Чарлс Къминг
Чужда територия (6)

6

Кел хвана самолета в осем от „Хийтроу“. Миг преди да изключи телефона си, на екранчето се появи текстово съобщение:

Не забравяй, утре 2 следобед във Финчли. Ще те чакам на спирката.

Финчли. Агонията на семейния му живот. Един час в компанията на брачен консултант с гробовно изражение на лицето, който да им сервира баналности като бисквити на поднос. Докато закопчаваше колана си на мястото до пътеката, на Кел му хрумна, че това беше едва второто му пътуване извън Лондон за осемте месеца, откакто бе напуснал МИ6. В средата на март Клеър му бе предложила да изкарат един „романтичен уикенд“ в Брайтън — да проверят, както тя се бе изразила, дали не биха могли да бъдат нещо повече от „кораби, разминали се в мрака“, — но в хотела имаше сватба, която продължи почти до сутринта, и на другия ден, кисели и недоспали, те се нахвърлиха един на друг с познатите упреци и натяквания, които прераснаха в поредния семеен скандал.

На средната седалка до него седеше млада майка, а детето й — едва проходило — беше закопчано до прозореца. Майката се бе приготвила за предстоящото изпитание с найлонова торба, пълна с цветни списания, стикери, детски бисквити и бутилка с вода. От време на време, когато момченцето започваше да се върти на седалката си или да надава силни крясъци, майката се обръщаше към Кел с извинителна усмивка. Кел се опита да я успокои, че изобщо не му пречи — полетът до Ница беше едва час и половина, а и той обичаше деца.

— Имате ли си ваши? — попита тя, нарушавайки правилото, че такива въпроси не се задават.

— Не — отвърна той, като се наведе да вдигне от пода една паднала пластмасова фигурка. — За съжаление.

През целия полет майката се занимаваше с детето си и Кел успя да прегледа бележките, които си бе извадил от класифицираното досие на Амилия, без да се притеснява от любопитни очи: мъжът през пътеката беше изцяло погълнат от лаптопа си, а жената по диагонал зад него спеше, подпряла шия на надуваема възглавница. Той вече знаеше почти всичко за Амилия — двамата си бяха разменяли лични тайни през десетте години на необичайното им приятелство. Пътят й в тайнствения свят на шпионажа бе започнал на млада възраст. Докато работела като гувернантка в Тунис към края на 70-те, била забелязана от Джоун Гутман, служителка на ЦРУ под дълбоко прикритие. Гутман привлякла към нея вниманието на МИ6, които я държали под око през цялото време на следването й в Оксфорд и направили първия опит за вербовка, след като тя завършила с най-висок успех във випуска курсовете по френски и арабски през 1983 г. След едногодишна подготовка в Близкоизточния център по арабистика в Ливан — едно „училище за шпиони“ — тя била изпратена в Египет през 85-а и оттам в Ирак през 89-а. При завръщането си в Лондон през пролетта на 1993 г. Амилия Уелдън се запознала и набързо се сгодила за Джайлс Левин — петдесет и две годишен брокер на ценни книжа с трийсет милиона в банковата сметка и характер, описан от един от бившите колеги на Кел като „агресивно скучен“. В досието й се казваше не без известна доза пасивен антисемитизъм от вида, който Кел смяташе, че отдавна е отмрял в МИ6, че докато отношението на самия Левин към Израел можело да се смята за „двойствено“, нагласите на съпругата му „в тази област“ трябвало „все пак да се наблюдават за признаци на пристрастие“.

На този фон издигането на Амилия в йерархията беше твърде поучително четиво. През годините, особено в ранните етапи на кариерата си, тя често бе ставала обект на сексизъм. В Египет например й бяха отказали повишение с аргумента, че едва ли би се задържала в Службата „след детеродна възраст“. Вместо нея бяха повишили един известен алкохолик от бюрото в Кайро с два провалени брака и склонност да компилира свръхсекретните си доклади по материали от вестниците. Късметът й бе проработил едва в Ирак, където бе внедрена под неофициално прикритие като анализатор към един френски индустриален конгломерат. През цялото времетраене на Войната в Залива бе останала в Багдад с ирландски паспорт на името на Ан Уилкс и с достъп до видни фигури на партията „Баас“ и до ръководството на иракските отбранителни структури, заради което беше високо ценена в Лондон и Вашингтон.

Оттогава кариерата й бе тръгнала във възходяща посока: постове във Вашингтон и впоследствие в Кабул, откъдето ръководеше операциите на МИ6 в Афганистан повече от две години след свалянето на талибаните. Амбициите й за висок пост в Службата бяха проличали и от многократното й настояване за по-силно британско влияние в Африка — една позиция, оценена като особено далновидна от Даунинг Стрийт след избухването на Арабската пролет, но заради която навремето бе влязла в конфликт с Джордж Тръскот, завършен бюрократ, чийто мозък бе замръзнал някъде в годините на Студената война и когото почти всички редови агенти в британското разузнаване презираха от цялото си сърце.

Кел затвори папката. Погледна към детето, което вече спеше в прегръдките на майка си, и се опита да извика чувството на радост при мисълта, че отново е в играта. Но истината бе, че не изпитваше нищо. В продължение на осем месеца бе тъпкал на едно място, лъжейки себе си и Клеър, че съзнателно и по съвест се е опълчил срещу двойните стандарти и лъжовността на тайното братство. Това, разбира се, беше чиста глупост — от Службата го бяха уволнили за несправяне с работата. И когато Маркан — чиракът на Тръскот и Хейнс — му се бе обадил с офертата им, Кел бе подскочил от радост като дете в лунапарк, на което са предложили да се повози още малко на въртележката. Той си даваше сметка, че цялата му решителност да ги обори, да докаже невинността си, дори да започне нов живот бе построена върху пясъчни основи. Нямаше нищо, заради което да живее, освен миналото си; не умееше друго, освен да бъде шпионин.

Някъде над Южните Алпи лампите в салона притъмняха като при очен тест. Пристигаха навреме. Кел погледна през прозорците вляво, търсейки сиянието на Ница. Стюардесата седна на сгъваемото си столче, привърза се с колана, провери грима си в огледалцето на пудриерата и му отправи дежурна усмивка. Кел й кимна, метна в гърлото си два аспирина и ги прокара с останалата вода в бутилката си, после се облегна назад, докато самолетът правеше широк завой над Средиземно море. Мекото кацане бе оценено с ръкопляскания и викове от трима пийнали английски туристи два реда зад него. Кел пътуваше само с ръчен багаж и мина през паспортния контрол със собствения си паспорт преди единайсет и петнайсет.

Семейство Найт бяха в салона за пристигащи. Джими Маркан му бе казал да търси „британско семейство, и двамата на около шейсет и пет“, мъжът „постоянен обитател на солариума, с боядисани мустаци“, а жената — „дребна симпатична птичка, умна и схватлива, но винаги в сянката на съпруга си“.

Описанието беше почти перфектно. Излизайки от митническия салон през плъзгащите се врати, Кел се изправи пред един флегматичен англичанин с плътен тен, с изгладен памучен панталон и кремава риза с копченца на яката. Върху раменете му беше преметнат кашмирен пуловер с ръкави, завързани отпред на гърдите. Мустаците му не бяха боядисани, но Бил Найт имаше вид, сякаш бе отделил поне петнайсет минути, за да среши пооределите си бели коси така, че всичките косми да са успоредни. Приличаше на човек, който никога няма да си прости, че остарява.

— Том, предполагам — каза той.

Гласът му беше твърде гръмък, ръкостискането твърде силно, дебелите му устни се мърдаха под мустаците, сякаш дегустираше вино. За момент Кел се изкуши да му каже: „Бих предпочел да се обръщате към мен е мистър Кел“, но нямаше сили да нарани чувствата му.

— А вие сигурно сте Барбара.

Зад Найт, почти невидима, стоеше леко прегърбена дребничка женица с половинки очила, която го поглеждаше крадешком, сякаш се извиняваше за комичното държане на съпруга си. Кел веднага долови професионалния й подход, за което й беше благодарен. Той вече знаеше, че през повечето време ще говори Бил, но че най-ценната информация ще излезе от съпругата му.

— Колата ви е отвън — каза Барбара, след като той отблъсна предложението на Бил да носи чантата му. Докато ги следваше, той с известно притеснение си даде сметка, че дребната мисис Найт с несресаната си коса, измачканите дрехи и лишените от превзетост сдържани жестове е на годините на майка му.

— Луксозна лимузина — отбеляза Найт, сякаш не одобряваше такова разточителство. Гласът му звучеше гърлено-самодоволно и Кел усети, че започва да се дразни. — Надявам се да останете доволен.

Тръгнаха към изхода. Кел зърна отраженията им в едно огледало и се почувства като блуден син, отишъл да навести родителите си в някой старчески дом на Коста дел Сол. Струваше му се невероятно, че единствените хора, привлечени от МИ6 за предотвратяване на гигантския скандал с изчезването на Амилия Левин, бяха един застаряващ шпионин с хроничен махмурлук и двама реактивирани гериатрични пациенти, които сигурно бяха извън играта още отпреди падането на Берлинската стена. А може би Маркан целеше Кел да се провали? Това ли беше идеята? Или пък семейство Найт се бяха включили в играта със свой таен план: да му попречат още преди да е започнал?

— Натам — каза Бил, докато една млада дама, мършава и дългокрака като манекенка от висшата мода, премина тичешком през плъзгащите се врати и се метна на шията на някакъв сбръчкан Лотарио почти на възрастта на Найт. Кел чу как изчурулика Mon Cherie с руски акцент и си отбеляза наум, че докато го целуваше, очите й останаха отворени.

Излязоха навън във влажната френска нощ и пресякоха широката стотина метра бетонна площадка между терминала и триетажния обществен паркинг. Летището постепенно утихваше, автобусите се събираха един до друг под черния от дизелови сажди надлез. Пристигнали с късен полет туристи се редяха на опашка за връзката си до Монако. Кел забеляза, че всички бяха по-добре облечени и имаха далеч по-приличен вид от пияните орди, които бе забелязал пред гишетата на „Хийтроу“. Найт плати таксата за паркинга, внимателно сгъна квитанцията в портфейла си, за да я осребри впоследствие, и го поведе към черния ситроен C6 на горния етаж.

— Документите, които сте поискали, пристигнаха преди час и са в плик на предната седалка — каза той. Кел допусна, че има предвид легендата Юнияке, която Маркан бе изпратил отрано по куриер, за да не му се налага да внася фалшив паспорт през френския граничен контрол. — Имайте предвид — добави Найт, почуквайки с пръсти по прозореца, сякаш вътре имаше някой, — че колата е дизел. Нямате представа колко приятели ни идват на гости, наемат коли и си съсипват ваканцията, сипвайки безоловен…

Барбара сложи край на идиотската ситуация.

— Бил — каза тя, — убедена съм, че мистър Кел може и сам да се оправи на бензиностанцията.

На жълтеникавата светлина от лампите беше трудно да се каже дали съпругът й се бе изчервил. Кел си припомни едно изречение от досието на Найт, което бе прелистил на път за летището: „Ненавижда паузи в разговора. Предпочита да говори дори когато е по-разумно да замълчи.“

— Няма проблем — каза Кел. — Лесно е да се сгреши.

Автомобилът на семейство Найт, паркиран до ситроена, беше мерцедес с десен волан, двайсетгодишни британски регистрационни номера и огънат преден десен калник.

— Нашият мерчо е старичък и поочукан — обясни без нужда Бил, сякаш бе свикнал колата му да привлича учудени погледи. — Но ни върши добра работа. Веднъж в годината с Барбара трябва да прескачаме оттатък Ламанша за технически преглед и да подновяваме застраховката, но си струва…

Кел си каза, че е чул достатъчно. Той метна ръчната си чанта на задната седалка на ситроена и мина по същество.

— Да поговорим за Амилия Левин.

Паркингът беше пуст, фоновият шум от минаващите автомобили и маневриращите наблизо самолети заглушаваше разговора им. Найт, прекъснат по средата на изречението, зае очаквателна поза.

— Според Лондон госпожа Левин е изчезнала преди няколко дни. Вие разговаряхте ли с нея, докато посещаваше курса по живопис?

— Разбира се — отвърна енергично Найт, сякаш Кел бе подложил на съмнение честността му. — Абсолютно.

— Какво можете да ми кажете за държането й, в какво настроение беше?

Барбара понечи да каже нещо, но Бил я прекъсна:

— Напълно нормално. Беше извънредно дружелюбна и възторжена. Представи се като пенсионирана учителка, вдовица. Няма почти нищо за докладване.

Кел си припомни друго изречение от досието му: „Невинаги е готов за допълнително усилие. С годините у колегите му се създаде впечатление, че Бил Найт предпочита да си живее живота, вместо да си цапа ръцете.“

Усетила, че Кел не е особено доволен от отговора, Барбара се залови да попълва празнотите в информацията на мъжа си.

— Вижте — каза тя, — тук двамата с Бил сме на различни мнения. На мен ми се стори някак отнесена. Не рисуваше много, което беше странно, като се има предвид, че беше дошла да учи живопис. През цялото време току проверяваше телефона си за есемеси. — Тя погледна Кел и устните й се разтегнаха в тъничка доволна усмивка, като на човек, който се е сетил трудна дума в кръстословица. — Това ми се видя доста необичайно. Разбирате ли, хора на нейната възраст не са толкова пристрастени към мобилните си телефони, колкото младежите. Не смятате ли така, господин Кел?

— Наричайте ме Том — каза Кел. — А имаше ли познати, приятели? Виждахте ли я с някого? Когато от Лондон ви помолиха да я държите под око, следвахте ли я из Ница? Излизаше ли вечер някъде?

— Много въпроси станаха — отвърна самодоволно Найт.

— Може да им отговаряте един по един — сряза го Кел, който най-после усещаше прилив на адреналин като пред мисия. Внезапно повя вятър и Найт вдигна ръка, за да ограничи щетите по прическата си.

— И така, двамата с Барбара не знаем госпожа Левин да е ходила конкретно някъде. В четвъртък например вечеря сама в един ресторант на Рю Масена. Аз я проследих до хотела й, седях в мерцедеса до полунощ, но не я видях да излиза.

Кел срещна погледа му.

— Не се ли сетихте да наемете стая в хотела?

Пауза. Двамата съпрузи се спогледаха неловко.

— Искам да разбереш, Том, че нямахме кой знае колко време да реагираме. — Може би несъзнателно Найт бе отстъпил крачка назад. — От Лондон поискаха просто да се запишем в курса, да наблюдаваме госпожа Левин и да докладваме за всичко, което ни се стори съмнително. Толкова.

Барбара реши да вземе нещата в свои ръце. Очевидно се боеше, че Кел ще остане с недотам добри впечатления от способностите им.

— Указанията от Лондон не звучаха, сякаш оттам очакваха нещо да се случи — каза тя. — По-скоро поискаха да я наглеждаме. Пък и са минали само три дни, откакто докладвахме, че е изчезнала.

— И вие сте убедени, че не е в Ница, да кажем, отседнала при приятел?

— О, в нищо не сме убедени — намеси се Найт. Откакто се бяха срещнали на летището, казаното от него за пръв път прозвуча убедително. — Изпълнихме каквото се искаше от нас. Госпожа Левин не се появи повече на курса и ние сигнализирахме. Господин Маркан сигурно е надушил нещо съмнително и е изпратил подкрепление.

Подкрепление. Кел си помисли, че само допреди двайсет и четири часа си бе пийвал кротко в онзи оживен бар на Дийн Стрийт и бе пял Happy Birthday to You на своя приятел от студентството, когото не бе виждал от петнайсет години.

— В Лондон се безпокоят, че няма никакво движение по кредитните й карти — каза той. — А и мобилният й телефон не отговаря.

— Смяташ, че може да е… избягала? — попита Найт и Кел с мъка сдържа усмивката си. Къде? В Москва? В Пекин? Амилия по-скоро би отишла да живее в Албания.

— Малко вероятно е — каза той. — Един шеф на Службата е важна клечка. Политическите последици биха били катастрофални. Но… никога не казвай никога.

— Никога не казвай никога — промърмори Барбара.

— Ами стаята й? Претърсихте ли я?

Найт погледна върховете на обувките си. Барбара намести половинките си очила. Кел си каза, че двамата едва ли някога са стигали по-високо от логистична поддръжка в Найроби.

— Нямахме указания да извършваме претърсване — отвърна Найт.

— А хората от ателието по живопис? Говорихте ли с тях?

Найт поклати глава, изучавайки обувките си като смъмрен ученик. Кел реши да не ги мъчи повече.

— Вижте какво ще направим — каза той. — Колко далеч сме от хотела?

Барбара го погледна тревожно.

— Намира се на булевард „Дюбушаж“. На около двайсет минути оттук.

— Отивам там. Вие сте ми запазили стая като Стивън Юнияке, нали?

Найт се окопити.

— Точно така. Но не би ли желал първо да хапнеш нещо? С Барбара се канехме да те заведем в едно ресторантче в Ница, което много обичаме. Отворено е до къс…

— Друг път — каза Кел. На „Хийтроу“ бе изял един сандвич с пилешко месо, зеленчуци и чили сос, който бе прокарал с кока-кола. Това щеше да му стигне до утре сутринта. — Но искам да ми направите една услуга.

— Разбира се — отвърна Барбара.

Кел си даде сметка колко й се искаше да му се хареса и си каза, че сигурно още можеше да му бъде от полза.

— Позвънете в „Гилеспи“ и им кажете, че току-що сте кацнали и ви трябва стая. Идете в хотела, но изчакайте отвън и се свържете с мен, преди да се настаните.

Найт изглеждаше объркан.

— Става ли? — попита го Кел, като го гледаше в очите. Ако на него му плащаха по хиляда на ден, семейство Найт вземаха поне половината. Бяха длъжни да изпълняват всичко, което поиска от тях. — Трябва да проникна в компютърната система на хотела. Нужни са ми всички детайли от стаята на Амилия, време на пристигане и отпътуване, ползване на интернет и тъй нататък. За да стане това, трябва да отвлека вниманието на нощния дежурен на рецепцията, да го отпратя нанякъде за пет-десет минути. В този смисъл можете да ми помогнете много, като поръчате румсървис. Оплачете се от капещ кран, дръпнете въженцето за помощ във ваната — нещо такова. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Найт.

— Имате ли куфар или чанта, която може да мине за багаж за една нощ?

Барбара помисли малко и каза:

— Струва ми се, че да.

— Дайте ми половин час да се настаня и след това тръгнете към хотела. — Той си отбеляза наум колко бързо бе влязъл във форма, припомняше си стари трикове, идеите му идваха една след друга. Сякаш през тези осем месеца мозъкът му беше консервиран. — Разбира се, ако се срещнем във фоайето на хотела, не се познаваме.

Найт се изсмя като човек, който няма нужда да му се обясняват елементарни неща.

— Разбира се, Том.

— И дръжте телефона включен — добави Кел, докато се качваше в ситроена. — Много е вероятно да се чуем до един час.