Чарлс Къминг
Чужда територия (36)

36

Томас Кел се бе събудил в седем от тропот на детски крака по коридора пред каютата му. Той се изкъпа в тясната баня и се качи с фотоапарата на палубата.

Утрото беше сиво и навъсено, френският бряг не се виждаше през плътната облачна завеса, но когато включи лондонския си телефон, той откри, че има сигнал, и веднага позвъни на Маркан. Намери го у дома, вече станал и в добро настроение, пред купичка мюсли в кухнята.

— Фибри, Том — каза той. — Трябва да се грижа за себе си. Вече не съм в първа младост.

— Така си е — съгласи се Кел и премина по същество. — Може да очакваме телефонни запитвания до офиса на Юнияке в Рединг. Възможна е и проверка на финансите му. Ще се погрижиш ли всичко да е наред? Банкови сметки, данъчни декларации, някой да отговаря на телефоните и да е в течение на легендата? Юнияке е отсядал в хотел в Хамамет, това трябва да фигурира в разпечатките, също и ресторантски сметки и тегления от банкомати. Можеш ли да го уредиш?

Маркан си записваше всичко на лаптопа; Кел чуваше в слушалката тихото потракване на клавишите.

— Че кой, по дяволите, ще тръгне да те проверява? Амилия?

Кел имаше готов отговор.

— Амилия няма нищо общо. Ситуацията е съвсем различна. Засякох един стар познат в Тунис. Реших да го проследя до Марсилия. Пътувам с нощния ферибот.

— Моля?! Какво общо има това с уговорката ни?

— Всичко и нищо. — От вътрешността на кораба изскочи арабка със заспали очи и изложи лицето си на вятъра, за да се разсъни. — Дълга история. Всичко стана изневиделица. Ще ти разкажа, като се върна. Просто се погрижи около Юнияке всичко да е тип-топ. Ако някой се обади в офиса в Рединг и търси Стивън, аз съм в отпуск до петък.

Маркан повтори „петък“ и оттегли всякакви предложения за финансова и техническа подкрепа.

— Виж какво, Том, ако си зарязал Амилия на произвола на съдбата, за да започнеш някаква нова, твоя си операция, няма да получиш от Службата нито пени. Ти си извън играта, не помниш ли? За нас ти си уволнен, по дяволите!

— Кой ти каза, че съм зарязал Амилия? — Кел се загледа към извечната сивота на морето, което се триеше със съскащ звук в стените на кораба. Колко типично за Маркан: да мисли само за пари, да спасява първо себе си. Бюрократ до мозъка на костите. — Тя целуна Франсоа за сбогом още вчера сутринта на летището. Ощипа го по задника като за последно и после си купи флакон „Ермес“, за да се утеши. Сигурно вече е в Ница. Кажи на семейство Найт да хвърлят един поглед в „Гилеспи“. — Маркан изръмжа в слушалката, което за Кел беше знак, че е на път да отстъпи. — Не искам допълнително заплащане — продължи той. — Аз съм си свършил работата. Ако нещо излезе от тази история, може да почерпиш по-нататък.

— Кого следиш, Том?

— Като се прибера, тогава — отвърна Кел. — Нали ти казах, стар познат.

Четири часа по-късно, след като Мадлен не се бе появила на закуска, а от Люк и Мало също нямаше следа, Кел стоеше с фотоапарата си на задната палуба под монотонния тътен на комина. Фериботът се насочваше към пристанището на Марсилия. Южният бряг на Франция беше облян в ярко обедно слънце, яхти и кораби се носеха напред-назад под надвисналите кремави скали на Ле Каланк. Кел бе изтрил снимките от стаята на Мало в „Рамада“, а също и тези с Амилия край басейна и се захвана да запълва освободеното пространство в паметта с поредица от художествени фотографии, каквито биха били по вкуса и светоусещането на един самотен маркетингов консултант на средна възраст, завръщащ се от летуване с ферибот: оранжеви спасителни лодки, етюди на торби с пране, полузакрити зад парапети, навити поизносени корабни въжета.

След като фериботът бе привързан към кея, той се нареди на опашка заедно с останалите пътници без собствени коли и зачака с още около четирийсет души, натъпкани като сардели на душното стълбище, да излязат най-напред автомобилите по рампата. Зад него съпружеска двойка ирландци спореха на висок глас дали ще успеят да хванат полета за Дъблин. Накрая и пешеходците бяха прекарани в плътна маса по застлания с мокет коридор до една лека постройка в южния край на кея, където митничари проверяваха избрани на случаен принцип багажи.

Ако ДЖСЕ го подозираха в нещо, Кел не се съмняваше, че ще бъде спрян и багажът му претърсен. Това го пишеше още на първа страница в оперативния наръчник. Той беше сигурен, че няма да открият абсолютно нищо, което да го свързва с Мало. Снимките бяха изтрити, разписките от „Валенсия Картаж“ скъсани и изхвърлени. Ако междувременно и Маркан бе генерирал документни следи от присъствието на Стивън Юнияке в Хамамет, всичко щеше да бъде наред.

Само дето не го спряха за проверка и скоро той се озова на нова едва пълзяща опашка пред паспортния контрол. Тук нямаше отделни гишета за граждани на ЕС и няколко от пътниците пред него бяха с алжирски или тунизийски паспорти. Кел, който допускаше вероятността Люк — или Мадлен — да го наблюдава през еднопосочно огледало в зоната на паспортния контрол, се учуди на обзелата го тревожност. За да разтовари съзнанието си, а и за да си придаде спокоен вид, той прочете няколко страници от „Битката за Африка“, след което провери лондонския си телефон.

Клеър му бе звъняла и бе оставила съобщение в ранните часове на сутринта местно време. По заядливия й тон и заваления говор Кел усети, че беше пила цяла нощ. Ядът й от неявяването му при семейния консултант бе произвел една от характерните й гневни тиради.

Том, аз съм. Не виждам защо изобщо се мъчим повече. Ти как смяташ? Мисля, че е крайно време да приемем истината и да направим постъпки за развод. Очевидно ти това искаш…

След съобщението имаше кратка пауза, после тишина. Кел натисна 9, за да запамети чутото дотук, после мина на следващото съобщение. Беше отново Клеър, която го бе набрала повторно, за да продължи собствената си мисъл.

Нещо прекъсна връзката. Исках да ти кажа, тъкмо щях да ти кажа, че и аз го искам. Искам развод, Том, и да започна живота си отначало…

Доколкото я познаваше, вероятно беше на втора бутилка червено, като преди това бе обърнала и няколко джина. Тя отново направи пауза, за да събере мислите си. Кел знаеше какво следва. Всеки път, когато усетеше, че й се изплъзва, тя подхождаше стереотипно.

Виж какво, Ричард ме кани да отида при него в Калифорния. Има срещи в Напа и Сан Франциско и сметнах за нужно да те уведомя, че съм си резервирала полет и смятам да отида. По-точно, Ричард ми е направил резервацията и плаща билета ми. Когато се върнеш, където и да си, с каквото и да се занимаваш, мен няма да ме има. Щом работата ти е по-важна…

Ново прекъсване. Повече съобщения нямаше. Зашеметен от шок и ревност, Кел пъхна телефона в задния си джоб и пристъпи напред към мустакатия граничен служител с руси кичури, който само погледна паспорта му и му махна с ръка да преминава. Стивън Юнияке, консултант. Женен, с две деца. А не изоставен съпруг пред развод. Не бездетен шпионин по следите на незаконния син на своя колежка. Не Томас Кел.

Скоро беше навън, в жегата и блъсканицата на Марсилия. Застанал насред уличното задръстване — временно кръгово движение с мъка пропускаше колите за и от пристанището, — той се огледа със съзнанието, че много чифтове невидими очи, в коли и зад прозорците на сгради, щяха да се взират за Стивън Юнияке.

„Няма такова нещо като параноя — му бе казал един от шефовете на МИ6 преди много години. — Има само факти.“ Навремето това му бе прозвучало като находчив израз без практически смисъл. Когато човек се чувства следен, няма факти; има само опит и интуиция. Кел трябваше просто да се постави на мястото на ДЖСЕ, за да заключи, че през първите няколко часа в Марсилия щяха да му сложат опашка. Ако си бе струвало труда да проникнат в каютата му, движенията му на континента бездруго щяха да бъдат обект на внимание.

Марсилия. Той вдигна глава и обгърна с поглед бездънното лазурно небе, кулите на катедралата „Нотр Дам дьо ла Гард“ в далечината, слънчевите отблясъци по керемидените покриви. И накрая, право напред, видя Франсоа Мало. Французинът беше застанал с характерния си предизвикателен непукизъм на отсрещната страна на кръговото движение и се канеше да седне в едно такси, шофирано от мъж на петдесетина години, почти сигурно родом някъде от Западна Африка. Докато се настаняваше на задната седалка, една чайка се спусна ниско над покрива на колата. Кел виждаше ясно номера и го запомни. Отстрани на таксито имаше телефонен номер и той го набра с мобилния си телефон. Точно в този момент покрай него мина празно такси и той вдигна ръка, за да го спре, но двойка възрастни пътници от ферибота се шмугнаха пред него и едновременно замахаха към таксито.

— Аз бях на ред! — изкрещя на френски той и за негово учудване двамата се обърнаха, погледнаха го стреснато и отстъпиха. Колата беше „Рено Еспас“, достатъчно широка за трима, и Кел им предложи да си поделят курса. Направи това единствено заради ДЖСЕ — искаше Юнияке да изглежда като мил, любезен ростбиф, пътуващ кротко за града, а не подозрителен британски шпионин, инструктиран да следи Франсоа Мало.

Двойката се оказаха американци — Хари и Пени Къртис, пенсионирани авиодиспечери от Сейнт Луис, видели толкова хаос в небето, че се бяха заклели никога повече да не се качат на самолет.

— Прекарахме две седмици в Тунис, после се върнахме насам с ферито — каза мъжът. Беше едър, набит, с игриви очи и стойка на бивш военен. — Посетихме мястото, където са снимали „Междузвездни войни“, видяхме римските развалини. Ти ще останеш ли в Марсилия, Стив?

Кел съчини набързо една историйка за пред шофьора, който можеше впоследствие да бъде разпитан от ДЖСЕ. Колата на Мало отдавна се бе изгубила някъде напред.

— Мисля да нощувам в Марсилия и ще ми трябва хотел. На кораба се запознах с една жена, която обеща да ме разведе из града и да хапнем рибена чорба. Имам още два дни до завръщането си в Англия. Надявам се да ги прекараме заедно.

— Не звучи никак зле — каза Хари. — Нещо като гадже, а?

— Именно — отвърна Кел и му се усмихна многозначително.

Разбира се, имаше предвид Мадлен, чийто телефонен номер, надраскан с флумастер върху салфетка от бара, беше на дъното на куфара му. Сега, след като Мало се бе стопил без следа в марсилския трафик, тя беше единствената му надежда да научи нещо повече. Запита се дали няма да му се обади. Ако не му звъннеше до вечерта, той щеше да пробва номера на салфетката. Най-вероятно телефонът нямаше да отговаря и в такъв случай той щеше да тръгне право за летището и да се опита да проследи Мало до Париж.

— Нашият влак тръгва в пет — каза Хари, като се почесваше по ръката, където се виждаше инфектирано ухапване от комар. — Пътуваме с Те Же Ве до Гар де Лайън.

— Дьо Лион — поправи го Пени и намигна на Кел, който й се усмихна. — Цяла седмица сме в Париж, можете ли да си представите? Лувърът, музеят „Орсе“, разните му там бутици…

— … френска кухня — добави Хари. На Кел му се прищя да се качи с тях на влака в пет, да ги разпитва за Сейнт Луис, да сподели радостта им, че са в Париж.

— Надявам се и двамата да си изкарате страхотно — каза той.