Чарлс Къминг
Чужда територия (12)

12

— Не можете да заспите ли, мосю Юнияке?

Кел беше благодарен на портиера за поднесената наготово лъжа. Той се подпря с лакти върху плота на рецепцията, изкриви уста в измъчена усмивка и обясни, че от години страда от безсъние, но една бърза разходка около квартала обикновено му помага да заспи.

— Разбира се. Позволете да ви отворя вратата.

Той забеляза изчистения като нов килим, без каквито и да било следи от сухи листа и стъклени отломки, благодари още веднъж на Пиер за труда му и го последва. След пет минути стоеше пред заключената с шифър бариера на подземния паркинг при Плас Маршал, воден от предположението, че Амилия е оставила колата си на обичайното място.

Но се лъжеше. Слизайки по осветеното в жълто вито стълбище към спарения въздух на подземните етажи, Кел периодично натискаше бутона на дистанционното, като се оглеждаше за примигващите светлини на някоя от паркираните коли. Когато стигна най-долното равнище, той се върна обратно, следвайки същата процедура, но напразно. В метална будка зад бариерата дремеше нощен пазач, вдигнал крака на бюрото си и прегърнал разтворения на корема си брой на „Пари Мач“. Кел почука по прозорчето и го събуди.

— Excusez-moi?

Тялото на пазача остана напълно неподвижно, само очите му се ококориха като на спяща кукла.

— Oui?

— Мисля, че паркирах тук тази сутрин, но не мога да си намеря колата. Има ли и друг паркинг наблизо?

— Etoile — измърмори нощният пазач и отново затвори очи.

— Моля?

— Nice Etoile. Rue Lamartine. Cinq minutes à pied.

Другият паркинг беше на същото разстояние от хотел „Гилеспи“, на около пет минути от Плас Маршал. Кел закрачи натам в хладната нощ — един странник по пустите френски улици. Когато стигна, повтори упражнението: обходи един по един всички етажи, като през няколко крачки натискаше дистанционното и се оглеждаше за колата на Амилия.

Накрая я откри. Беше паркирана на минус второ ниво. Както се въртеше на всички страни, опипвайки с поглед всяко кътче от паркинга, в един момент Кел забеляза чифт мигачи, които му изпращаха морзови сигнали от един отдалечен ъгъл. Беше тъмносиньо рено клио, завряно между очукан бял ван и черен сеат алтея с марсилски номера. Върху предното стъкло имаше плътен слой прах. Кел се залови направо с багажника. В него имаше чадър и чифт туристически обувки. Той ги извади, остави ги на земята, после повдигна двойното дъно, за да стигне до резервната гума. Беше завита с болт в леглото си и за по-сигурно привързана с пластмасов ремък през средата на джантата.

Кел разхлаби болта, разкопча ремъка и освободи гумата; още щом я повдигна, забеляза малкия платнен вързоп в кухината й. В калъфка от възглавница с емблемата на хотел „Гилеспи“ бяха завити паспортът на Амилия, шофьорската й книжка, кредитните й карти и ключовете от дома й, СИМ картата й в найлоново калъфче, триста английски лири, навити на руло и пристегнати с ластик, както и блекбърито й, с което тя иначе не се разделяше, загърнато в кафяв подплатен плик.

Кел пусна СИМ картата и телефона в джоба на сакото си и претърси вътрешността на колата. Амилия почти не я беше карала. Хартиената подложка за крака с логото на „Ейвис“ още беше на пода пред шофьорската седалка. Кел върна резервната гума на мястото й, пусна калъфката от възглавница, обувките и чадъра в багажника и заключи колата. Качи се обратно на нивото на улицата, извървя разстоянието от триста метра до хотел „Гилеспи“ и натисна звънеца до входната врата.

— Е, доспа ли ви се най-после? — попита го Пиер, поглеждайки часовника си като слаб актьор.

— Готов съм за сън — отвърна Кел и дори понечи да се прозине за по-голям ефект. — Ще ми направите ли една услуга?

— Разбира се, мосю Юнияке.

— Отменете събуждането. Ще ми трябват много повече от три часа сън.