Чарлс Къминг
Чужда територия (21)

21

Джоун Гутман беше дала на Амилия телефонния номер на агенцията за осиновяване в Париж. Предвид часовата разлика с Франция Амилия бе позвънила в осем и трийсет в събота сутринта, но установи единствено, че офисът е затворен за почивните дни. На интернет страницата на агенцията имаше още един номер и в крайна сметка Амилия се бе свързала с някаква ненужно мелодраматична госпожа, която я бе уверила, че била „изцяло в течение“ на „трагичното и безсмислено убийство“ на семейство Мало в Египет и че освен това била „известена за обстоятелствата около мадам Уелдън“. Двете се бяха разбрали Амилия да не прави опити да се свързва с Франсоа по телефона. Вместо това тя бе посъветвана да отиде до Франция, за да се срещне със сина си в Париж в понеделник следобед и — по негова преценка — да присъства евентуално на погребението на Филип и Жанин Мало, насрочено за вторник сутринта в Монпарнас.

Амилия разполагаше с двайсет и четири часа, за да извърши проверка по своя линия на убийството на семейство Мало, както и на самия Франсоа, с помощта на един внедрен агент на МИ6 в ДКРИ — френското контраразузнаване. Когато се убеди, че именно той е осиновеният им син, тя обмисли по-подробно стратегията си. Приемайки своя син в живота си, тя допускаше и възможността това да провали кариерата й и да проправи пътя на Джордж Тръскот. Пътуването й до Париж с цел да утеши Франсоа означаваше да рискува всевъзможни реакции от негова страна: гняв, презрение, съжаление. Тя нямаше представа що за човек е синът й; знаеше само, че я бе повикал в момент на отчаяние и нужда. Но желанието й да помогне с нещо, а и да се види лице в лице с изгубеното си дете беше толкова неустоимо, че Амилия бързо отхвърли всякакви практически и професионални съображения. Тя се чувстваше, сякаш не й бе оставен избор; за да постигне смисъл и трайно щастие в живота си, трябваше да се помири с миналото.

След като заключи къщата в Чок Вали в неделя сутрин, тя се прибра в Лондон с колата и отиде право в дома на Джайлс в Челси. Легендата „Е.М. Фаръл“ — паспорт, кредитни и СИМ карти — беше скрита в малка кутийка под задната дъска в гардероба на съпруга й. За да стигне до въпросната дъска, Амилия трябваше да извади повече от дузина ризи и загънати в найлон костюми, необличани след химическо чистене, и да ги натрупа върху леглото зад гърба си. В тесния гардероб се носеше някаква остатъчна следвоенна миризма на нафталин и вакса за обувки. Освен стикове за голф и книги с твърди корици, в него бяха натъпкани стари вестници, които Джайлс събираше като един вид документни доказателства за съдбовните моменти в живота му: убийството на Ицхак Рабин; падането на Берлинската стена; катастрофата, отнела живота на Даяна; единайсети септември. Пожълтелите страници без малко да се разпаднат в ръцете на Амилия, когато се опита да ги премести. След като накрая се добра до кутийката, тя позвъни на банка „Сантандер“, активира две от сметките, предвидени за ползване в континентална Европа, после включи за зареждане батерията на мобилния телефон, регистриран на Фаръл, и приготви пътната си чанта за Франция. Накрая позвъни на Джайлс в Шотландия, за да го уведоми, че заминава за Париж „по работа“.

— Така се радвам за теб! — каза той, приемайки новината с обичайното си безразличие. Амилия остана с впечатление, че докато разговаряше с нея, съпругът й преглеждаше някакъв важен исторически документ в библиотеката на Файф, за да запълни още един клон от фамилното си дърво. — И внимавай, скъпа. Ще се чуем, като се върнеш.

Тя си запази място в „Юростар“ още за същата вечер и отмени всичките си срещи за понеделник, вторник и сряда. Изпрати лични имейли до по-старшите си колеги с обяснението, че й се налага да присъства на погребението на близък приятел в Париж и че ще се върне на работа в четвъртък. От висшия ешелон в МИ6 единствено Джими Маркан отговори на съобщението й, поднасяйки своите „съболезнования за тежката загуба“.

Накрая, около три следобед, Амилия отиде пеша до „Питър Джоунс“ на Кингс Роуд и си купи два нови костюма — един за срещата с Франсоа и един за самото погребение. Когато се върна в апартамента, тя ги опакова в голям куфар, като пусна вътре два романа от Иън Макюън и най-новия брой на списание „Проспект“. После излезе навън и си спря такси.

Беше събота вечер, ръмеше и колите бяха оредели. След двайсет минути Амилия Левин стоеше под огромния свод на гарата „Сейнт Панкрас“, стиснала в ръка билета за бизнес класа до Париж. Атмосферата й напомняше някакъв романтичен сън от миналото: черно-бели снимки, на които влюбени двойки си разменяха последни целувки на раздяла, а кондуктори в лъснати униформи отвеждаха пътници към вагоните им. Тя се нареди на опашката за проверка за сигурност. Служителката й махна с ръка да минава; явно я бе взела за наконтена буржоазна домакиня, прекарваща времето си между двете столици. Амилия намери мястото си във вагона: до прозореца, по посока на движението, и се настани, като старателно избягваше погледите на останалите трима пътници. Колкото по-малко хора я забележеха, толкова по-добре. Не желаеше в никакъв случай да бъде въвлечена в разговор с непознат. Искаше да остане насаме с мислите си.

На „Сейнт Панкрас“ си бе купила броя на „Сънди Таймс“ и още с потеглянето на влака го разгърна. Ниско долу на първа страница имаше статия за някакво предполагаемо участие на британското разузнаване в изтезания на заподозрени; Амилия веднага си помисли за Томас Кел, но след като прочете първия абзац, установи, че умът й е другаде. Тя беше запозната със случая, очакваше статията да излезе тъкмо в този брой и при нормални обстоятелства би се заинтересувала по какъв начин са изложени фактите. Но Франсоа сякаш бе изключил сетивата й; нищо друго не бе в състояние да ангажира съзнанието й в този момент.

Амилия погледна навън през прозореца и се почувства отново на деветнайсет — толкова голямо беше вълнението й, че скоро ще види Париж. В продължение на повече от трийсет години старателно бе градила новата си личност върху руините на някогашното си юношеско „аз“. Тя зърна отражението си в стъклото и се замисли за загубата на Амилия Уелдън. Дали тя все още съществуваше? Следващите двайсет и четири часа щяха да дадат все някакъв отговор и на този въпрос. Тя се бе отправила на пътешествие в своето бъдеще. И в своето минало.