Чарлс Къминг
Чужда територия (39)

39

В коридора гъмжеше от полиция, парамедици и бдителни граждани, надошли от всички краища на комплекса. Кел изпитваше изгарящ срам, че се бе оставил да го пребият и оберат — едно особено чувство на унизено безсилие, каквото настъпва след пълното поражение. Но най-много се боеше от предстоящите разправии с бюрокрацията — попълването на формуляри, принудителното ходене в болница, съжалението и суетнята на непознати. Беше длъжен да отиде на лекар и да получи Certificat Medicale, потвърждаващ онова, което той и бездруго знаеше: че не бе получил сериозни физически увреждания, ако не се брояха синините върху левия му бицепс и лявото бедро, вече с цвят на патладжан. Капачката на едното му коляно също беше леко отекла и имаше сцепена вежда, която щеше да се оправи без шевове. Но и Клод — парамедикът, който го бе прегледал на място, и Лоран — мрачният полицейски служител, който същия ден вече бе арестувал „трима шибани арабели“, настояваха да остане за една нощ в болницата и да се подложи на пълен медицински преглед. „Може да сте в шок“, бе му казал Клод. „Трябва да ви направят кръвни изследвания“, бе добавил Лоран. Нямаше как да бъдат сигурни, че мосю Юнияке не е получил вътрешни наранявания.

Кел, който след петнайсетата си година бе прекарал в болница точно един ден, повече вярваше на собствените си сетива и разум, отколкото на съветите на някакви държавни служители, които мразеха да рискуват. В случая сетивата му казваха онова, което искаше да чуе: че на сутринта ще се чувства леко схванат, леко състарен и че от контузията в коляното ще накуцва няколко дни. Иначе от сбиването бе пострадала най-вече гордостта му. Освен това Томас Кел се бе озовал в неловкото положение да дава показания пред марсилската полиция като Стивън Юнияке. Това беше против природата му, против инстинктите му на шпионин, повеляващи за нищо на света да не привлича вниманието, особено при операции в чужбина. Но ако ДЖСЕ бяха в състояние да пратят по петите му двама главорези араби, Кел прецени, че в случая няма избор.

С виеща сирена през ленивия марсилски трафик лъснатият ситроен ксара на Лоран ги закара за пет минути до участъка, който се намираше на километър от местопроизшествието. Районният полицейски участък, помещаващ се в достолепна триетажна сграда с каменна облицовка — приятно разнообразие в иначе ултрамодерната архитектура на квартала, — в късния следобед беше пълен с обичайната клиентела: притеснени джебчии, войнствено протестиращи наркопласьори, солидни на вид бизнесмени, спрени за алкохолна проба след делови обяд, злобни пенсионери, сърдити на целия свят.

Кел бе качен по бързата процедура в един кабинет на втория етаж и официално разпитан от Лоран и колегата му Ален — намръщен мъж на около трийсет и четири-пет с преждевременно прошарена набола брада и лъснат до блясък пистолет, който той току попипваше в кобура под мишницата си, сякаш галеше котка. Двамата помолиха Кел да им опише подробно съдържанието на чантата си и той старателно изброи всички предмети в нея, като си даваше сметка, че Джими Маркан и писарушките от МИ6 щяха да изискат копие от полицейския протокол, за да получат застраховката за лаптопа и фотоапарата — дотам се бяха докарали през последните години в тесногръдата си дребнавост. След трийсетина минути го отведоха в съседна стая, където му показаха купчина полицейски снимки на северноафрикански гангстери, но той не откри нито един от своите нападатели.

Минаваше седем, когато Лоран най-после реши, че е научил всичко, което му бе нужно да знае за нападението, и накара Кел да подпише жалбата срещу неизвестен извършител, като му се извини — за голямо неудоволствие на Ален, — че „британски турист“ е станал жертва на „имигрантската престъпност“. Кел, който не се съмняваше и за миг, че двамата араби бяха откраднали лаптопа и мобилния му телефон по нечии указания, благодари на полицаите за „търпението и професионализма им“ и помоли да го закарат в хотела му, за да си почине, преди да продължи пътя си за Париж на сутринта.

Лоран тъкмо се готвеше да изпълни желанието му, когато телефонът в стаята иззвъня. Той вдигна слушалката, каза „Да?“ и се заприказва с някого; по всичко личеше, че разговорът е вътрешен — през повечето време Лоран слушаше, кимаше и повтаряше Oui, oui, докато накрая лицето му се разтегна в усмивка и той погледна тържествуващо Кел. Нещо се бе случило.

— Май са намерили чантата ви, мосю Юнияке — каза той, след като затвори телефона. — Била е изхвърлена пред „Ла Сите Радийоз“ и намерена от минувач. Един от нашите хора ей сега ще ви я донесе.

След три минути на вратата се почука и в стаята влезе трети полицай. Беше изтупан с обичайните ботуши и изгладена тъмносиня униформа. Подобно на Ален, и той имаше пистолет, но изглеждаше някак по-внушителен, едър и безмилостен. Брадата я нямаше и сега изглеждаше с десет години по-млад, но Кел го разпозна мигновено.

Беше Люк.