Чарлс Къминг
Чужда територия (59)

59

Барбара беше познала.

Още щом стигнаха до първата бариера в оградата на общинската ливада, на около четиристотин метра от дома на Сузи Шанд, Кукувицата се спря и включи мобилния си телефон.

— Боя се, че тук едва ли ще има покритие — каза Амилия, като се облегна на ръката му, за да преметне крак през дървените пречки. — Обикновено ходя чак до Фоувант, за да си проверявам есемесите. Понякога се появява слаб сигнал и горе на хълма.

Тя посочи напред, по посока към Ебсбърн Сейнт Джон.

— Защо нямаш монтиран усилвател на къщата? — учуди се Кукувицата. — МИ6 не държат ли да се свързват с теб?

— Това е идеята. — Амилия се обърна и изчака Венсан да прекрачи бариерата след нея. — Пълно усамотение. Далеч от света, където никой да не може да ме открие. Личното ми пространство е нещо, на което особено държа. Можеш да си представиш какво е да си постоянно изложена на градушка от есемеси, да говориш безспир по блекбърито, да те бомбардират с имейли. Затова почивните ми дни са свещени. Когато поема поста следващия месец, на уличката пред къщата ми ще има охрана, навсякъде ще поставят камери за наблюдение. Това са последните ни мигове насаме за години напред.

Умело подхвърлена забележка, с която Амилия целеше да подскаже на Кукувицата, че си представя отношенията им да се развиват далеч в бъдещето. Тя беше донякъде изненадана от злорадството, с което обърна играта в своя полза. Първоначално си бе представяла, че ще изпитва едва ли не физическо отвращение от присъствието на измамника, но след първите няколко минути, прекарани в дома й, Кукувицата се превърна за нея в поредния обект на разработка. Чертите на характера му, които толкова я бяха запленили в началото — неговата чувствителност и неочаквана свенливост, будният му любознателен ум, — сега й се струваха по-скоро отблъскващи, издаващи слабост. Разговорите им се въртяха в кръг, липсваше им дълбочина, шегите му започваха да се повтарят. Физическата му привлекателност, с която отначало, за свой срам, толкова се бе гордяла, сега беше за нея доказателство за прекомерна мъжка суета, граничеща с нарцисизъм. Процесът, който я бе довел до състояние да намрази Кукувицата, не беше фундаментално различен, разсъждаваше тя, от процеса, по който постепенно започваше да презира бившите си любовници. Чертите на характера и физиката му, които отначало бе боготворила, сега я изпълваха с отвращение. Изпитваше единствено мрачна решимост да го унищожи, подсилвана от срама, че се бе оставила да я подведе, и отчаян копнеж да открие истинския Франсоа.

— Merde! — възкликна Кукувицата.

Той се спря на пътеката и заопипва джобовете на панталона си, после бръкна във всеки джоб на ватираното яке.

— Какво има?

— Забравил съм си цигарите.

Амилия усети смътна тревога.

— Много важно! Мразя, когато пушиш.

Той я изгледа презрително.

— Какво? И на открито ли не мога да пуша вече? — За пръв път, откакто се познаваха, той й повишаваше тон. Откъде тази внезапна смяна на настроението? Дали подозираше, че в къщата се върши нещо; дали цигарите не бяха просто повод да се върне? Но тогава Кукувицата сякаш си спомни, че е редно да се държи възпитано, и характерният му чар се завърна. — Обичам да пуша, докато се разхождам. Това ми помага да се отпусна, стимулира мисленето ми.

— Разбира се — отвърна Амилия. — Но ние и бездруго след малко се връщаме. Тя посочи с ръка напред, към зашумената долчинка на около половин километър на запад. — Като стигнем до дърветата, се връщаме.

Кукувицата пристъпваше нервно от крак на крак.

— Не, ще изтичам да ги взема — каза той и преди Амилия да успее да го спре, Венсан прескочи бариерата и се затича към къщата. С тази скорост щеше да бъде там след по-малко от минута. Тя се огледа за Кевин Вигърс. От него нямаше и следа.

— Франсоа!

Кукувицата спря и се обърна намръщено.

— Какво?

Без да бърза, Амилия прекрачи бариерата и тръгна към него, печелейки време. На няколко метра от Кукувицата тя бръкна в джоба на якето си и извади връзка ключове.

— Вземи, ще ти трябват.

— Барбара ще ми отвори — рече той, като й обърна гръб и отново се затича към къщата. След няколко крачки подвикна през рамо: — До пет минути се връщам.

На Амилия не й оставаше нищо друго, освен да чака.