Метаданни
Данни
- Серия
- Томас Кел (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A foreign country, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Дамянов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Чарлс Къминг
Заглавие: Чужда територия
Преводач: Боян Дамянов
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 10.08.2012 г.
Редактор: Здравка Славянова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Десислав Аспарухов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-302-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17549
История
- — Добавяне
23
Той бе заченат с любов; да го унищожи би било акт на омраза.
Амилия си спомняше едва ли не всяка дума от проведените преди толкова години разговори с Джоун, разменените реплики, сблъсъка на аргументи, собственото си твърдо решение, че няма право да абортира детето на Жан-Марк без негово знание. Отначало Джоун я бе съветвала да прекрати бременността, да хване самолета за Лондон и да впише преживяното в графата „Грешки на младостта“. Но след като Амилия я бе убедила в твърдата си решимост да роди детето, американката се бе оказала безценен съюзник и непоклатимо верен приятел. Джоун беше тази, която я настани в едностайния апартамент на една пряка от дома на семейство Гутман — едно решение, в което бе посветен единствено съпругът й Дейвид. Джоун я бе уредила на работа в консулската служба на Държавния департамент, за да има с какво да запълни седемте дълги месеца до края на бременността си. Двайсетина дни след като я бяха настанили в апартамента, Джоун и Дейвид я заведоха за две седмици в Испания, където я глезиха като дъщерята, която така и не бяха имали; запознаха я със съкровищата на Прадо, с великолепието на Кордова, отидоха дори на корида в Лас Вентас, като по едно време Дейвид постави ръка върху корема й и бащински я попита: „Сигурна ли си, че е редно момиче в твоето състояние да гледа такива неща?“ И отново Джоун бе тази, която след завръщането им в Тунис първа бе подхвърлила идеята за осиновяване чрез „Пер Блан“ — идея, която Амилия прегърна може би прекалено възторжено, защото на тази възраст беше пълна с амбиции и с жажда за живот и същевременно ужасена, че едно бебе би могло да й отнеме всички възможности, които биха се разкрили в бъдеще.
Париж сякаш я бе очаквал. Влажните летни улици гъмжаха от туристи, от кафенетата се носеше оживена човешка глъч. Понякога, пристигайки в непознат град, Амилия изпитваше смътно усещане за заплаха, сякаш я бяха пренесли в чужда, несвойствена среда, където я чакаха само нещастия. Тя си даваше ясно сметка, че това беше просто някакво шесто чувство, суеверие, на което колегите й биха се изсмели, ако го споделеше с тях. Ала нейното шесто чувство — или интуиция — я бе съпровождало през целия й живот, като в повечето случаи й бе служило доста добре. Като офицер от МИ6, работещ под дипломатическо прикритие в Кайро например, или през годините си в Багдад Амилия бе преценила, че са й нужни петдесет процента повече хитрост и постоянство, отколкото на колегите й мъже, само за да оцелее във враждебната среда. Но Франция винаги я бе приемала с отворени обятия. При всяко идване в Париж тя сякаш се връщаше към някогашното си „аз“, преди Тунис — двайсетгодишната Амилия Уелдън, на която целият свят беше в краката. Още щом й взеха Франсоа — което се случи веднага след раждането и тя така и не успя да прегърне, дори да зърне за миг собственото си дете, — започна процесът на изграждане на новата й неуязвима личност. Любовници биваха мамени, колеги изоставяни, приятели забравяни или игнорирани. Двойственият живот в МИ6 безброй пъти бе поставял Амилия в противоречиви обстоятелства, които от дистанцията на изминалото време тя възприемаше като идеалните лабораторни условия за нейното повторно изграждане като личност, която никога повече няма да допуска грешки.
Но ето че отново започваше да греши. Не съумя да запази самообладание, да остане вярна на чувството си за благоприличие, с което бе прекосила Ламанша. Молеше времето да забърза, час по-скоро да бъде в една стая със своето момче и същевременно се страхуваше какво ще открие — един млад мъж, един непознат, с когото не я свързваше нищо, освен общото презрение към майката, изоставила го при раждането.
В хотела я очакваше съобщение, изпратено от агенцията за осиновявания и адресирано до „Мадам Уелдън“. Отначало пиколото не искаше да й го даде, понеже тя бе регистрирана в хотела като Левин, но когато обясни, че Уелдън е моминското й име, човекът отстъпи. Франсоа се бе свързал с агенцията и бе поискал Амилия да го посети в апартамента му в понеделник в четири следобед. Не желаел да разговарят преди това по телефона, нито да общуват по какъвто и да било начин преди първата им среща. Без да се поколебае, Амилия позвъни в агенцията, за да потвърди, че приема да спази всички указания, но нещо в начина, по който бе определил срещата, издаваше гнева му. Ами ако й кажеше в лицето, че тя никога не би могла да замени убитата му майка? Ами ако я бе подмамил в Париж само за да я нарани? През целия си живот Амилия се беше радвала на способността си да преценява хората и да разбира отведнъж обстоятелствата, в които се намираха. Усещаше веднага кой я лъже, кой се опитва да я манипулира. Донякъде тази способност беше придобита като необходима за една кариера, основана на човешки взаимоотношения, но в голямата си част беше вродена, както е вродена способността да риташ топка или да пресъздаваш върху платно играта на светлини, сенки и цветове. Но ето че сега, изправена пред нещо, което би могло да се окаже най-важната връзка в живота й, Амилия се чувстваше почти напълно безпомощна.
Имаше толкова много време за убиване. Часовете се влачеха по-бавно, очакването беше по-мъчително от която и да било разузнавателна операция. Толкова пъти в кариерата си Амилия бе седяла в хотелски стаи и тайни квартири, в офиси, които тиктакаха като часовници, очаквайки сигнал от някой агент. Но сега беше различно. Нямаше екип, нямаше командна йерархия, нито правила на играта. Тя беше редови гражданин, туристка в Париж, една от десет хиляди жени със своя тайна. Бе разопаковала куфара и пътната чанта още минути след пристигането си, окачила бе черния костюм от „Питър Джоунс“ в гардероба, а роклята, избрана за срещата със сина й, бе поставила на облегалката на един стол в ъгъла, за да я поглежда от време на време, докато реши дали е правилно подбрана за случая. Сякаш Франсоа щеше да прояви интерес към дрехите й! Сигурно искаше да види лицето й, да я погледне в очите, преди да излее въпросите си в тях. Амилия уби един час, опитвайки се да прочете нещо от романите, които си бе донесла; погледа новините по Си Ен Ен, но колкото и да се насилваше, не можеше да се концентрира за повече от няколко минути. Като спомен за някогашното си „аз“, тя копнееше да поговори отново с Джоун, да й разкаже какво предстоеше да се случи, но не можеше да разчита на телефонната връзка от хотела. Сети се за Томас Кел — нейния изповедник по въпросите на брака и децата, единствения колега, комуто би могла да се довери. Но Кел отдавна го нямаше, същите онези мъже, през чиито глави се бе добрала до шефското място, бяха го принудили да напусне огорчен. Дали Том някога щеше да научи за триумфа й? Едва ли.
Беше последният час преди срещата; времето внезапно забърза, часът отлетя като лице, мимолетно зърнато в тълпата. Тя беше пред вратата на жилището му, издрана с остър предмет от някой вандал; млада двойка китайци, хванати за ръце, й се усмихнаха, докато влизаше във входа на сградата. Вътре усети, че й прилошава. Сякаш празнотата, която бе усещала в себе си през тези три дълги десетилетия, внезапно се разрастваше, превръщайки се в бездна. Амилия се подпря на вратата, за да не залитне.
„Така ли би се държал един мъж?“ — запита се тя; един въпрос, който често й бе помагал в кариерата. Но, разбира се, един мъж никога не би попаднал в подобна ситуация.
Франсоа живееше на третия етаж. Амилия подмина асансьора и се заизкачва по стълбите; чувстваше се, сякаш никога с никого не се бе срещала през живота си, никога не се бе изкачвала по стълби, не знаеше как се диша. Когато стигна до площадката, я връхлетя усещането, че ей сега ще направи ужасна грешка, и за малко да се обърне и да си тръгне. Но нямаше избор.
Амилия почука на вратата.