Чарлс Къминг
Чужда територия (9)

9

Кел пресуши остатъка от джонито, вдигна слушалката от нощното шкафче и набра „0“ за рецепция. Нощният дежурен отговори на второто позвъняване.

— Oui, bonsoir, monsieur Uniacke.

Оттук нататък всичко беше въпрос на импровизация. Кел се оплака, че безжичният интернет в стаята му не работи. Дали от рецепцията не биха се качили да проверят връзката? Човекът се извини за неудобството, продиктува му нова парола по телефона и изрази надежда мосю Юнияке да успее при втория опит.

Но това не се случи. След десет минути Кел взе под мишница лаптопа си и слезе с асансьора до партера. Фоайето беше пусто. Двамата влюбени, които бяха пили коняк в бара, се бяха прибрали в стаята си, масата им беше почистена. Светлините в помещението бяха намалени докрай, от барманката нямаше и следа.

Кел тръгна към рецепцията. Минаха няколко секунди, докато нощният дежурен, забол нос в учебника си в задната стаичка, вдигна глава, скочи от стола си и се извини, че не го е забелязал навреме.

— Pas de problème — отвърна Кел. Французите винаги се радваха, когато им говореше на майчиния им език; така беше много по-лесно да се спечели доверието и уважението им. Той отвори лаптопа си и обясни, че все още не може да се свърже. — Дали някой в хотела би могъл да ми помогне?

— Боя се, че не, сър. Сам съм на смяна до пет сутринта. Но може би сигналът е по-силен във фоайето. Бих ви посъветвал да седнете в бара и оттам да опитате да се свържете.

Кел огледа полумрака на пустото фоайе. Портиерът отгатна мислите му.

— Ще ви запаля осветлението. Не бихте ли желали и нещичко от бара?

— Много любезно от ваша страна.

След миг портиерът отвори ниската дървена преграда между рецепцията и фоайето и изчезна зад бара. Кел взе лаптопа, премести незабелязано стъклената купа със сухи цветя петнайсетина сантиметра вляво и го последва.

— Какво четете? — попита той, докато се настаняваше на една маса, от която се виждаше голяма част от фоайето; младокът щракаше копчетата за осветлението под знака „Авариен изход“. До момента Кел не бе успял да забележи нито явни, нито маскирани охранителни камери.

— Следвам в колеж — отвърна младежът, като повиши глас, за да го чува Кел. — Уча за изпит по квантова физика.

Беглите си познания в тази област Кел бе почерпил от полузабравени статии във вестниците и научнопопулярни предавания по телевизията. Но това не му попречи да проведе кратък разговор за черните дупки и Стивън Хокинг, докато портиерът — който се представи като Пиер — му наливаше чаша минерална вода. Само за няколко минути двамата се бяха сближили по онзи особен начин, който понякога свързва съвършено непознати хора, озовали се на едно и също място посред нощ, докато светът наоколо спи. Кел усещаше, че Пиер го възприема като сговорчив човек, който не представлява заплаха. Може би дори се радваше, че има с кого да си бъбри; така по-лесно щеше да му мине времето.

— Тук май хващам сигнала — обяви той.

Пиер, който в този момент прибираше ризата си, измъкнала се от панталона, се усмихна облекчено. Кел влезе в архива на пощата си и се зачете в стари съобщения.

— Ей сега привършвам, няма да ви се пречкам повече.

— Спокойно, мосю Юнияке, не бързайте. Ако ви е нужно още нещо, само кажете.

Малко по-късно звънецът на входната врата издрънча. Пиер прекоси фоайето, изтича надолу по стълбите и за момент се скри от погледа на Кел. От мястото, където се намираше, Кел чу женски глас, който се оплакваше на английски език от „гадното време“ и се извиняваше, че безпокои хората „по никое време през нощта“.

Барбара.

— Оттук, мадам.

Пиер пое платнената й пътна чанта и я поведе през фоайето, после се спря на рецепцията, за да обработи личните й данни.

Барбара се държеше професионално.

— Уффф, какъв ужасен полет! Имам чувството, че този пилот за пръв път приземяваше самолет. Стовари ни на пистата като самосвал тухли. Извинете ме, че не говоря френски. Като млада съм живяла на Лоара и се оправях горе-долу добре, но на моята възраст човек започва да забравя, не мислите ли?

— Сама ли ще ни гостувате, мадам?

— Сам-самичка, да. Съпругът ми, бедничкият, се спомина преди, има-няма, три години. — Кел за малко не се задави с минералната си вода. — Загуби битката с рака. Колко любезно от ваша страна да ми намерите стая в последния момент! Ама съм голяма досадница, а? На летището имаше няколко души, дето представа си нямаха къде ще нощуват. Трябваше да взема един-двама, да си поделим таксито, но бях така объркана… Ама тоя хотел си го бива. Паспортът ми? Да, разбира се. Предполагам, че ще искате и кредитна карта? Навсякъде ми искат в днешно време. Толкова много ПИН-ове, как да ги запомни човек!…

Кел се подхилваше над лаптопа си, закрит от погледа й зад стена, на която имаше закачен черно-бял портрет на Нина Симон, като от време на време почукваше произволно с пръсти по клавиатурата, преструвайки се, че пише. Не след дълго Пиер подаде на Барбара ключ от стая 232, обясни й къде и кога е закуската и я отпрати.

— Натиснете бутона за втория етаж, мадам — каза той, докато тя крачеше към асансьора. — И ви желая лека нощ.

Кел погледна часовника си. 1:35 ч. Даде на Барбара десетина минути да се настани и да огледа хотела, след което й прати есемес със сигнала за последната фаза от плана им.

Сверка на часовника — 1:45. Код: зелено. Ти?

Барбара отговори незабавно:

И аз. Точно в 2 заемам позиция. Късмет.

Кел прибираше телефона в джоба си, когато Пиер се появи от рецепцията и го попита дали не би желал още нещо от бара.

— Не, благодаря — отвърна той. — От нищо нямам нужда.

— Как е безжичната връзка? Задоволително ли работи?

— Абсолютно.

Той изчака, докато Пиер се прибра в офиса, и изпрати есемес на Бил Найт:

Чисто ли е?

Отговор нямаше. Кел се загледа в часовника на лаптопа си, докато отброи секундите до 1:57 ч.; той знаеше, че Барбара вече е заела позиция. Опита повторно:

Чисто ли е отвън?

Отговор отново не последва. На Кел не му оставаше друго, освен да продължи по план и да се надява, че Найт контролира нещата отвън. Той изключи лаптопа от контакта и го взе, после занесе празната си чаша от минерална вода до рецепцията и я постави от дясната страна на плота до една купчина туристически брошури. Пиер отново се бе сгърбил на стола си в малкия офис, забол нос в квантовата физика.

— Мога ли да проверя нещо? — попита го Кел.

— Разбира се, сър.

— Каква е цената на стаята ми? От службата ми бяха изпратили имейл за потвърждение на резервацията и цената ми се видя по-ниска, отколкото бях очаквал.

Пиер се намръщи, пристъпи към компютъра на бюрото, логна се в системата и кликна върху акаунта на Юнияке. През това време Кел постави лаптопа си върху плота, приблизително на три пръста от стъклената купа.

— Да видим сега — каза Пиер, като се взираше в екрана. — Дали сме ви цена…

Кел се подпря на плота до компютъра, но лакътят му се плъзна по полираното дърво и запрати купата и съдържанието й на пода. Взрив от стъкла и цветни листенца се посипа в краката му.

— Ох, по дяволите! — извика той.

— Merde! — присъедини се Пиер.

Кел оглеждаше с наслада хаоса, който току-що бе сътворил.

— Много съжалявам. Как можах… Толкова съм непохватен… — запелтечи на английски той, после повтори извинението си, още по-многословно, на френски.

— О, не се тревожете сър, нищо не е станало — утешаваше го Пиер. — Случват се такива неща. Лесно може да се почисти.

Коленичил на пода, Кел събираше по-едрите парчета стъкло и ровеше в мозъка си за френските думи за „метличка и лопатка“, но вместо това успя да сглоби само изречението:

— Имате ли прахосмукачка?

Пиер бе излязъл във фоайето и стоеше, надвесен над него, с ръце на хълбоците, като се чудеше какво по-напред да предприеме.

— Да, мисля, че това е чудесна идея. Имаме прахосмукачка. Сега ще почистя всичко. Моля ви, не се притеснявайте, мосю Юнияке.

— Но трябва да ми разрешите да ви помогна.

Пиер коленичи на пода до Кел и за голямо негово учудване положи ръка върху рамото му.

— Не, не. Моля, ви, та вие сте наш гост! Успокойте се. Ей сега ще донеса…

— Докато се качвах към стаята си, ми се стори, че видях прахосмукачка в шкафа на стълбището. Там ли ги държите? Веднага мога да ви я донеса. Моля ви, искам да помогна…

Това беше единственият риск в стратегията му — може би нощният дежурен толкова се боеше да остави рецепцията без надзор, че би допуснал клиент на хотела да му помага при почистването. Но той правилно бе преценил Пиер.

— Не, не! — каза младокът. — Сам ще я донеса. Знам къде е шкафът. Не е далеч. Вие стойте тук…

Телефонът в джоба на Кел избръмча. Бил Найт най-после бе благоволил да му отговори:

Тук отвън всичко е чисто, командире.

Край на връзката.

— Фукльо… — промърмори Кел, после изчака, докато се убеди, че Пиер се е качил на горния етаж, и се шмугна зад рецепцията.