Чарлс Къминг
Чужда територия (43)

43

Четири часа по-късно Кел вече седеше на маса в бистро „Лип“ и разглеждаше снимката на Кристоф Дьолестр, която бе свалил от страницата му във „Фейсбук“. На снимката Кристоф беше с огромни черни очила, панталони над коляното с множество джобове и тъмночервена тениска. На вид беше на трийсет и три-четири, със старателно подстригани мустаци и козя брадичка; редичката му коса беше намазана с гел, за да стърчи нагоре. Настройката за достъп на външни лица до профила му беше много строга и Кел не успя да открие друга снимка. С оглед на това, че потребителите на „Фейсбук“ обикновено държаха много на снимката в профила си, Кел предположи, че със своята Дьолестр се опитваше да си придаде вид на готин и лежерен тип — гледаше усмихнат в обектива със собственоръчно навита цигара в едната ръка. В кадъра не се виждаха други хора.

„Лип“ беше традиционен ресторант на булевард „Сен Жермен“, любим на Клеър още от времето, когато като студентка бе живяла една година в Париж. Тя го бе водила на два пъти там по време на брака им, като и двата пъти бяха седели един до друг на една и съща маса до витрината, наблюдавайки несекващия поток на парижката haute bourgeoisie. Оттогава почти нищо не се беше променило. Келнерите, със смокинги и бели престилки, с предпазливи усмивки на лицата, подготвяха за сервиране порции стек със сос тартар върху плота само на крачка от входната врата. Управителят, безупречно облечен с копринена риза и еднореден костюм, обливаше със студена надменност туристите, прекрачили прага на заведението му, и с подкупващ галски чар редовните си посетители. През две маси от Кел възрастна вдовица, загърнала раменете си с черен шал и натруфена с четиринайсет килограма бижута, кълвеше колебливо в купата си със salade Niçoise. От време на време покривката на масата се повдигаше, разкривайки верния шотландски териер в краката й. Кучето явно е било по-обичано и глезено от покойния й съпруг, помисли си Кел. Малко по-нататък, под рамкираните шаржове на Жак Ив Кусто и Катрин Деньов, три жени на средна възраст в костюми „Шанел“ бяха събрали глави, улисани в поверителен разговор. Бяха твърде далеч, за да чуе какво си говорят, но си представи как Клеър, все още вярна на стереотипната си представа за французите от висшите класи, обявява, че „едва ли имат по-интересна тема от секса и властта“.

Той обичаше това място, което за него олицетворяваше сърцето и душата на някогашния Париж, но днес усети, че едва ли не го мрази тъкмо защото му напомняше за съпругата, с която бяха разделени и която вероятно в този момент седеше в първа класа в самолета за Калифорния, пред блюда, подобни на сервираните тук, отпиваше от същите вина — и всичко това с парите на Ричард Куин. От Гар дьо Лион той бе оставил съобщение на гласовата й поща, молейки я да отмени пътуването си. Малко след това тя бе позвънила, за да му каже, че е в таксито за „Хийтроу“. В гласа й бе доловил отегчено тържествуваща нотка и обзет от мощен прилив на ревност, за малко не бе позвънил на Елза в Италия и не я бе поканил в Париж с надеждата, че компанията на една млада жена ще смекчи някак унижението, което бе преживял. Вместо това бе взел такси за „Лип“, поръчал си бе бутилка от най-скъпото вино и сега обмисляше стратегията си по отношение на Дьолестр.

След час, вече изпил бутилката, Кел плати сметката си, пресече улицата за едно еспресо в „Кафе Флор“, после взе метрото до 17-и арондисман, където знаеше малък дискретен хотел на Рю Вернике.

Имаше свободна двойна стая и той я нае под името Юнияке — седмото му легло за седем поредни нощувки. Миниатюрната стаичка беше на втория етаж и имаше яркочервени стени, репродукция на Хуан Миро до вратата на банята и прозорец, гледащ към неголям вътрешен двор. Позамаян от изпитата по обедно време бутилка вино, Кел не си даде труда да разопакова багажа си, а вместо това излезе навън в слънчевия следобед и тръгна на изток, към Монмартр. Носеше фотоапарата със себе си и направи няколко снимки под ослепителното лятно слънце — сцени от кафенетата, улични лампи от ковано желязо, купчини пресни плодове и зеленчуци във витрините на магазините, — като същевременно използваше възможността, за да се обръща и заснема лицата на пешеходците наоколо. Макар да беше сигурен, че след Марсилия ДЖСЕ бяха загубили интерес към Стивън Юнияке, фотоапаратът си беше възпиращо средство срещу проследяване; впоследствие той щеше да сравнява лица и номера на коли, за да открие евентуална опашка.

Към шест вече бе стигнал на Рю Ламарк — основна артерия в подножието на базиликата „Сакре Кьор“. Според доклада на Елза Дьолестр живееше в партерен апартамент на ъгъла на Рю Даруин и Рю де Сол. Кел заслиза по стръмните каменни стълби. По средата на пътя си се спря, погледна назад към „Ламарк“ и изщрака бърза поредица от снимки като любител фотограф, опитващ се да улови чара на Париж. След това се обърна на другата страна и насочи телеобектива към колоните от паркирани от двете страни коли по протежение на Рю де Сол, опитвайки се да открие екип за наблюдение. Всички коли изглеждаха празни; както и предполагаше, нито една разузнавателна агенция не притежаваше ресурсите да следи всеки роднина и приятел на Мало. В подножието на стълбите, на броени метри от входната врата на Дьолестр, Кел вдигна глава и огледа насрещните сгради по Рю Даруин, като си каза, че дори в някой от апартаментите да имаше наблюдатели, едва ли би могъл да ги забележи. Реши да се довери на късмета си и да рискува. Заобиколи цялото каре, като тръгна по Рю де Сол и се върна по Рю Даруин откъм запад. Кварталът беше оживен, старици се връщаха от пазар, деца се прибираха от училище, придружавани от родителите си. Кел се приближи към вратата на Дьолестр с надеждата, че Кристоф си беше вкъщи.

Чу бебето, преди да го бе видял през отворения прозорец на приземния етаж. В една малка полутъмна стаичка привлекателна тъмнокоса жена, вероятно с испански или италиански произход, друсаше в ръцете си плачещо бебе.

— Мадам Дьолестр? — попита той.

— Oui?

— Вкъщи ли е съпругът ви?

Жената хвърли бърз поглед вдясно от себе си, после очите й отново се насочиха към непознатия на улицата. Кристоф Дьолестр беше в стаята при нея. Той се изправи и пристъпи към прозореца, като застана пред съпругата и детето си, сякаш подсъзнателно искаше да ги защити.

— Какво обичате?

— Идвам във връзка с Франсоа Мало — каза на френски Кел и протегна ръка през прозореца. — Става дума за пожара. Може ли да вляза?