Метаданни
Данни
- Серия
- Томас Кел (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A foreign country, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Дамянов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Чарлс Къминг
Заглавие: Чужда територия
Преводач: Боян Дамянов
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 10.08.2012 г.
Редактор: Здравка Славянова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Десислав Аспарухов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-302-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17549
История
- — Добавяне
40
От това, че Люк си бе направил труда да обръсне брадата си, Кел разбра всичко, което му бе нужно да знае. Събеседникът на Мало от ферибота се надяваше да го разпита, преструвайки се на полицай, и не искаше Кел да го познае, макар рискът да му се струваше малък. Той каза бодро Bonjour, подаде чантата на Лоран и се представи като „Бенедикт Волтер“ — може би най-абсурдния псевдоним, който Кел някога бе чувал.
— И така, ако обичате, бихте ли ми казали какво се е случило? — попита на английски той, като се настани в почтително освободения от Ален стол. Кел видя, че на рамото си Люк имаше една нашивка в повече, тоест превъзхождаше по ранг двамата си предполагаеми колеги. Беше или техен началник, или — по-вероятно — служител от френското разузнаване, който бе убедил Ален и Лоран да го оставят да се представя за полицай.
— Мосю Юнияке е британски гражданин. Бил е на посещение в „Ла Сите Радийоз“, когато е бил нападнат от двама арабски младежи. Взели са му чантата, но май е извадил късмет.
— Да, прилича на късметлия — отвърна Люк, този път на френски. Имаше дрезгав, гърлен глас на пушач и наблюдаваше внимателно лицето на Кел, сякаш отлагаше неизбежния миг, в който щеше да го разобличи като лъжец. Лоран беше разкопчал чантата.
— Бихте ли желали да се убедите, че нищо не липсва?
Той бутна чантата през бюрото и Кел започна бързо да вади съдържанието й, като нареждаше предметите между купчината документи и арестантските снимки пред себе си. Пръв се появи лаптопът — видимо невредим. После фотоапаратът, после мобилният телефон на Маркан, все още включен, и той го постави на масата до своя. Най-отдолу в чантата беше книгата „Битката за Африка“ заедно с туристическа карта на Марсилия. Накрая от един вътрешен джоб, който се затваряше с цип, измъкна и портфейла си.
— Два телефона? — попита Люк; в гласа му вече се долавяше нотка на подозрителност. Кел усещаше, че му предстои битка, значително по-опасна от онова сбиване в коридора. СИМ картата положително беше проверена и Кел се молеше Маркан междувременно да е заличил следите от преминаването на Стив Юнияке през Ница. Беше истински късмет, че лондонският му телефон не беше откраднат; ако беше попаднал в ръцете на Люк, играта вече щеше да е приключила.
— Точно така — отвърна той. — Имам един служебен и един за близки и приятели.
Върху екрана имаше непрочетено съобщение и той го отвори. Беше от самия Маркан.
Прав си. Всички се прибраха благополучно. До следващата седмица.
— Близки и приятели — повтори на английски Люк, сякаш Кел бе използвал евфемизъм. Дъхът му миришеше на току-що изпушена цигара.
— Но това е фантастично! — възкликна Кел, като се опитваше да игнорира ехидните забележки на Люк, вживявайки се в ролята на възторжения и благодарен Юнияке. — Всичко си е на мястото. Лаптопът, фотоапаратът ми… — След това той провери портфейла, извади различните кредитни карти, клубната си карта за „Кю“, всички документи на името на Юнияке. Както можеше да се очаква, липсваха повече от четиристотин евро. — Ах, по дяволите… Откраднали са ми всичките пари! — провикна се той. — Извинявам се за грубия език.
Лоран се усмихна.
— Няма проблем. — Той хвърли бърз поглед на Люк, сякаш очакваше разрешение да продължи. — Имате застраховка, нали?
— Естествено.
— Каква сума липсва? — попита Люк. — Колко са откраднали?
— Някъде към четиристотин евро. Тази сутрин изтеглих четиристотин от банкомата, но съм харчил междувременно…
— Пиши хиляда в протокола — каза великодушно Люк, като кимна на Лоран. Беше хитър, макар и очевиден психологически ход.
— Не съм сигурен, че е редно — отвърна Кел, но усмивката на лицето му опровергаваше моралните му съображения. Той кимна с признателност на Люк и добави: — Благодаря. — За да затвърди образа си на привързан към семейството редови гражданин, той сложи върху бюрото пооръфаната снимка на „Бела“ и „Дан“, несъществуващите му син и дъщеря, и добави: — Е, добре, че поне не са ми откраднали най-ценното.
— Е, да, разбира се — отвърна бързо Лоран; гласът му звучеше съвсем искрено. Дори Люк изглеждаше трогнат от тази демонстрация на семейна привързаност.
— А компютърът? — попита той. — Дали не е повреден?
Това бе моментът от разпита, в който Кел беше най-уязвим, моментът, в който французите можеха лесно да го изобличат. Бяха откраднали чантата му, за да проверят съдържанието на лаптопа. Той не се съмняваше в това. Както не се съмняваше, че едва ли щяха да му го върнат, ако бяха успели да пробият защитата. Но дори и да го бяха направили, френските оперативни работници едва ли щяха да намерят нещо инкриминиращо. В хотела Кел бе активирал една разработена от МИ6 програма, която изтриваше всички следи от работата на потребителя, заменяйки ги с благовидни бисквитки и URL адреси. Агентите щяха да открият само имейлите и списъка в търсачката на сайтове, от които се бе интересувал Стивън Юнияке — маркетингов консултант, семеен човек, читател на „Дейли Мейл“ и любител на онлайн залаганията. Легендата „Юнияке“ беше толкова перфектно изпипана, че на негово име имаше дори акаунт в „Амазон“.
— Работи ли? — попита Люк, който бе станал от мястото си, след като Кел вдигна капака и включи компютъра. Явно беше, че възнамерява да застане зад гърба му, за да види паролата. Кел нямаше избор и я зададе безропотно, набирайки осемцифрения код под безсрамно втренчения поглед на Люк.
— Защо ползвате парола, ако мога да запитам?
— Работя като консултант — отвърна Кел, който отново се бе вживял в алтер егото си. — Имаме влиятелни клиенти, които не биха желали информация за бизнеса им да попадне където не трябва. — Той си припомни няколкото безкрайни секунди, през които се бе взирал в екрана на лаптопа си в хотелската стая, вероятно под наблюдението на френска скрита камера. — Лошото е, че все забравям скапаната парола, толкова е дълга, дяволите да я вземат!
— Разбира се — каза Люк, който не бе помръднал от мястото си.
— Нещо друго да ви интересува? — попита Кел, като погледна през рамо към „Бенедикт Волтер“ с надеждата по този начин да му подскаже, че марсилската полиция е на косъм от навлизане в личното му пространство. — На мен всичко ми изглежда наред.
Това се оказа достатъчно. Вдигайки замислено ръка, за да се почеше по вече липсващата брада, Люк пристъпи към прозореца в дъното на стаята, откъдето се виждаше задният двор на сградата. Докато потрепваше с пръсти по стъклото, Кел се питаше какъв ли ще е следващият му ход. Дали французите се бяха убедили в невинността му? Едва ли можеха да го свържат по някакъв начин с Амилия или Мало.
— Какво правите в Марсилия, мосю Юнияке?
Инстинктът подсказваше на Кел да напомни, че вече е отговарял на този въпрос, и то неведнъж след нападението, но това би означавало да се поддаде на провокацията.
— Бях в Тунис на почивка. Снощи се върнах с ферибота.
Люк се обърна с лице към него.
— И на ферибота не сте срещнали някого, който може да ви е станал враг? Който е имал причина да ви проследи в Марсилия и да ви нападне?
Това не беше тактиката, която Кел бе очаквал. Накъде ли биеше Люк с тези въпроси?
— Не, не смятам. В бара се заговорих с някаква семейна двойка, после, докато чакахме да слезем, и с някакви други. Иначе не съм общувал с никого. Повечето време си четях в каютата.
— Никакви спречквания? Никакви проблеми по време на пътуването?
Кел поклати глава.
— Никакви. — Беше едва ли не съмнително лесно. — Никакви спречквания — повтори той и направи гримаса от болка; коляното му се обаждаше.
В една стая наблизо някакъв мъж внезапно повиши глас в пристъп на гняв, сякаш се бяха отнесли несправедливо с него. После сградата отново утихна.
— Казахте на колегата, че пътувате за Париж?
Това беше грешка. Кел бе споделил тази информация с Лоран преди пристигането на Люк. Очевидно онзи бе подслушвал официалния разпит.
— Да. Имам клиент в Париж, който може би ще е в града през следващите няколко дни. Мислех да се видя с него. Ако не се засечем, продължавам направо за дома.
— За Рединг?
— Да, през Лондон.
Кел усети, че започва да му писва от този безплоден разпит и от кухото перчене на Люк. Очевидно нямаха за какво да се хванат. Искаше му се да се махне от тази задушна стая, да остави зад гърба си дългия следобед на насилие и бюрокрация. Искаше да открие Мало.
— Е, на добър час, мистър Юнияке — каза рязко Люк, явно стигнал до същия извод за безплодността на разпита. — Съжалявам за неудобството, което ви причинихме. Наистина! — Той допълни странното си извинение с многозначителен поглед, зареден със скрит смисъл, който Кел не успя да дешифрира. — Моят колега Лоран ще ви закара до хотела. Благодаря ви за времето, което ни отделихте. Надявам се да прекарате приятно остатъка от престоя си във Франция.