Чарлс Къминг
Чужда територия (1)

1

Жан-Марк Домал се събуди от вика на мюезина, призоваващ богомолците на молитва, и от плача на собствените си деца. Беше малко след седем в душната тунизийска утрин. За момент, докато очите му се нагаждаха към слънчевата светлина, Домал забрави за сполетялата го житейска катастрофа, но твърде скоро споменът за нея отново го стисна за гърлото. Той едва не извика от отчаяние, вперил поглед в напукания белосан таван — женен мъж на четирийсет и две, оставен на милостта на разбитото си сърце.

Амилия Уелдън си бе тръгнала преди шест дни. Без предупреждение, без причина, без дори да остави бележка. До един момент бе гледала децата му във вилата — готвила им бе обяд и вечеря, чела им бе книжки, за да заспят — и в следващия миг, просто така, бе изчезнала. В неделя призори Селин, съпругата на Жан-Марк, бе заварила стаята на гувернантката празна, всичките й лични вещи изнесени, куфарите й свалени от гардероба, снимките и плакатите й отлепени от стените. Семейният сейф в килера беше заключен, но паспортът и огърлицата на Амилия, оставени на съхранение, липсваха. На пристанището нямаха данни за двайсетгодишна англичанка, отговаряща на описанието й, която да се е качила на ферибота за Европа; името й не фигурираше и в списъците на пътниците от излетелите в този ден самолети. В нито един от хотелите и туристическите спални в града нямаше запазена стая на нейно име, никой от студентите и останалите млади чужденци, с които се бе сприятелила в Тунис, не знаеше нищо за местонахождението й. Представяйки се за загрижен работодател, Жан-Марк направи запитване в британското посолство, изпрати телекс до агенцията за гувернантки в Париж, чрез която я бе наел, и позвъни по телефона на брат й в Оксфорд. Сякаш никой не беше в състояние да разплете загадката на нейното изчезване. Единствената утеха на Жан-Марк бе, че засега не бяха открили трупа й в някоя сляпа уличка в Тунис или Картаген, нито я бяха приели в болница със загадъчна болест, която би могла да ги раздели завинаги. Иначе беше напълно съсипан. Жената, която го бе подложила на сладкото изтезание на всепоглъщащата любов, бе изчезнала от живота му като полъх на вятъра в безлунна нощ.

Детският плач продължаваше. Жан-Марк отметна белия чаршаф — единствената му завивка — и седна, като разтриваше с длан кръста си. От няколко дни го болеше. От съседната стая се чуваше гласът на Селин: „За последен път ти казвам, Тибо, никакви филмчета, докато не си изядеш закуската!“ Със сетни сили Жан-Марк се сдържа да не скочи от леглото, за да вземе на два скока разстоянието до кухнята и да напердаши сина си през тънкото дънце на пижамата с щампован Астерикс. Вместо това отпи глътка вода от полупразната чаша на нощното си шкафче, дръпна завесите, излезе на балкона на горния етаж и се загледа над покривите на Ла Марса. На хоризонта от запад на изток бавно се движеше танкер, до Суецкия канал го чакаха още два дни път. Дали Амилия не бе избягала с частна яхта? Той се сети, че Гутман — богатият американски евреин, онзи с многото влиятелни приятели, за когото се говореше, че бил свързан с Мосад — имаше яхта, която държеше на котва в Хамамет. Жан-Марк бе забелязал Гутман да се заглежда в Амилия — този човек можеше да си позволи всичко в този живот, а искаше да го лиши и от малкото, което той имаше. Нима му я бе отнел? Домал нямаше никакви основания да ревнува, освен ирационалния страх на рогоносеца от унижение. С притъпени от недоспиване сетива, той приседна на пластмасовия стол на балкона; от съседния двор до ноздрите му долетя аромат на прясно изпечен хляб. На два метра от себе си, върху перваза на прозореца, забеляза полупълен пакет цигари и с решително движение запали една, като се закашля с първото вдишване на дима.

Откъм спалнята се чуха стъпки. Децата бяха млъкнали. На балконската врата се появи Селин.

— А, ти си бил буден.

Тонът й го вбеси още повече. Той долавяше, че жена му обвинява него за случилото се. Но тя не знаеше истината. Ако се досетеше, може би щеше дори да започне да го успокоява; все пак собственият й баща бе преспал с десетки жени по време на брака си. Жан-Марк се питаше защо Селин чисто и просто не бе уволнила Амилия. Това поне би му спестило сегашната болка. Сякаш съпругата му бе решила нарочно да го измъчи докрай, държейки тази жена в къщата им.

— Да, буден съм — отвърна той, макар че Селин отдавна я нямаше наблизо. Заключила се беше в банята за редовния си студен душ и сега сигурно търкаше усърдно деформираното си от ражданията тяло, което така го отблъскваше. Той смачка цигарата, върна се в спалнята, намери халата си, захвърлен на пода, и слезе в кухнята.

Фатима, едната от двете камериерки, зачислени към домакинството на семейство Домал от работодателите му във Франция, си слагаше престилка. Без да й обръща внимание, Жан-Марк отиде до машината на барплота и си направи кафе с мляко. Тибо и Лола се кикотеха на нещо си в съседната стая, но той нямаше желание да ги вижда. Вместо това седна в кабинета си, на затворена врата, отпивайки от кафето. Всяка стая, всяка миризма, всеки най-малък детайл от тази вила му напомняха за Амилия. Тук, в кабинета му, за пръв път се бяха целунали. В основата на онези олеандри на задната ливада, които се виждаха през прозореца, за пръв път се бяха любили късно една нощ, докато нищо неподозиращата Селин спеше в къщата. По-късно Жан-Марк бе поемал невероятни рискове, измъквайки се от семейното легло в три сутринта, за да бъде с Амилия, да я държи в прегръдките си, да я поглъща, да докосва и опипва тялото й, което го беше омагьосало до такава степен, че сега, при спомена за него, едва не се изсмя. Каза си, че е един романтичен, изпълнен със самосъжаление глупак. Толкова пъти през последните дни бе стигал на косъм от пълно самопризнание, толкова пъти се бе канил да разкаже на Селин подробности от цялата им афера: за хотелските стаи в Тунис, където бе водил Амилия; за петте дни през април, които бяха прекарали заедно в Сфакс, докато жена му беше в Бон, Франция, с децата. Жан-Марк знаеше, винаги бе знаел, че да изневерява на Селин му носи удоволствие — това беше неговото отмъщение за тегавото еднообразие на брака му. Лъжите му бяха помогнали да запази разсъдъка си. Амилия разбираше това. Може би общата им склонност към измама беше в основата на тяхната връзка. Той не спираше да се изумява на способността й да облича в благовидна форма всичките им забежки, да прикрива следите им по такъв начин, че Селин нито веднъж не се бе досетила какво всъщност става. Закачливите й отговори на закуска — „Благодаря, спах наистина много добре“ — бяха съчетани със заучено безразличие към Жан-Марк всеки път, когато двамата любовници се озовяха в компанията на Селин. Амилия бе тази, която предложи Жан-Марк да заплаща хотелските им стаи в брой, за да не се отразят съмнителни трансакции в разпечатките му от банката. Амилия бе престанала да ползва парфюм, за да не се пренася уханието на „Ермес“ в брачното му легло. Жан-Марк нито за миг не се съмняваше, че тя бе извлякла максимална наслада от тези извънбрачни игрички.

Телефонът иззвъня. Рядко се случваше някой да ги търси преди осем сутринта; Жан-Марк беше сигурен, че Амилия се опитва да влезе във връзка с него. Той вдигна слушалката и почти проплака:

— Oui?

Чу женски глас с американски акцент:

— Джон Марк?

Беше жената на Гутман. Наследница на стара англосаксонска фамилия, с баща сенатор и семейно състояние, водещо началото си още от кораба „Мейфлауър“.

— Джоун?

— Същата. В лош момент ли се обаждам?

Домал нямаше време дори да я упрекне мислено за наглостта й да допуска, че всички разговори помежду им трябва бездруго да се провеждат на английски език. Нито Джоун, нито мъжът й бяха направили опит да научат дори най-елементарен френски, поназнайваха само малко арабски.

— Не. Моментът не е лош. Тъкмо тръгвах за работа. — Той си каза, че Джоун сигурно иска да прекара деня на плаж с децата им. — Искаш ли да говориш със Селин?

Пауза. Когато Джоун заговори отново, гласът й звучеше някак делово, едва ли не тържествено.

— Всъщност, Джон Марк, исках да говоря с теб.

— С мен?!

— Става въпрос за Амилия.

Ето че Джоун знаеше. Беше научила за аферата им. Дали щеше да го издаде?

— Какво Амилия? — Тонът му бе станал враждебен.

— Помоли ме да ти предам нещо.

— Ти си я виждала?

Сякаш бе чул, че негов роднина, смятан за починал, изведнъж се е оказал жив и здрав. В този момент Жан-Марк не се съмняваше, че Амилия ще се върне при него.

— Видяхме се — каза Джоун. — Тя се безпокои за теб.

При този намек за привързаност Жан-Марк би подскочил и замахал с опашка като куче, ако не се налагаше да разиграва една лъжа по телефона.

— Ами да, Селин и децата са много притеснени. До един момент Амилия е тук с тях и в следващия миг я няма…

— Не, не за Селин. Нито за децата. Безпокои се за теб.

Той усети как надеждата го напуска, като полъх на вятъра, затръшнал врата.

— За мен! Не разбирам.

Нова, внимателно дозирана пауза. Джоун и Амилия бяха близки приятелки. Докато Гутман я бе запленил с чара и парите си, тя бе гледала на Джоун като на любещата по-голяма сестра, образец на изискана елегантност, към който един ден Амилия би могла да се стреми.

— Мисля, че ме разбираш, Джон Марк.

Играта приключи. Аферата му беше разкрита. Всички вече знаеха, че Жан-Марк Домал е безнадеждно и абсурдно влюбен в една двайсетгодишна гувернантка. Щеше да се превърне в посмешище за имигрантската общност.

— Исках да те хвана, преди да си тръгнал на работа. Да те уверя, че никой не знае за това. Не съм разговаряла с Дейвид, нито имам намерение да казвам каквото и да било на Селин.

— Благодаря ти — отвърна тихо той.

— Амилия е напуснала Тунис. Всъщност замина снощи. Смята да попътува известно време. Помоли ме да ти кажа колко съжалява за случилото се. Никога не е имала намерение да ти причини болка или да изостави семейството ти, както стана. Тя те обича много. Просто… й е дошло в повече, разбираш ли? Сърцето й е объркано. Разбираш ли какво ти казвам, Джон Марк?

— Да, разбирам те напълно.

— И така, можеш да кажеш на Селин, че току-що си говорил с Амилия. Позвънила е от летището. А на децата кажи, че няма да се върне.

— Ще го направя.

— Мисля, че така е най-добре, а ти? Може би и за теб е най-добре да я забравиш.