Чарлс Къминг
Чужда територия (10)

10

Барбара Найт затвори вратата на стаята си, пусна платнената чанта на пода пред банята, наля си един коняк от минибара и позвъни на съпруга си.

Разговорът мина по-добре, отколкото бе очаквала. Барбара научи, че Бил си бе поискал цигара от минувач, после си бе намерил място за сядане на автобусната спирка на десетина метра от входа на хотела и за да убие времето, сега се опитваше да си припомни любовната история между френския консул в Лагос и дъщерята на някакъв анголски петролен магнат, за която се бе вдигнал такъв шум по време на тригодишния им мандат в Нигерия преди повече от двайсет години.

— Дали накрая не му отрязаха ръката? — попита оживено Найт.

— Скъпи, нямам време. — Барбара спусна завесите и светна една от лампите до леглото си. — Мисля, че все пак му отрязаха пръст. Беше нещастен случай. Виж, ще ти звънна по-късно.

След като потвърди получаването на последния есемес от Кел: И аз. Точно в 2 заемам позиция. Късмет, Барбара Найт свали блузата и полата си и само по чорапогащи, загърната в бял халат с емблемата на хотел „Гилеспи“, излезе в коридора. След по-малко от минута беше застанала на междинната площадка между първия и втория етаж, стискаше обувките си в ръце и се ослушваше за стъпките на русолявия портиер с ужасното акне, който я бе регистрирал.

Пиер пристигна в 2:04 ч. и подскочи от ужас при вида на бялото привидение с разрошени коси, което го връхлетя изневиделица, размахващо чифт обувки в ръка.

— Мадам? Добре ли сте?

— Ох, слава богу, че ви виждам! — Барбара трепереше от престорено безсилие, като си напомняше мислено да не преиграва. — Боя се, че май съм се изгубила. Бях тръгнала надолу към вас. Исках да оставя обувките си за почистване, виждате ли, но някак си, не знам как е станало, съм се заключила…

— Моля ви, мадам, не се притеснявайте, можем…

Тя го прекъсна:

— А сега, да ме убиете, не мога да си спомня на кой етаж е стаята ми. Знам, че много любезно ме настанихте в номер 232, но, ей богу, не мога да…

Пиер галантно придружи мадам Найт до площадката на първия етаж, където щеше да е в по-голяма безопасност. В полза на британските разузнавателни служби работеше неподозираният от тях факт, че собствената баба на портиера се намираше в ранен стадий на деменция. Разпознал сродна душа, той постави длан върху кръста на мадам Найт и я уведоми, че с удоволствие ще я придружи до стаята й.

— Ах, колко сте мил, ах, какъв възпитан млад джентълмен! — възкликна Барбара, като размахваше магнитната карта, която измъкна от джоба на халата си. — Ето го това проклето чудо! Къде на него обаче е написан номерът на стаята?! Никъде!

Кел работеше бързо. Програмата за резервации на хотела беше отворена върху екрана на компютъра — Пиер все още стоеше логнат като потребител. Докато портиерът обгрижваше изпадналата в нужда Барбара, той кликна върху бутона „Текущи клиенти“ и програмата го препрати към електронна таблица с информация за всички гости на хотела. Номерата на стаите бяха подредени във вертикална колона отляво, а датите на настаняване — в хоризонталния ред най-горе. Той откри датите, които съответстваха на престоя на Амилия, после кликна в полето „218“ и на екрана се появи цялата информация за стаята й.

Кел се чувстваше толкова уверен в себе си, а имаше и такова доверие в способностите на Барбара да задържи Пиер, че си позволи да отпечата резюме от три страници, включително пълни подробности за поръчките й до румсървис, сметките й за пране и всякакви разговори, които бе провела от стационарния телефон в стаята си. После отново се върна на главната страница, взе отпечатаните листове от принтера, сгъна ги в задния джоб на панталона си и излезе от рецепцията. До клавиатурата имаше устройство за кодиране на магнитни карти. Той го включи, набра функцията „Настаняване“ и номера на стаята — „218“, зададе дата на изтичане на картата след 6 дни и натисна „Създай“. Вдясно от машината имаше малка купчинка бели пластмасови карти. Той вкара една в отвора на устройството, записа информацията върху магнитната ивица, извади картата и я пъхна в джоба си при сметките на Амилия.

След около пет минути, когато Пиер се върна, Томас Кел бе почистил почти всички стъкълца от пода и събираше сухите листенца, разпилени по килима.

— Ама не биваше да се притеснявате, мосю Юнияке!

— Исках само да помогна — увери го Кел. — Толкова съжалявам. Чувствам се ужасно.