Чарлс Къминг
Чужда територия (58)

58

— Дай СИМ картата — каза Кел.

Барбара беше открила картата от мобилния телефон на Кукувицата в малкото джобче на джинсите му. Сега слезе при Кел, който я чакаше до големия часовник в ъгъла на антрето.

— Твоя е — подаде му я тя.

Кел се качи в спалнята и предаде картата на Харолд. От една от чантите, оставена отвън в коридора, Харолд извади старо кодиращо устройство, каквито ползваха някога в Службата, пъхна в него картата и зададе команда за презапис на данни. Кел го остави да си върши работата и погледна към Елза, която бе извадила лаптоп и няколко разноцветни кабела, един от които включи в електрическата мрежа. После взе лаптопа на Кукувицата от черната кожена чанта и отвори капака. Кел я наблюдаваше, без да й пречи. Планът беше да пробият защитния код на ДЖСЕ и да презапишат цялото съдържание на твърдия диск върху нейния компютър. Харолд беше прегледал основно записа от банята, на който Кукувицата задаваше паролата на лаптопа, увеличил бе образа и бе предложил три възможни комбинации.

Елза опита първата: френската дума DIGESTIF, последвана от трицифрен код, но защитната стена остана непокътната. С втория опит обаче — замествайки тройката с двойка — тя проби защитата.

— Уцелил си го, Харолд! — промърмори Елза, но в гласа й нямаше и сянка на триумф.

— Влезе ли? — попита той.

— Мисля, че съм вътре, да. — Тя говореше бързо и накъсано, думите й излизаха като картечни откоси от устата. — Пробвах с втората парола и тя ме прехвърли в нов интерфейс.

Кел се огледа. Светът на висшите технологии — с тайните потребителски имена и пароли и триангулирането на мобилни телефони по сигнала — беше за него толкова чужд, колкото и племенните диалекти в Амазония. През цялата си кариера той се бе чувствал жалък невежа в присъствието на хората от „Технически операции“, на разни компютърни гении. Оставяйки Елза да прехвърля данните от лаптопа на Кукувицата, той заоглежда стаята. Забеляза много от личните вещи на Кукувицата, които бе запомнил от „Рамада“ — 35-милиметровия му фотоапарат, златната запалка с гравирани инициали „Ф.М.“, снимката в рамка на Филип и Жанин Мало, подвързания с кожа дневник, който бе заснел страница по страница и бе изпратил в Лондон на Джими Маркан. На нощното шкафче до леглото имаше roman policier от Майкъл Дибдин в превод на френски, бутилка минерална вода и тапи за уши.

Кел отвори книгата и — както бе очаквал — намери фалшивото писмо до Франсоа с дата 4 февруари 1999 г., написано уж от баща му. В едно от чекмеджетата на скрина откри фалшивия паспорт на Кукувицата, поставен върху чорапите и боксерките, които бе разопаковал предишната вечер. Черното му кожено яке беше закачено на кука зад вратата, до белия хавлиен халат. В банята бяха същите тоалетни принадлежности и прибори за бръснене, същото флаконче „Валиум“, което Кел бе видял в хотелската му стая в Тунис. Колко лесно се бе оставил да го заблуди!

— Как върви? — попита той Харолд, който клечеше сгърбен над кодиращото устройство в коридора.

— Поне още петнайсет минути — намръщи се Харолд.

— А при теб?

— Същото — отвърна Елза. — Успокой се, Том, моля те!

Кел имаше усещането, че се намесва в събития, над които нямаше никакво влияние. Слезе на долния етаж, взе си обувките от коридора и намери Барбара, която старателно минаваше с прахосмукачка килима във всекидневната.

— Откри ли телефона на Кукувицата? — попита я той.

— Не — отвърна тя. — Сигурно го е взел със себе си.