приемайки безропотно поредното унижение. — Сигурен съм, че в понеделник Амилия ще ти обясни всичко.

— Да — отвърна Джайлс. — Положително ще ми обясни.