Чарлс Къминг
Чужда територия (52)

52

Тя потисна омразата си, скри я на сигурно място, забрани й да се показва навън.

Беше нещо, в което особено много я биваше. Да отделя разума от емоциите. Да се нагажда към обстоятелствата. Да оцелява. Още от Тунис, преди толкова години.

Когато видя Кукувицата да слиза от колата, за един кратък миг Амилия изпита същата необуздана радост както в Париж, когато за пръв път бе срещнала своя красив син. Ала това усещане премина бързо; мъжът, който наричаше себе си Франсоа, беше обида за нея, зловещо присъствие в дома й. Но очите й не издадоха нищо от бурните емоции. Тя разпери ръце, за да го прегърне, и сама се учуди на лекотата, с която произнасяше подготвените реплики:

— Миличък! Успя! Не мога да повярвам, че те виждам отново…

Дори миризмата му беше измамна — афтършейвът му, разните лосиони, с които се беше мазал край басейна. На моменти Амилия бе изпитвала едва ли не сексуално желание да го прегърне, да усети кожата му до своята — сладката болка на майчината любов. Беше си мислила, че е красив и изтънчен, беше се възхищавала на Филип и Жанин, че са отгледали и възпитали толкова интересен млад мъж. А сега — това. Да приема в дома си агент на френските служби, дошъл да наднича в гънките на личното й пространство и самоуважение. Дните, откакто Кел й бе съобщил новината в Лондон, бяха извън всякакво съмнение едни от най-мъчителните през целия й съзнателен живот, по-лоши от месеците след осиновяването на Франсоа, по-страшни от смъртта на брат й. Можеше да потърси утеха само в две насоки: съзнанието, че е по-добра лъжкиня от Люк Жаво — змията, която Париж й бе пратил да я оплете в мрежите си, и реалната възможност Франсоа да е жив и Кел да го спаси от плен.

— Хайде, влизай и си разопаковай багажа — каза тя, докато шофьорът подкара таксито нататък по улицата в търсене на място да обърне. — Имаме цял уикенд на разположение. Нищо, което да ни притеснява. Какво да ти налея за пиене?

Отначало Кел не разпозна гласа, сякаш в бара на ферибота бе разговарял с друг човек. Но постепенно си припомни интонацията, помпозните фрази, странната самонадеяност на Кукувицата и си даде сметка, че има работа с изпечен лъжец, с индивид, възприел изцяло чужда самоличност и играещ ролята си без усилие, точно според указанията. Това беше една от присъщите срамни тайни на професията им — бързината, с която един шпионин искаше да се вживее в своето алтер его, да избяга от себе си, да се превъплъти в нещо различно. Защо ли беше така? Кел нямаше отговор на този въпрос. Спомняше си колко много неговите преструвки, множеството маски, които наслагваше върху лицето си, бяха шокирали Клеър. Представи си я в Америка, някъде далеч сред лозята на Калифорния, и трябваше да мобилизира цялата си воля, за да прогони пристъпа на ревност.

Елза беше до него на масата, вперила поглед в живата картина от всекидневната на Амилия, и слушаше разговора й с Кукувицата през монтираните от Харолд високоговорители.

— Има ли гладни? — попита Харолд, застанал до вратата с купчина кутии с готова пица.

— Това не е пица — отвърна Елза, като изгледа кутиите и зацъка с език. — Сигурно е някаква гадост. Трябва да затворят супермаркета, който ги продава.

— Стой!

Един от екраните бе привлякъл вниманието на Кел. По улицата подскачаха две ярки бели светлини, сякаш някой бе пуснал видеозапис от пристигането на Кукувицата.

— Какво става, по дяволите?! — възкликна Кел. Колата се приближаваше с равномерна скорост, след трийсетина секунди щеше да подмине градината на Амилия и да стигне до паркинга. — Свържете се с Кевин.

— Няма сигнал, не помниш ли? — обади се Харолд.

— Нали има радио? — Кел усети как го обзема раздразнение. Операцията бе застрашена от провал още преди да е започнала. — Елза, обади му се по радиото.

Тя бутна стола си назад, отиде до кухнята, намери портативната радиостанция и се върна при тях.

— Радиото му е изключено.

Кел не вярваше на ушите си. Той изруга и се нахвърли върху Харолд, защото връзката с Вигърс беше грижа на техническия отдел. Харолд още държеше пиците като разносвач, който очаква бакшиш.

— Разкарай тия кутии, дяволите да те вземат! Искам да знам кой е този!

Колата подмина къщата на Амилия и изчезна от обхвата на камерата. Кел вече чуваше приближаващо се бучене на двигател.

— Може да са просто съседите, които се прибират за вечеря — предположи Барбара. — Или дори таксито. Кукувицата може да е забравил нещо в багажника.

— Може да е всеки — отвърна Кел и изтича навън.