Чарлс Къминг
Чужда територия (44)

44

Снимката от „Фейсбук“ лъжеше. Кристоф Дьолестр беше избръснал мустаците и козята си брадичка, качил бе петнайсетина килограма и вече не носеше огромни слънчеви очила. Големите му кафяви очи гледаха непринудено, подпухналото му лице носеше следите на безброй безсънни нощи. Облечен беше със светъл ленен панталон, маратонки и синя памучна риза. Кел бе въведен в дневната и поканен да седне на канапето, покрито с проядено от молци вълнено одеяло. Кристоф затвори прозореца към улицата и представи жена си, която изгледа Кел с присвити очи, докато се здрависваше с него. Кел забеляза, че тя притисна още по-силно бебето към гърдите си, сякаш присъствието на непознатия в дома й я тревожеше.

— За застраховката ли става въпрос? — попита тя. Казваше се Мария и говореше френски с испански акцент.

— Не — каза той, като кимна приятелски на детето, за да предразположи Мария.

— Казахте, че името ви е Том? Англичанин ли сте? — Кристоф като че ли с радост се бе съгласил да пусне Кел в дома си, може би за да наруши еднообразието, наложено от грижите за малко дете. Но сякаш вече се разкайваше за решението си; държането му бе станало по-резервирано. — Откъде знаете за пожара?

— Ще бъда откровен — каза Том.

Детето бе престанало да плаче. Кити. Кръщелницата на Мало.

— Аз работя за МИ6. Знаете ли какво е това?

Настана мълчание. Семейство Дьолестр се спогледаха.

Разузнавачите рядко разкриват самоличността си, но при дадени обстоятелства и определени психологически параметри споменаването на МИ6 имаше същия ефект като изваждане на полицейска значка на местопрестъпление.

Мария първа се окопити.

— Вие шпионин ли сте?

— Аз съм служител на британското разузнаване. Може да се каже, че да, шпионин съм.

— И какво искате от нас? — Кристоф изглеждаше уплашен, сякаш Кел представляваше пряка опасност за съпругата и дъщеря му.

— Няма защо да се тревожите. Искам да ви задам няколко въпроса за Франсоа Мало.

— Какво за Мало? — обади се рязко Мария, която трудно можеше да устои на импулса да покаже присъщото на латиноамериканците презрение към властта и институциите. — Кой ви праща? Какво искате?

В малката дневна беше станало задушно и Кити започна да хленчи. Може би бе усетила нарастващото недоверие, враждебността в обикновено благия и успокояващ глас на майка си.

— Извинявам се, че дойдох неканен в дома ви. Но е важно френските власти да не узнаят, че съм бил днес тук.

Кристоф реши, че не е редно дъщеричката му да присъства на тази сцена; той я пое от ръцете на Мария и през кухнята я пренесе в съседното помещение — детска стая или спалня. Мария не изпускаше Кел от поглед, тъмните й очи бяха студени и подозрителни.

— Бихте ли ми казали още веднъж името си? — попита тя. — Искам да си го запиша.

Кел изпълни желанието й, като й продиктува трите си имена буква по буква. Когато се върна от съседната стая, Кристоф се изненада да види жена си, наведена над кухненската маса, да пише нещо върху лист хартия.

— Не ми е приятна цялата тази история — каза той, сякаш междувременно бе получил инструкции отнякъде и бе придобил самоувереност. — Казвате, че сте от МИ6, но ми се струва, че лъжете. Какво искате? Мисля, че сгреших, като ви пуснах да влезете.

— Не ви желая злото — каза Кел, но френският сякаш му изневеряваше. Подтекстът, който се бе опитал да вплете в отговора си, не стигна до Мария, която счете за нужно да се намеси.

— Оставете ни на мира — каза тя. — Не искаме да имаме нищо общо с вас.

— Така е — добави Кристоф, придобил кураж от твърдия тон на жена си. — Допуснахме грешка. Ако искате да ни разпитате, обърнете се към полицията…

— Седнете! — Кел още беше ядосан на Клеър, а сега започваше да губи търпение и към семейство Дьолестр.

Повече не можеше да сдържа нервите си, маската му на възпитана добронамереност се пропука; сети се за голия Ясин, привързан към стола в Кабул, за насълзените му от страх очи. Младото семейство французи реагираха на внезапната смяна на тона му, сякаш бе извадил пистолет. Кристоф направи крачка встрани и се отпусна в креслото. На Мария й трябваше повече време, но втренченият немигащ поглед на Кел накрая надделя и тя приседна до масата.

— Какво искате? — попита тя.

— Защо сте толкова дефанзивни? Има ли нещо, което трябва да знам? — Кристоф отвори уста да отговори, но Кел го прекъсна: — Странно, че не се интересувате къде е Франсоа сега. Как ще ми обясните това? Аз пък си мислех, че е най-близкият ви приятел.

Кристоф изглеждаше объркан, като пътник във влака, който внезапно се е събудил от дрямка и не знае къде се намира. Умореното му бледо лице на човек, който рядко излиза навън, остана безизразно, докато съзнанието му се опитваше да смели току-що казаното от Кел.

— Знам къде е Франсоа — отвърна той, събрал малко кураж. Дясната му ръка стискаше подлакътника на креслото, кокалчетата му бяха бели от усилието. По челото му беше избила пот.

— Е, къде е?

— Защо да ви казваме? — Мария погледна смаяно съпруга си, който поклати глава, сякаш за да я предупреди, че нямаше полза от по-нататъшна съпротива. — Казвате, че сте шпионин, но може да работите за онзи журналист, който ни се обади след убийството. Вече му казахме всичко, и то неведнъж. Не желаем да говорим повече за случилото се.

Кел стана и пристъпи към нея.

— От къде на къде журналист ще се преструва на шпионин? Такъв глупак ли ви изглеждам? — Въпросът му беше риторичен; семейство Дьолестр не отговориха. — Ще бъда откровен с вас. Възможно е Франсоа да се намира в сериозна беда. Искам да знам дали в последно време е бил във връзка с вас. Искам да видя кореспонденцията ви.

Мария изсумтя презрително. Кел не можеше да не се възхити от смелостта й.

— Това са лични съобщения! — каза тя. — Как така ще ги четете?! Нямате право да…

Кел я прекъсна на средата на изречението:

— Спи ли Кити? — Той направи крачка към детската стая, сякаш възнамеряваше да им вземе детето. На Мария и бе нужна част от секундата, за да осъзнае какво бе казал.

— Откъде знаете името на дъщеря ми?

Кел се обърна към Кристоф, който претегляше шансовете си за успех, ако го нападне с юмруци.

— Какво стана с книгите, които Франсоа ви бе обещал в имейла си от Тунис? Пристигнаха ли? Ами „чичо Франки“? Дойде ли да види кръщелницата си?

Дьолестр се опита да стане от креслото, но Кел направи крачка към него.

— Не мърдай! — Беше отново с Ясин, усещаше властта си, познатата жажда за мъст и информация, но се овладя с усилие на волята. — Не искам този разговор да протече по трудния начин. Опитвам се да ви покажа, че рано или късно получавам всичко, което ми трябва. Разчитам на съдействието ви, за да не се налага да нарушавам закона. Ако имах избор, не бих губил дни в подслушване на личните ви телефонни разговори. Не бих искал от бюрото на МИ6 в Париж да ви следят навсякъде, да проникват в компютрите ви, да наблюдават приятелите ви. Но ако се наложи, и дотам ще стигна, защото заради целта, която преследвам, си заслужава да наруша закона. Разбирате ли? — Кристоф го гледаше объркано, като дете, станало обект на агресия в училищния двор. — Чувствайте се поласкани, че подхождам честно към вас. Има труден начин да постигна целта си, има и лесен, при който ще ви оставя на мира и никой повече няма да ви закача.

— Кажете ни какъв е лесният — отвърна тихо Мария; нейната капитулация сложи край на съпротивата на Дьолестр.

— Трябва ми снимка на Франсоа — каза той. — Имате ли?

Той подозираше, че знае отговора на въпроса си, както се и оказа. Кристоф се размърда на стола, поклати глава.

— Загубихме всичко в пожара. Всичките ни албуми, всички снимки. Нямаме снимка на Франсоа.

— Разбира се. — Кел отиде до прозореца и погледна навън към Рю Даруин. От улицата идваше миризма на дизел. — А онлайн? — попита той. — В „Туитър“ или „Фейсбук“? Там има ли?

Мария наклони глава на една страна и изгледа озадачено Кел, сякаш се бе натъкнал на съвпадение.

— Кристоф не може да влиза в профила си във „Фейсбук“ — обясни тя. — От един месец е неактивен.

— Обадих им се — каза Кристоф; и двамата гледаха обвинително Кел, сякаш той му бе хакнал профила. — Опитах се да си сменя паролата. Успях веднъж да вляза, но всичките снимки на приятелите ми бяха изчезнали заедно с имената и биографиите им, моята биография също.

— Изтрити, така ли?

— Изтрити. Също и имейлите ми, и профилите ми в „Дропбокс“ и „Фликър“. След пожара всичките ми профили в интернет се скапаха. Всичко изчезна. Останала ми е само обикновената електронна поща, за да общувам с приятелите си. Всичко друго е аут.

Покрай прозореца премина с грохот мотоциклет, взе завоя и продължи с пълна газ по Рю де Сол.

— Имаш ли представа защо? — И този път Кел знаеше отговора на въпроса си: ДЖСЕ бяха извършили компютърна атака срещу семейство Дьолестр, заличавайки всякакви следи от връзката им с Франсоа Мало. Пожарът вероятно беше черешката на тортата; не беше изключено онези да са искали да ги изгорят живи.

— Нямам представа — отвърна Мария, после поиска разрешение да отиде в детската стая, за да нагледа Кити. Кел направи демонстративен жест на добра воля, разперил ръце с дланите нагоре: Разбира се, че може. Домът е твой. Прави каквото искаш. Тя се върна след минута, държейки нещо зад гърба си. Кел си помисли, че е нож, но тя му показа шише с бебешко мляко.

— Разкажете ми за пожара — каза той. — Вкъщи ли си бяхте?

Отговорът беше: да. В два през нощта апартаментът им на последния етаж в Монмартр избухнал в пламъци. Късо съединение според хазяина. Истинско чудо било, че изобщо останали живи. Ако пожарната не била пристигнала толкова бързо, Кити със сигурност щяла да се задуши.

— И не познавате никого, който би могъл да има снимка на Франсоа? Вуйчо? Леля? Старо гадже?

Кристоф поклати глава.

— Франсоа е саможив.

— Няма никакви приятели — добави Мария, сякаш това им се виждаше подозрително, и то не от вчера. — Нито гаджета. Защо все ни питате за снимки? Какво става тук?

Тя се бе преместила при съпруга си и той стискаше ръката й в своята. Кел отвори прозореца и седна на стола, в който преди бе седяла Мария. Навън се бе свечерило; на улицата играеха деца.

— Кога се свързахте с него за последно? Казвате, че сте получили имейли.

— Имам чувството, че вече си ги чел — отвърна бързо Кристоф; в думите му обаче нямаше злоба. Сякаш пресният въздух, влязъл през прозореца, бе прочистил последните остатъци от неприязън между тях.

Кел кимна.

— Преди три дни МИ6 прихвана имейл от Франсоа до адреса ти dugarrylemec. Загрижени сме за него. Имейлът е бил изпратен от Тунис. От него знам за Кити, за вуйчо Франки и за книгите. Какво друго ти каза?

Въпросът му накара Кристоф да се намръщи, сякаш изправен пред странна загадка.

— Каза ми много неща — отвърна той, едва ли не натъжен в объркването си. — И ще бъда откровен с теб. Някои от тях ме разтревожиха. Някои от нещата, които ми е написал, нямат никакъв смисъл.