Чарлс Къминг
Чужда територия (18)

18

Телефонният секретар, произведен някъде в каменната ера, най-после се включи. Амилия чу собствения си глас, издраскан и избледнял от безброй превъртания на лентата. Позвъняващият не затвори, а остана на линия и Амилия позна тютюнджийския глас на Джоун Гутман, сигурно вече минала осемдесетте, която й остави дрезгаво съобщение:

Амилия, миличка. Обажда се старата ти приятелка от Ню Йорк. Имам новини. Би ли ми звъннала по някое време? Ще се радвам да ти чуя гласчето.

Първата й мисъл беше да вдигне слушалката, но тя знаеше, че едно обаждане от Джоун предполагаше Московските правила: никакви имена по открита линия, никакви спомени за миналото. Затова тя дори не се бе представила. В случай че някой подслушваше. В случай че някой бе научил за Тунис.

След две минути Амилия бе захвърлила халата и се бе преоблякла в джинси и пуловер. Грабна едно шушляково яке от дрешника, обу гумени ботуши, заключи къщата и се качи в колата си. Обърна в края на уличката, слезе до центъра на селото и паркира на стотина метра от кръчмата на Солсбъри Роуд. На ъгъла имаше телефонна кабина, оцеляла като по чудо от вандалските набези и все още приемаща монети. Амилия включи мобилния си телефон и намери номера на Джоун, заровен в списъка с контактите. В слушалката се чу провлаченият сигнал на звънящ американски телефон, после някой вдигна слушалката.

— Джоун?

Двете жени не бяха разговаряли близо десет години. Последната им среща беше колкото кратка, толкова и травмираща — погребението на съпруга на Джоун, Дейвид Гутман, който бе получил инфаркт в офиса си в Манхатън. Амилия бе взела самолета през Атлантика, бе й изказала лаконично съболезнованията си и се бе върнала с нощния полет от Нюарк три часа по-късно. Оттогава двете не поддържаха връзка, ако не се брояха редките имейли и по някоя набързо надраскана коледна картичка.

— Амилия, как си? Много мъдро от твоя страна да ми се обадиш толкова бързо.

— Стори ми се спешно.

Разбира се, че не й се бе сторило спешно. Оставеното съобщение беше формулирано толкова неутрално, колкото изобщо бе възможно. Но думата „новини“ в устата на Джоун Гутман можеше да означава само едно: нещо се бе случило с Франсоа.

— Важно е, миличка, наистина е важно. Можеш ли да говориш?

— Стига ти да можеш.

Джоун се покашля, печелейки време.

— Случайно да си преглеждала френската преса тази седмица?

Амилия не знаеше какво да отговори. Тя се стремеше да бъде в течение на събитията във Франция, но през последните дни не се бе случило нищо особено. Отвори уста за някоя уклончива реплика, но Джоун я прекъсна:

— Случило се е нещо ужасно. Става дума за Филип и Жанин. Били на почивка в Египет. Били нападнати на плажа, обрани и убити.

Амилия се облегна на леденото стъкло в кабината, зашеметена сякаш от удар с чук.

— Работата е там, че твоят човек се свърза с мен. Сигурно ме е издирил чрез системата в „Пер Блан“. Помолих един мой контакт в Лангли да проучи въпроса, да събере повече информация. Всичко съвпада. Бил е Франсоа. Загубил е родителите си и изпитва болка. Нямаше как да го скрия от теб, миличка. Толкова съжалявам. Държа да ми кажеш какво искаш да направя.