Чарлс Къминг
Чужда територия (5)

5

Кел се беше прибрал в ергенската си гарсониера с разнебитен фиат пунто, шофиран от нелегален таксиджия суданец, който до кутията си с цигари на таблото държеше омазано от пръсти издание на Корана. Докато колата потегляше от къщата — която наистина се бе оказала собственост на общителния, вманиачен на тема фитнес поляк на име Золтан, с когото Кел си бе разделил таксито от Хакни, — той разпозна занемарените улички около Финсбъри Парк, където преди доста време неговата служба бе провела съвместна операция с МИ5. Опита се да си припомни подробностите: някакъв член на ИРА, някакъв заговор за взривяване на универсален магазин; впоследствие Кел бе чул, че осъденият бил помилван по силата на Споразумението от Разпети петък. По онова време пряк началник му беше Амилия Левин.

А сега изчезването й беше без съмнение най-сериозната криза пред МИ6 след фиаското с иракските оръжия за масово поразяване. Висши разузнавачи не изчезват просто така. Не стават жертва на отвличания или убийства, не вършат измяна. Още по-малко си позволяват безпричинно и необявено отсъствие шест седмици преди да поемат поста шеф на разузнаването. Ако вестта за изчезването й изтечеше в медиите — какви медии, господи, ако дори само се разчуеше между стените на Воксхол Крос, — ударът по репутацията им щеше да бъде унищожителен.

Кел си бе взел душ в гарсониерата, доял бе остатъците от някакъв ливански буламач в хладилника и бе туширал махмурлука си с два кодеина и половин литър топла кока-кола. Час по-късно стоеше под един бряст на двеста метра от езерото в Хайд Парк, а Джими Маркан крачеше към него с изражение на човек, чиято пенсия е под въпрос. Маркан идваше направо от Воксхол Крос, с костюм и вратовръзка, но без обичайното куфарче, което носеше със себе си при официални задачи. Беше слаб и строен, поддържаше форма с колоездене в почивните дни, имаше целогодишен загар и гъста лъскава коса, заради която си бе изкарал прякора „Мелвин“ по коридорите на МИ6. За пореден път Кел си напомни, че има пълно право да откаже всяка оферта, която би получил от него. Но, разбира се, това нямаше да се случи. Ако Амилия беше изчезнала, той бе този, който трябваше да я открие.

Двамата се здрависаха набързо и тръгнаха на северозапад, към Кензингтън Палъс.

— Е, как е животът в частния сектор? — попита Маркан. Хуморът не му се удаваше много-много, особено когато беше под напрежение. — Намираш ли си работа? Държиш ли се прилично?

Кел се запита защо изобщо си дава труда.

— Нещо такова — отвърна той.

— Сигурно четеш всички онези романи от деветнайсети век, които си бе обещал? — Това прозвуча, сякаш Маркан бе наизустил репликите си по сценарий. — Гледаш си градинката? Или пишеш мемоари?

— Мемоарите ми са готови — каза Кел. — Ти лично изглеждаш много зле в тях.

— Едва ли по-зле, отколкото заслужавам.

Маркан замълча, сякаш се чудеше какво още да каже. Кел си даваше сметка, че тази привидна шеговитост е само маска, зад която се криеше дълбока паника от изчезването на Амилия. Той реши да му спести мъките.

— Как, по дяволите, стана това, Джими?

Маркан се опита да заобиколи въпроса.

— Наскоро след твоето напускане получихме инструкции от Даунинг Стрийт — каза той. — Искали арабист, при това жена. Премиерът бил силно впечатлен от Амилия на съвещанието на Съвместния комитет на разузнавателните агенции. Ако разбере, че сме я загубили, свършено е с нас.

— Нямах това предвид.

— Знам, че нямаше това предвид — каза троснато Маркан, като извърна поглед встрани, сякаш се срамуваше, че кризата бе настъпила по негово време. — Преди две седмици Амилия се срещна с Хейнс. Традиционната среща на четири очи, при която старият шеф предава щафетата на новия. Разменят си тайни, разправят си небивалици, всички онези неща, дето ние с теб, като добросъвестни граждани, нямаме право да знаем.

— Например?

— Знам ли? Ти ми кажи!

— Е? За какво са си говорили? За истинския убиец на Кенеди, за петия самолет на 11 септември, за какво? Дай ми факти, Джими! Какво й е казал? Стига сме си губили времето.

— Добре де, добре. — Маркан имаше вид на човек, нагазил в дълбоки води, без да може да плува. — В неделя сутрин тя обявява, че трябва да замине за Париж на погребение. Взема си два дни отпуск. След което, в сряда, получаваме имейл. Била се разстроила след погребението и решила да си почине известно време. В Южна Франция. Без предупреждение, просто решава да си вземе целия полагаем отпуск, преди да я засмуче работата на върха. Записала се била в курс по живопис в Ница, „цял живот си мечтаела да се пробва“. — На Кел му се стори, че от Маркан се носи лек дъх на алкохол. Или може би миризмата идваше от него? — Връщала се след две седмици, а в случай на неотложна нужда можело да я търсим на еди-кой си номер в еди-кой си хотел.

— И после?

Маркан затискаше косата си с ръка срещу поривистия лондонски вятър. Внезапно той се спря. Синя найлонова торбичка се въргаляше по ливадата, подкарвана от вятъра, докато накрая се закачи в клоните на едно дърво. Маркан понижи глас, сякаш се срамуваше от онова, което се готвеше да каже.

— Джордж изпрати хора подире й. Неофициално. Никой не знае за това.

— От къде на къде му е хрумнало такова нещо?

— Сторило му се подозрително, че излязла в почивка толкова скоро след поверителния разговор с Хейнс.

Кел знаеше, че като помощник-директор на МИ6 Джордж Тръскот се беше смятал за естествения наследник на Саймън Хейнс на шефското място. Според повечето наблюдатели назначението му от министър-председателя било въпрос на формалност. Тръскот си бе ушил официален костюм, поръчал бе мебели за новия си кабинет и бе отпечатал покани за церемонията по встъпването си в длъжност. Но изведнъж тази Амилия Левин му бе измъкнала поста под носа. Жена. Второ качество човек в представите на ветераните от МИ6. Негодуванието срещу нея сигурно му бе вгорчило живота.

— Че какво толкова необичайно има да си вземеш отпуск по това време на годината?

Още докато задаваше въпроса си, Кел си каза, че знае отговора. В историята с Амилия нямаше логика. Не беше в стила й да се запише в курс по живопис, на жена като нея не й трябваше хоби. През всичките години, откакто я познаваше, Амилия бе използвала годишните си отпуски единствено за почивка. Спа курорти, санаториуми за алкохолици, петзвездни хотели с блок-маси и армии от масажисти. Никога не бе намеквала за какъвто и да било интерес към живописта. Докато Маркан обмисляше отговора си, Кел нагази в неокосената трева, дръпна найлоновия плик от клона на дървото и го натъпка в джоба на джинсите си.

— Ти си образцов гражданин, Том. Образцов гражданин. — Маркан погледна върховете на обувките си и въздъхна дълбоко, сякаш беше уморен да намира оправдания за човешкото несъвършенство. — Разбира се, че няма нищо необичайно човек да си вземе отпуск по това време на годината. Но обикновено това се прави с предизвестие. И то няколко месеца предварително. Докато в случая прилича на внезапно взето решение, реакция на нещо, което Хейнс й е казал.

— А какво мисли Хейнс по въпроса?

— Съгласен е с Тръскот. Затова помолиха едни приятели в Ница да я наглеждат.

Кел отново се въздържа от коментар. Към края на кариерата си самият той бе станал жертва на параноичните, граничещи с умопомрачение интриги на Джордж Тръскот, но въпреки това сега му беше трудно да повярва, че двамата най-висши ръководители на Службата са разпоредили следене на един от своите.

— Кои са приятелите в Ница? Френски офицери за връзка?

— Господи, нищо подобно! Никакви жабари! Наши агенти, реактивирани. Бил Найт и жена му Барбара. От пенсионирането си през 98-а живеят в Ментон. Записахме ги в курса по живопис, видели се с Амилия в сряда следобед, побъбрили си приятно. След това тя три последователни дни пропуснала занятията и Бил ни докладва, че била безследно изчезнала.

— Какво необичайно има в това?

Маркан се намръщи.

— Не те разбирам.

— Ами толкова ли е невъзможно Амилия да си е взела един-два свободни дни? Може да е болна.

— Там е работата. Не се е обадила, за да съобщи, че е болна. Барбара позвънила в хотела, от Амилия нямало и следа. Ние се свързахме със съпруга й…

— Джайлс — каза Кел.

— Да, Джайлс. Не се били чували, откакто отпътувала от Уилтшър. Мобилният й телефон бил изключен, не отговаряла на имейлите му, нямало никакво движение по кредитните й карти. Пълен мрак.

— Ами полицията?

Маркан повдигна приличните си на гъсеници вежди.

— Не са я изстъргвали от асфалта, нито са я вадили от морето, ако това имаш предвид. — Той забеляза реакцията на Кел и счете за нужно да се извини. — Прощавай, изразих се лошо. Не желаех да прозвучи, сякаш си правя майтап. Цялата история е пълна загадка, дявол да го вземе!

Кел прехвърляше наум цял поменик от възможни обяснения за случилото се — колкото произволен, толкова и безкраен: руска или иранска намеса в личните дела на Амилия; тайна уговорка с янките във връзка с Либия и Арабската пролет; внезапна криза на доверието след срещата й с Хейнс. Докато кариерата на Кел в МИ6 отиваше към края си, Амилия беше затънала до уши във франкофонска Западна Африка, с което би могла да е предизвикала интереса на французи или китайци. Ислямският фундаментализъм също си оставаше постоянен източник на загриженост.

— А потърсихте ли я под някой от известните й псевдоними? — Кел усети как устата му отново пресъхва, може би от махмурлука или от недоспиване; предишната нощ бе спал около три часа. — Дали не е замесена в операция, за която Туидълдъм и Туидълди не знаят нищо?

За себе си Маркан признаваше, че и това не е изключено, но се питаше каква ли тайна мисия би накарала Амилия Левин да изчезне, без да поиска поне техническа помощ от Главното свързочно управление — службата, обезпечаваща комуникациите и логистичната поддръжка на британското разузнаване.

— Виж — каза той. — Единствените, които знаят за случая, са Хейнс, Тръскот и семейство Найт. Бюрото в Париж не подозира нищо и така ще бъде до края. Ако изтече информация, цялата Служба ще стане за посмешище. Един господ знае какво може да се случи. Амилия има насрочена среща с министър-председателя след две седмици. Ако бъде отменена, на Уайтхол ще се разрази жестока буря. Ако във Вашингтон чуят, че най-високопоставеният ни шпионин е изчезнал, ще изперкат. Хейнс иска Амилия да бъде открита до ден-два, и то тихомълком, сякаш нищо не е станало. По план тя трябваше да се върне идната седмица. — Маркан погледна бързо вдясно, сякаш бе дочул шум. — Виж, може и да се появи отнякъде. Може да е срещнала някой френски женкар в Париж, някой Роже или Жан-Пиер с голяма пишка и вила в Екс ан Прованс. Нали знаеш колко си пада Амилия по мъжете. Мадона би могла да научи това-онова от нея.

Кел се изненада от откровеността, с която Маркан коментираше репутацията на Амилия. Безразборните сексуални връзки, както и алкохолът си бяха част от ежедневието на Службата, но преди винаги бяха смятани за мъжко занимание, предмет на шеги между колеги далеч от очите на външния свят. За всичките години, през които я бе познавал, Амилия едва ли бе имала и трима любовници, а й беше излязло име, сякаш бе преспала с половината публична администрация.

— Защо в Париж?

Маркан вдигна глава.

— Отбила се е там на път за Ница.

— Въпросът ми си остава: защо тъкмо в Париж?

— Била е на погребение във вторник.

— Погребение ли? Чие?

— Нямам никаква представа. — Като изпечен кариерист, Маркан нямаше нищо против да признае, че има и празноти в познанията си. — Всичко се разви много бързо, Том. Не успяхме да научим името на покойника. Джайлс смята, че е била в крематориума на Четиринайсети арондисман. Това е Монпарнас. Някакъв стар приятел от студентските години.

— Джайлс не я е придружил?

— Тя му дала да разбере, че е нежелан.

— И Джайлс я е послушал, а?

Кел познаваше твърде добре особеностите на брака им; беше ги изучавал внимателно, като нагледен урок. Маркан имаше вид, сякаш ще се изсмее, но си замълча.

— Именно. Синдромът на Денис Тачър. Съпругът трябва да присъства, без да си отваря устата.

— Струва ми се, че трябва да разберете кой е бил приятелят. — Кел казваше очевидното, но на Маркан сякаш му се бяха изчерпали силите.

— Да разбирам ли, че ще помагаш?

Кел вдигна глава нагоре. Клоните на дървото закриваха графитеночерното небе. Всеки момент щеше да завали. Замисли се за Афганистан, за книгата, която имаше да пише, за скучните августовски вечери, които го очакваха в ергенската му гарсониера. Сети се за жена си, после мислите му отново се върнаха на Амилия. Беше убеден, че е жива, както и че Маркан крие нещо от него. Колко ли още реактивирани агенти бе изпратил да я следят?

— Колко дава нейно величество?

— Колко ти трябват? — Джими Маркан нямаше намерение да се пазари, парите не бяха негови. Не че Кел се интересуваше чак толкова от заплащането, по-скоро обратното, но не желаеше да изглежда немарлив, като не попита. Той подхвърли първото число, което му дойде на ума:

— Хиляда на ден. Плюс разноски. Ще ми трябва лаптоп, криптиран, и мобилен телефон, също криптиран, както и псевдоним: Стивън Юнияке. И прилична кола, която да ме чака на летището в Ница. Ако се окаже пежо с две врати и касетофон от 90-те години, веднага си тръгвам.

— Ясно.

— И всички глоби за превишена скорост да са за сметка на Джордж Тръскот. Всички до една.

— Дадено.