Чарлс Къминг
Чужда територия (73)

73

Щом влезе в кабината, изпотен под теглото и топлината на коженото яке, Аким чу зад себе си женски глас, обърна се и видя тъмнокосо момиче, което тичаше към асансьора и викаше нещо на италиански. Ако не беше млада и хубава, той щеше да остави вратите да се затворят, но сега натисна бутона в основата на таблото, вратите се разтвориха и тя успя да се вмъкне в кабината.

— Grazie — задъхано благодари момичето, после се сети, че се намира в Париж, и се поправи: — Merci.

Допадаше му нейната естественост — имаше вид на девойка от скромно потекло, по някакъв начин озовала се сред лукс и удобства. Не приличаше на проститутка; по-скоро нечия любовница или гостенка на семейно събиране. Същевременно знаеше цената си и начина, по който действаше на мъжете; приличаше на жена с опит. Той вдиша аромата й, както понякога обичаше да вдишва следата от парфюм на някоя поддържана жена, току-що минала по улицата пред него.

— Prego — отвърна той с известно закъснение, но му се искаше да я заговори и добави на френски: — За мен беше удоволствие.

Тя не беше точно красива, по-скоро хубавичка и симпатична, но с онзи особен блясък в очите, който й придаваше чар и завършеност. На Аким му се прииска да прекара повече време с нея. Той беше натиснал бутона за петия етаж и сега тя натисна шестия.

— Ние сме, кажи-речи, на един етаж — каза той.

Асансьорът се заизкачва нагоре. Италианката не отговори. Може би адреналинът от предстоящата задача го правеше нахален. Когато вратите се отвориха на петия етаж, Аким промърмори Bonsoir и този път тя отвърна с Oui, докато той излизаше от кабината. Той изчака вратите да се затворят, после се обърна наляво и тръгна към № 508.

Коридорът беше пуст. Той се изправи пред вратата на Венсан и тихо почука. Отвътре се чуха стъпки, после челото на Венсан се опря във вътрешната страна на вратата, докато окото му надничаше през шпионката. Накрая резето изтропа и Аким бе поканен да влезе.

— Къде е Люк?

Не: Как си, Аким? Нито: Я, каква приятна изненада! Просто: Къде е Люк? Сякаш Аким беше трето качество човек, някакво нищожество, нула. Венсан винаги го бе карал да се чувства така.

— Ще дойдат по-късно — отвърна той.

Стаята беше голяма и вътре миришеше на цигари; ставаше течение. Прозорецът беше отворен, пластмасовата пръчка за дърпане на завесите потропваше по стъклото. Венсан бе наметнал белия хотелски халат върху дънките си, беше бос и за пръв път, откакто го помнеше Аким, бе загубил характерната си самонадеяност.

— Как така „по-късно“?

Аким седна на едно кресло с лице към двойното легло. Главата на Венсан се бе отпечатала върху една от възглавниците, тази от лявата страна. Върху покривката на леглото се виждаше дистанционното на телевизора, до който имаше две празни шишенца от уиски.

— Няма ли да ми обясниш? — Венсан бе застанал между креслото и леглото, сякаш Аким бе длъжен да отговаря на въпросите му. — Откъде британците знаят за мен? Кой им е казал? Какво ще стане с Франсоа?

— Аз пък си мислех, че ти си Франсоа, Венсан — не се сдържа Аким. Всички се бяха присмивали на Венсан, задето толкова силно се беше вживял в ролята си. Слиман дори го бе нарекъл „Брандо“ в лицето, понеже дори в къщата не преставаше да се преструва.

— Ти какво, подиграваш ли ми се?

Венсан беше силен физически и сприхав по природа, но му липсваше кураж. Аким знаеше тази му особеност. У Венсан Севен нямаше нищо, заслужаващо уважение.

— Никой никога повече няма да ти се подиграва, Венсан.

Севен пристъпи към леглото и седна. Любимецът на Академията, златното момче на ДЖСЕ. Венсан винаги бе имал високо мнение за себе си.

— Къде е Люк? — попита отново той.

Аким вече се отегчаваше от въпросите му и реши да се позабавлява.

— Няма ли да попиташ за Валери? Не се ли интересуваш от нея?

— Люк е шефът — отвърна бързо Венсан.

— Мислиш ли?

Настъпи тишина, през която Венсан разсъждаваше трескаво върху аномалията да е насаме с Аким в хотелската стая; в главата му започваше да се оформя подозрение.

— Какво става тук? — попита той. — Дошъл си да ми предадеш нещо ли?

— Точно така — отвърна Аким.

От този момент нататък беше лесно. Аким свали ципа на коженото си яке, бръкна за пистолета, насочи го към гърдите на Венсан и изстреля през заглушителя един куршум, който отметна тялото му назад към стената. Арабинът стана от креслото и направи крачка напред. Очите на Венсан бяха изцъклени от шока на току-що случилото се, по бузите му течаха сълзи. Лицето му беше бяло като вар, в гърлото му клокочеше кръв. Аким изстреля още два куршума в сърцето и черепа му; Венсан беше мъртъв още след първия. После Аким се наведе, събра от пода гилзите, пъхна пистолета под якето си и тръгна към вратата, като пътьом провери дали нещо не бе изпаднало от джобовете му, докато седеше на креслото. Погледна през шпионката да се увери, че отвън е чисто, отвори вратата и се отдалечи по коридора.