Чарлс Къминг
Чужда територия (63)

63

На сутринта Аким се събуди от шума, който вдигаха Люк и Валери, докато се чукаха в съседната стая. Все същото: останал без дъх, Люк блъскаше с глава таблата на леглото, докато Валери стискаше със зъби чаршафа или ъгъла на възглавницата, за да заглуши стоновете си. Тази жена беше като тийнейджърка или младоженка на меден месец — искаше секс сутрин и вечер. Уволнена преди време от дирекция „Вътрешна сигурност“, Валери беше единственият случаен елемент в цялата операция, привлечена от шефа Люк, който не можеше без нея, но — доколкото Аким можеше да прецени — държана в тайна от неговите собствени шефове в ДЖСЕ. Дори Венсан я познаваше едва от няколко дни. Люк го бе накарал да се закълне, че за нищо на света няма да разкрива участието й, знаейки много добре, че от Париж щяха да отменят цялата операция Холст, ако дори само заподозряха, че тя е замесена в нея.

Аким погледна часовника до леглото. Беше малко след шест, неделя сутрин, можеше да поспи още един час. А сега беше в състояние да мисли само за секс и се питаше кога ли най-после ще се прибере в Марсилия.

— Мръсници — промърмори той, като се надяваше да го чуят през стената, та да престане това стържене по дъските на пода, това противно скърцане на пружините. Накрая Люк изстена по-силно от обикновено и леглото спря да се движи като кола, отбила край пътя. След секунди се чуха стъпки от боси крака и плискането на водата в бидето. Люк се покашля няколко пъти и пусна тихо радиото. Всяка сутрин едно и също.

В седем и петнайсет Аким трябваше да смени Слиман от нощно дежурство. Преди три дни, слизайки долу, бе сварил Слиман да разговаря с пленника; вратата на Холст беше широко отворена, очите му бяха пълни със сълзи на ярост. По-късно, вече извън къщата, Аким бе поискал обяснение и Слиман му бе казал през смях, сякаш разказваше виц, че дразнел Франсоа за Египет, напомняйки му какво е направил с неговите „фалшиви мама и татко“. Аким, който с течение на времето беше започнал да харесва Франсоа, да изпитва към него уважение заради достойнството, с което приемаше съдбата си, се бе нахвърлил с юмруци върху своя колега, изливайки натрупаното напрежение от дните на принудително бездействие. Двамата се търкаляха по земята, разменяйки си удари като улични деца, но след минута престанаха, спогледаха се, избухнаха в смях и заотупваха праха от дрехите си.

— На кой му пука за тоя мухльо? — се беше изхилил Слиман. В този момент по пътя се бе задал трактор и двамата залегнаха зад едно дърво.

На кого му пука за тоя мухльо? Аким дълго бе разсъждавал по този въпрос. На мен пука ли ми за Франсоа? Трябва ли да ми пука? Той бе причинил болка на баща му, спор нямаше. Но не той, а Слиман бе размахвал ножа в Египет. Слиман бе настоявал да довършат шпионина в „Ла Сите Радийоз“. Аким не искаше никой, особено Франсоа, да си мисли, че двамата със Слиман си приличат. Аким беше войник, изпълняваше заповеди, проявяваше лоялност към онзи, който му плащаше. Докато при Слиман никога не се знаеше кому служи, какво си мисли, какви бесове могат да го обземат във всеки един момент.

На кой му пука за тоя мухльо? Предишната вечер Аким си бе легнал със съзнанието, че може да му се наложи да убие Холст. Може би тъкмо това сега не му даваше покой. Не му се искаше да се стига дотам, но същевременно знаеше, че Люк и Валери са достатъчно луди, за да го накарат, просто за да изпитат лоялността му. Някъде около седем вечерта, веднага след вечерното си плуване, Люк бе получил документ от Париж, който на практика слагаше край на първата фаза от операцията. Беше дешифровка на разговор, проведен в апартамента на Кристоф Дьолестр в Монмартр. Записът беше отпреди пет дни, но поради характерната френска мудност и неорганизираност едва сега бе стигнал до Люк. Разговорът беше между Дьолестр, жена му и служител на МИ6, представящ се за Томас Кел. Люк мигновено се досети, че Кел всъщност е Стивън Юнияке — мъжът, който бе заговорил Венсан на ферибота и когото Аким и Слиман трябваше да сплашат и да набият в „Ла Сите Радийоз“. Кел бе издирил Дьолестр, показал му бе снимка на Венсан и се бе досетил, че Холст е подменен. Още мокър от плуването, Люк изтича долу, оставяйки влажни следи по пода, и извика Валери.

— Шибаното МИ6! — изръмжа той. — Оная проклета мръсница Амилия Левин! Досетила се е. Знае за второто погребение.

Двамата се скараха, после Люк се облече, метна се на колата и подкара на север към Кастелнодари, където плати за половин час в интернет клуба и изпрати имейл на тайния адрес на Венсан.

Знаят за второто погребение. Юнияке е агент на МИ6 на име Томас Кел. Открил е Дьолестр в Париж. Левин сигурно знае и те разиграва. Прекрати незабавно операцията. Среща в полунощ, неделя срещу понеделник.

Когато Люк се прибра в къщата някъде около девет, по всичко личеше, че с операцията е приключено. Но тогава се намеси Валери и направи онова, което умееше най-добре: предума Люк да промени решението си.

— Виж, нищо не се е променило — започна тя, самодоволно усмихната, сякаш знаеше, че накрая всички ще се съгласят с нея. — Тази операция от самото начало е строго секретна. Само пет-шест твои колеги в Париж са изцяло посветени в намеренията ти. Дори Елисейският дворец не е в течение. Права ли съм?

— Права си — отвърна тихо Люк.

— Е, добре. Сега се правиш, че всичко е приключило. Казваш им, че ще се погрижим за Франсоа. В Париж ще се разочароват, че са се лишили от инструмент за натиск срещу Амилия Левин, и ще поискат да те разпитат, когато се върнеш. Но ти няма да се връщаш. Майната им на ония в Париж. Ще оставим Франсоа жив още няколко дни и ще поискаме откуп от Левин. За нея той е безценен.

— МИ6 не плаща на похитители — отвърна Люк, но с това само я предизвика да избухне.

— Я стига глупости! — кресна тя.

Аким хвърли бърз поглед към Слиман, който се хилеше доволно, сякаш всичко беше игра. Под окото си още имаше лилав оток — спомен от сбиването в Марсилия.

— Съпругът й е милионер. Самата тя има достъп до десетки милиони в офшорни сметки на МИ6. Ще плати, и още как. Никак няма да е трудно да я принудим. Защото, ако не го направи, момчетата ще заколят сина й, и тя го знае. Това е достатъчна мотивация, не смяташ ли? — Със сарказма си Валери сякаш изпитваше куража им. Люк изглеждаше победен и засрамен; Слиман едва не му се изсмя в лицето. — А когато накрая плати — продължи Валери, палейки цигара, — ще дадем на момчетата техния дял, ще вземем парите, ще убием тоя фукльо — тя кимна с русия си бретон към килията на Холст — и ти най-после ще се махнеш от онази кочина, от която се опитвам да те измъкна вече трета година. Какво, страх ли те е? Може би се боиш, че шефовете ти ще те разкрият? — Тя нарочно го провокираше пред екипа му; този път дори Слиман сведе поглед.

— Не ме е страх, Валери — отвърна Люк, който явно искаше да продължат разговора насаме. — Просто искам да съм наясно в какво се набъркваме.

Аким помнеше прекрасно какво се случи после: Валери стана от мястото си, прекоси стаята и зарови език дълбоко в гърлото на Люк, като същевременно го стисна през панталоните за члена; при самата мисъл за това Аким получи нова ерекция.

— Аз винаги знам какво правя — заяви Валери. — От вас, момчета, искам само да ме слушате.

Не мина много време, и Люк прие всичките й идеи: момента за искане на откупа; деня, в който щяха да убият Франсоа; радостта от отмъщението срещу Амилия Левин. Не от вчера Слиман беше забелязал, че в присъствието на Валери Люк губеше силата си, превръщаше се в неин роб. В отношенията си с другите той винаги защитаваше позициите си, спореше и им доказваше, че е прав. Не и с Валери. Тази жена сякаш го бе хипнотизирала. Беше срамно един мъж да се държи така. Зад гърба му Слиман го наричаше „изтривалката“.

От съседната стая се чу клозетно казанче и после отново стъпки от боси крака — Валери се връщаше в леглото. На Аким много му се искаше да я изчука; от първия ден, в който се бяха запознали, си го представяше. Той запали цигара, после сложи анцуга и маратонките си. Дръпна завесите. Изгледът към Пиренеите беше изумителен. Аким обичаше да поглежда натам всяка сутрин, още щом станеше. Сякаш беше в рая.

Той излезе от стаята и отиде да работи.

Слиман спеше на стола в подножието на стълбите; едната му ръка беше пъхната отпред в панталона, от устата му течеше струйка лига. Аким погледна през шпионката. Холст лежеше по гръб на нара, вперил немигащ поглед в тавана. Аким събуди Слиман, който го наруга от благодарност за старанието, после отиде в кухнята да си направи кафе. Малко по-късно се появи и Люк — почти гол, само по памучни боксерки. Бицепсите му бяха покрити с татуировки, кожата му беше изгоряла от слънцето и се белеше. Миришеше на секс, сякаш искаше всички да знаят, че току-що е чукал Валери. Отвори вратата към задната веранда.

— Днес е голям ден.

Шефът отиде до хладилника и отпи голяма глътка портокалов сок направо от кутията. После я остави на масата и фиксира Аким с характерния си ленив поглед.

— Венсан все още не отговаря — каза той. — От пристигането му на „Сейнт Панкрас“ сме получили само два имейла от него: единия в петък вечер, другия вчера сутринта, след идването на икономката. Съобщението, което му изпратихме за прекратяване на операцията, вече го няма на сървъра, което значи, че е получено. Валери му остави съобщение на гласовата поща, но в къщата няма сигнал.

Слиман влезе в кухнята, забеляза кутията с портокалов сок и се насочи към нея. Люк го сграбчи за ръката и го завъртя към себе си.

— Вие двамата слушате ли изобщо какво ви говоря? — каза той. Беше по-силен от Слиман, който го погледна кисело. — Имаме проблем. Венсан е попаднал в капан и не знаем дали не е арестуван, дали все още се намира в къщата и дали той или някой друг е получил съобщението за прекратяване.

— Ами хубаво — сви рамене Слиман. — Ще му кажеш, като се върне в Париж.

— Не. — Това беше Валери, която се бе вмъкнала в стаята зад него, по джинси и тениска. — Искам ти да му кажеш, Аким.

— Аз?

Люк пусна Слиман. Валери разпери ръце и прегърна двамата араби през шиите.

— Всъщност искам и двамата да поговорите с него. — По тялото на Аким сякаш премина електрически ток. — Открийте Венсан, когато се прибере в Париж. Има запазена стая в „Лютеция“. Навестете го и направете това, за което най-много ви бива. Ако сме умни, ще започнем да заличаваме следите.