Чарлс Къминг
Чужда територия (46)

46

Това, че Филип и Жанин Мало бяха погребани на две различни места, потвърди подозренията на Кел, че Амилия бе станала обект на мащабна измама, организирана от ДЖСЕ. Имейлите, които Кристоф бе получил от Франсоа („Франки изобщо не е сантиментален. Сякаш е станал член на някаква секта“), почти сигурно бяха написани от друг човек. Кел освободи стаята си в хотела и се приготви да отпътува за Лондон, където щеше да се срещне с Амилия, за да й съобщи лице в лице ужасната истина за онова, което й бяха причинили.

В ранните години на кариерата му завръщането в родината винаги бе изпълвало Кел с радостен трепет. Независимо дали се прибираше от тайна среща в Бон или Виена или по-продължителна операция зад граница, със стъпването си на английска земя той винаги бе изпитвал едно и също приповдигнато усещане за собствена значимост. Преминавайки през салоните на „Хийтроу“ или „Гетуик“, Кел се движеше с чувство на превъзходство сред тълпите от простосмъртни като служител на тайните служби на нейно величество. Подобна арогантност, подобно високомерие отдавна вече му беше станало чуждо. Той не се чувстваше богопомазан, не претендираше, че заема някакъв по-висок обществен статут. Беше просто различен от околните. Към края на кариерата си в МИ6 дори бе завиждал на обикновените хора от собственото си поколение, за простичкия им живот. Как ли би се чувствал, питаше се той, ако можеше да живее без лъжи, без постоянна двойственост и лицемерие, без съмнението във всички и в себе си, което беше основна черта на шпионския занаят?

Навремето го бяха вербували заради чара и лукавството му; той го знаеше. Беше се издигнал до най-висшия ешелон в служебната йерархия благодарение на богатото си въображение и умението си да заблуждава. Но безкрайните изисквания на работата — нуждата винаги да е поне с крачка по-напред от конкуренцията — и особено все по-тежкото бюрократично бреме, наложено върху разузнаването след атентатите на 11 септември, изпиваха силите му. Понякога Кел приемаше случилото се в Кабул като дар от Бога. Скандалът го бе принудил да напусне официално точно когато беше готов да скочи през борда.

В този смисъл един шпионин на четирийсет и две с нищо не се различаваше от един счетоводител на същата възраст. В определен момент от живота си и двамата изпитваха нужда от промяна, усещаха, че повече не могат да живеят постарому, копнееха да направят своя удар, да натрупат някакви по-сериозни пари, преди да е станало късно. Главният готвач си купуваше собствен ресторант. Банкерът създаваше свой рисков фонд. А шпионинът? Процентът на напускащите Службата след четирийсет и пет годишна възраст нарастваше тревожно и необратимо. Каймакът — хора като Амилия — оставаха още няколко години с надеждата да се доберат до най-високия пост, но на останалите видимо им писваше да играят играта и насочваха силите си към частния сектор, където си намираха топли местенца във финансите или в петрола, или пък разтваряха телефонните си тефтерчета и набираха номера на благодарния директор на някоя частна бутикова шпионска централа, угаждаща — срещу колосално възнаграждение — на всяка прищявка на олигарси и плутократи по целия свят.

И въпреки това, докато чакаше на опашката влака от „Хийтроу“ за „Падингтън“, на Кел му мина една мисъл, която го бе навестявала вече няколко пъти по време на пътуването му през Тунис и Франция: Преди си губех времето. Беше кроил планове да напише книга, да започне частен бизнес. Защо се бе заблуждавал? Шансовете му да постигне нещо извън света на МИ6 бяха не по-големи от тези да стане баща. Беше като онези закрепостени мъже в сиви вълнени костюми, които преподаваха френски или математика в училищата — двайсет и пет години едно и също, без надежда за промяна, за бягство.

Вече бе говорил с Амилия от една телефонна кабина на Гар дю Нор, като бе използвал картата, купена в Марсилия.

— Том! — бе възкликнала тя. — Колко се радвам да те чуя!

Беше я сварил в кабинета й на Воксхол Крос. Опита се да приключи бързо разговора, понеже не се знаеше кой ги подслушва.

— Трябва да те видя — каза той. — Свободна ли си довечера?

— Тази вечер? — отвърна тя. — Малко късничко ми го казваш. — Кел се почувства като човек, поканил на среща момиче с поне пет по-добри оферти. — Джайлс има билети за театър.

— Не може ли да отиде сам?

Амилия бе доловила притеснението в гласа му, което нямаше нищо общо с нахалството на човек, свикнал да не му отказват.

— Защо, какво се е случило? Нещо с Клеър? Всичко наред ли е?

Кел бе хвърлил поглед навън, към шумната блъсканица около гарата, и бе размислил няколко секунди. Не, нищо не е наред с Клеър. Тя ми къса нервите. В момента пие пино ноар с Джак Желязната пишка някъде в долината Напа. Ах, с каква радост би разказвал с часове на Амилия за проваления си брак!

— Клеър няма нищо общо в случая — каза накрая той. — По тая линия всичко е както си беше. Обаждам ти се по служба. Професионално.

Амилия го бе разбрала погрешно.

— Том, не мога да говоря за Ясин, докато не поема поста следващия месец. Тогава ще седнем да обсъдим как бихме могли да изчистим…

— Не ти се обаждам за Ясин. Никак не съм притеснен за Кабул. — Той си даде сметка, че не й бе честитил официално назначението й. Щеше да го направи някой друг път, при подходящ случай. — Става дума за теб. Трябва да се видим, и то довечера.

— Добре. — Изведнъж Кел долови в гласа й враждебна нотка. Подобно на повечето амбициозни и успели хора, които познаваше, Амилия Левин не обичаше да я командват. — Къде предлагаш?

Кел предпочиташе да се видят някъде навън, но беше завалял дъжд. Нужно му беше място, където да седнат и да разговарят без опасност от подслушване. Къщата на Амилия и собствената му ергенска гарсониера се изключваха, понеже не се знаеше кой е монтирал в тях камери и микрофони. Можеха да отидат в някой частен клуб, до който Кел имаше достъп, стига да приемаха жени. Можеха дори да си наемат стая в лондонски хотел, ако не се боеше, че Амилия може да изтълкува погрешно намеренията му. Накрая тя предложи един офис в Бейзуотър, от който МИ6 имаше ключ.

— Намира се точно зад мола „Уайтлиз“ — каза Амилия. — Ползваме го от време на време. В сградата няма никой след шест, ако не се брои чистачката. Става ли?

— Става.

Тя пристигна пеша и навреме, облечена с обичайното си делово облекло: пола и сако в тон, кремава блуза, черни обувки и семпло златно колие. Кел идваше направо от „Падингтън“ и беше застанал пред сградата на Рийдън Плейс; куфарът и пътната му чанта бяха на стъпалата пред него.

— Отиваш ли някъде? — попита Амилия, като го целуна по двете бузи.

— Не. Връщам се.