Чарлс Къминг
Чужда територия (4)

4

Томас Кел се събуди в чуждо легло, в чужд дом, в град, който иначе познаваше отлично. Беше единайсет сутринта през август — осмия месец след принудителното му пенсиониране от МИ6, разузнавателните служби на Великобритания. Беше на четирийсет и две, имаше съпруга на четирийсет и три, с която бяха разделени, и страдаше от махмурлук, който по размери и интензивност можеше да се сравнява с репродукцията на Джаксън Полък, окачена на стената във временната му спалня.

Къде, по дяволите, се намираше? В главата му се въртяха смътни спомени за нечий четирийсети рожден ден в Кензингтън, претъпкано такси до някакъв бар на Дийн Стрийт, после друг нощен бар в пущинаците на Хакни и след това всичко му се губеше.

Кел отметна завивката и забеляза, че бе спал с дрехите, поне от кръста нагоре. В единия ъгъл на стаята имаше струпани играчки и списания. Той се изправи на крака, потърси и не намери чаша вода наоколо, после вдигна завесите на прозореца. Устата му беше пресъхнала, усещаше главата си като в менгеме, докато очите му се нагаждаха към светлината навън.

Беше сивкава влажна сутрин, въздухът отвън не помръдваше. Стаята се намираше на първия етаж на къща близнак на тиха уличка в непознат жилищен квартал. В алеята за коли беше паркирано розово детско велосипедче, привързано с верига за оградката. На улицата учебен автомобил беше угаснал по средата на маневра за паралелно паркиране. Кел спусна завесите и се заслуша за признаци на живот в къщата. Бавно, като части от полузабравен виц, в съзнанието му започнаха да се сглобяват подробности от предишната вечер. Подносчета с малки чашки: абсент, текила. Танци в някакво подземие с нисък таван. Кел се беше запознал с група чешки студенти и бяха разговаряли за „Лудите“ и Дон Дрейпър. Беше почти сигурен, че в един момент се беше качил в едно такси с някакъв грамаден шишко на име Золтан или нещо такова. Подобни алкохолни умопомрачения бяха характерен елемент от младостта му, но оттогава беше минало много време, през което той нито веднъж не се бе събуждал, без да помни какво е правил предишната вечер. За двайсет години в тайните служби бе свикнал да си знае мярката на пиене.

Кел се оглеждаше за панталона си, когато телефонът в джоба му иззвъня. Номерът беше блокиран.

— Том?

Отначало през гъстата мъгла в черепа си Кел не разпозна гласа. После изведнъж му просветна.

— Джими? Боже!

Джими Маркан беше бивш колега, понастоящем един от върховните жреци на МИ6. Негова беше последната ръка, която Кел бе стиснал на излизане от сградата на Воксхол Крос в онази мразовита декемврийска утрин преди осем месеца.

— Имаме проблем.

— Не губиш време в предисловия, а? — рече Кел. — Изобщо ли не те интересува новият ми живот в частния сектор?

— Положението е сериозно, Том. Извървях близо километър до тая телефонна кабина в Ламбет, за да съм сигурен, че няма да засекат разговора. Нужна ми е помощта ти.

— Лична или професионална? — Кел откри панталона си, затрупан с някакво одеяло върху облегалката на един стол.

— Загубихме шефа.

Той замръзна на място. Повдигна ръка и се подпря на стената. Изведнъж изтрезня, главата му се проясни, мозъкът му стана свеж като на малко дете.

— Какво?!

— Изчезнала е. Преди пет дни. Никой не е в състояние да предложи разумна идея къде би могла да се намира и какво се е случило с нея.

— Шефът е жена?! — Антифеминистката фракция в МИ6 отдавна изпитваше алергия към самата идея за шеф на Службата от женски пол. Не беше за вярване, че в изцяло доминираната от мъже среда на Воксхол Крос не само бе проникнала жена, ами се бе издигнала и до най-високия пост в британското разузнаване. — И кога стана това?

— Има още много неща, които не знаеш — отвърна Маркан. — Доста промени настъпиха. Не мога да ти кажа повече, ако ще си говорим така.

„Ами защо тогава изобщо разговаряме? — запита се той. — Нима онези искат да се върна при тях? Нима Кабул и Ясин са вече сметени под килима?“

— Няма да работя за Джордж Тръскот — заяви той, спестявайки на Маркан усилието да зададе въпроса. — И няма да се върна при вас, докато Хейнс е на кормилото.

— Дори само за случая? — попита Маркан.

— За нищо на света.

Което си беше едва ли не истина. И тогава Кел се чу как казва:

— Нищонеправенето започна да ми харесва. — Което пък си беше чиста лъжа. По линията се чу смътен шум, може би от попарените надежди на Маркан.

— Том, важно е. Трябва да сглобим екип, нужен ни е човек, когото да реактивираме, някой, който да познава работата. Ти си единственият, на когото ние имаме доверие.

Кои сте тези „ние“? Върховните жреци? Същите, които го бяха оставили на произвола в Кабул? Същите, които го бяха пожертвали, без да им мигне окото, още докато анкетната комисия се събираше на ливадата пред МИ6?

— Доверие, а? — подхвърли Кел, докато обуваше обувката си.

— Доверие — отвърна Маркан. В устата му думата прозвуча почти искрено.

Кел отиде до прозореца и погледна навън, към розовото велосипедче, към учебната кола, чийто шофьор превключваше скоростите с мъчително стържене. Какво ли още имаше да се случи до края на този ден? Аспирин и телевизия. Блъди мерита за изтрезняване в кръчмата „Грейхаунд Ин“. От осем месеца насам прекарваше времето си във въртене на палци — това бе истината за „новия му живот в частния сектор“. Осем месеца, прекарани в гледане на черно-бели филми по Класик ТВ и пропиване на обезщетението му за предсрочно прекратяване на трудовия договор. Осем месеца, през които се бе опитвал да спаси един неспасяем брак.

— Сигурно има и друг, който би могъл да се справи — каза той, като тайно се надяваше, че такъв няма. Вече се молеше да го вземат обратно в играта.

— Новият шеф не е кой да е — отвърна Маркан. — Става дума за Амилия Левин. Трябваше да поеме поста след шест седмици.

Той току-що бе изиграл коза си. Кел се отпусна на леглото и бавно се наведе напред. Споменаването на Амилия променяше всичко.

— Затова се обаждам на теб, Том. Ти трябва да я откриеш. Ти беше единственият човек в Службата, който познаваше тази жена, знаеше какво я движи. — Маркан реши да му пусне захаринче в чашата, в случай че Кел още се двоумеше. — През цялото време си чакал този миг, нали? Да получиш втори шанс? Свърши тази работа и случаят „Ясин“ ще бъде приключен веднъж завинаги. Офертата идва от най-високо място. Откриеш ли я, вземаме те обратно при нас.