Чарлс Къминг
Чужда територия (50)

50

Венсан Севен пристигна на гара „Сейнт Панкрас“ в 17:28 ч. в петък вечер. Появяването му на перона бе засечено от един бивш подчинен на Кевин Вигърс от Специалните части на име Даниъл Олдрич, който изпрати на Кел имейл със снимка от блекбърито си, удостоверяваща, че обектът е успешно прихванат. Амилия, която не изгаряше от желание да прекара в компанията на Кукувицата и минута повече, отколкото беше абсолютно необходимо, бе уредила от гарата да го вземе такси и да го закара на югозапад до Уилтшър. Застанал сред тълпата прибиращи се от работа на ъгъла на Юстън Роуд, Олдрич забеляза шофьора, вдигнал пред себе си лист хартия, на който с дебел черен маркер пишеше „Мистър Франсис Мало“. Кукувицата също го видя и му подаде чантите си, за да ги сложи в багажника.

Скоро таксито се смеси с върволицата от автомобили по улицата. Олдрич не се и опита да го последва, нито пък хората на Кел бяха поставили микрофони в колата; беше почти изключено Венсан да проведе телефонен разговор в присъствието на шофьор, за когото със сигурност можеше да се предположи, че е човек на Амилия. Вместо това Олдрич изпрати нов имейл на Кел:

Потвърждавам: Кукувицата е с два багажа. Черна компютърна чанта с дълга дръжка за през рамо и пластмасов куфар на колелца. Има моб. телефон, също торбичка с подарък. Колата тръгна току-що, 17:46 ч., тъмносиньо рено еспас, № Х164АЕО. Движи се на запад по Юстън Роуд.

Кел получи имейла на лаптопа си в кухнята на Амилия и съобщи на събралия се екип, че Кукувицата ще пристигне в Чок Вали някъде към осем вечерта. Харолд Моубри, подпомаган от Кел, бе прекарал последното денонощие в монтиране на камери за наблюдение и гласово задействащи се микрофони във всяка стая на къщата. Амилия бе дошла по обяд направо от Воксхол Крос и бе предложила Венсан да спи в по-голямата от двете свободни стаи. Допускайки, че гостът може да поиска друга, те поставиха микрофони, комбинирани с камери, и в по-малката спалня — един в огледалото с позлатена рамка, окачено на северната стена, и втори в рамката на една стара маслена картина вляво от леглото.

На първия етаж в къщата имаше две бани. Първата беше към спалнята на Амилия, а втората се намираше между стаята на Кукувицата и късия, облепен с тапети коридор, водещ към вътрешното стълбище. Това беше банята, която щеше да ползва Венсан, и тя също бе оборудвана подобаващо от Моубри.

— Доколкото съм забелязал, хората вършат най-странни неща в тоалетната — промърмори той, докато инсталираше миниатюрна камера-микрофон в основата на една закачалка за кърпи на петнайсетина сантиметра от пода. — Кукувицата ще влезе тук, въобразявайки си, че е намерил място за усамотение, и заедно с гащите ще смъкне и гарда. Ако говори по телефона, микрофонът ще го улови. Ако извади нещо от чантите си, камерата ще го заснеме. Освен ако твоят жабар не тръгне нарочно да търси нашите играчки, няма да му светне, че го наблюдаваме.

Имаше риск французите да са изпратили свои хора да наблюдават къщата, затова Кел гледаше да излиза навън колкото се може по-малко, за да не бъде разпознат като Стивън Юнияке. Сузи Шанд, литературната агентка и съседка на Амилия, бе дала разрешение нейната къща да се използва като база от екипа на Кел. Самата Шанд беше на почивка в Хърватия, с подписан екземпляр от Закона за държавната тайна в куфара си. Съседите от третата къща в този отдалечен край на Чок Вали — Пол и Сюзан Хамилтън — бяха свикнали непознати от Лондон да отсядат в къщата на Шанд и не попитаха никого от екипа на Кел какво прави в селото. В случай че някой все пак ги заговореше, всички от екипа бяха инструктирани да казват, че са роднини, дошли на гости за уикенда.

Къщата на Шанд беше стара, с проядени от дървояд греди, на около минута пеш от портата на Амилия. И двете гледаха към затревена долчинка на север и към стръмен склон на юг. Градината на Шанд опираше в западната ограда на имота на Амилия. Стаите, в които се бе настанил екипът, бяха влажни, но удобни и Кел с изненада откри, че след скорошните си митарства се радва на тишината и спокойствието на глухата провинция. Главният им оперативен център беше в голямата библиотека, чиито стени от пода до тавана бяха покрити с книги, подарени на Сузи Шанд от лондонския интелектуален елит. Барбара Найт, запален библиофил, откри първи издания на Уилям Голдинг, Айрис Мърдок и Джулиан Барне, както и подписан екземпляр на „Сатанински строфи“.

В тази стая зае позиция и Елза Касани, поставяйки трите си лаптопа върху дъбовата маса и девет отделни монитора за видеонаблюдение върху рафтовете на библиотеката, след като махна книгите и избърса праха по тях. На екраните се подаваше картина на живо от всяка стая в къщата на Амилия; по време на проливния, но за щастие краткотраен дъжд в петък сутрин образите бяха леко размазани и трептяха, но поне Кел се убеди, че Кукувицата няма къде да се скрие. Единствената „черна дупка“ беше един килер в северната част на къщата. Беше малко вероятно Венсан да го използва.

Под прозореца на библиотеката Елза си беше поставила матрак, на който спеше в най-различни часове на денонощието. До импровизираното си легло държеше бутилка минерална вода, бурканчета с крем за лице и флакони парфюм, както и един айпод, който квичеше и грухтеше всеки път, когато си пъхнеше слушалчиците в ушите. Харолд беше разпределен на горния етаж, в по-малката от двете спални. Кел беше отсреща през коридора, на пружинено легло, провиснало като хамак в средата. Като най-възрастна, Барбара Найт получи главната спалня.

— „Гилеспи“ не може да се похвали с подобен разкош — пошегува се тя. Повечето време Барбара прекарваше в стаята си, вглъбена в една нова биография на Вирджиния Улф или в запаметяване на плана за събота сутрин.

— Ти си Мис Марпъл — беше й казал Кел. — Ако си изиграеш ролята както в Ница, ще те предложим за наградите на Британската филмова академия.

 

 

Шпионажът е умение да чакаш.

В четвъртък вечер, докато Амилия беше все още в Лондон, а Венсан в Париж, Харолд и Барбара бяха отишли на кино в Солсбъри, оставяйки Кел и Елза сами в къщата. Нямаха работа, освен да си спомнят за Ница и да преговарят за кой ли път подробностите на операцията.

— Амилия ще се опита да подмами Венсан да излязат на разходка в събота сутрин. Ако времето е лошо, ще му предложи да обядват в една кръчма край Тизбъри. И в двата случая ще имаме достатъчно време да влезем в стаята и да преслушаме оборудването му. В тази долина няма сигнал, тъй че ако имаме късмет, може да е изключил телефона си и да го е оставил в стаята.

— Доста късмет трябва за това — отвърна Елза. Тя имаше три отделни златни нита в лявото си ухо и Кел ги гледаше втренчено, мислейки си за другите й превъплъщения. — Нужни са ми петнайсет минути с лаптопа му. За това време ще копирам всичко от твърдия му диск и ще го донеса тук за анализ. Ако получава имейли от хората си, ще можем да ги четем. А ако не внимават, ще можем да ги проследим и до източника.

— Какво искаш да кажеш, „ако не внимават“?

— Никой нормален човек не би пратил имейл от мястото, където държат сина на Амилия. Достатъчно е да се качи в колата, да се отдалечи на няколко километра и да го прати оттам. Много хора държат резервен компютър специално за целта някъде далеч от базата. Но да се работи така е голяма досада и понякога човек го домързява…

Кел се сети за Марсилия, за собствения си компютър, изстискан докрай от Люк и после снабден с програма, регистрираща ударите по клавишите, и чип за проследяване. Беше разказал на Елза за нападението в „Ла Сите Радийоз“ и тя бе докоснала белега на лицето му с нежност, която го учуди. В Ница се беше притеснил, че Елза го манипулира, най-вероятно по указания на Маркан, но тук нямаше причини да се съмнява в искреността й.

— Когато се запознахме, се държеше леко пренебрежително към мен — отбеляза тя.

— Тогава бях на работа — отвърна той.

— Няма нищо. Очаквах го. Джими спомена, че можеш да бъдеш и малко… как се казва?

— Чаровен?

Тя се изкиска.

— Не, бе. Припрян. Леко арогантен…

— Сприхав?

Елза не беше чувала тази дума. Тя я повтори, завъртя я из устата си и реши, че наистина подхожда на Томас Кел.

— Точно. Сприхав. Но впоследствие започна да се държиш много по-мило с мен. Харесва ми да си говорим.

Кел се изненада от опита й да флиртува с него, но му стана и приятно. Тя бе намерила начин да свали професионалното му лустро, да навлезе в интимните пространства на личността му с безстрашието на младостта.

— Ти свърши страхотна работа! — напълно искрено я похвали той. Именно нейната проверка на миналото на Мало му бе помогнала да разкрие операцията на ДЖСЕ и го бе отвела до Кристоф Дьолестр.

— Хайде да хапнем — отвърна тя.

Предишния ден Харолд бе отишъл до един супермаркет в Солсбъри и ги бе запасил с готови храни. Когато по обяд отвори хладилника да потърси нещо за ядене, Елза гръмко обяви храната за „безобразна“ и се захвана да приготви прясна паста. След половин час тя бе превърнала кухнята в бомбен кратер, заринат в купи с тесто, а във въздуха висеше облак от брашно, напомнящ мъглата над Чок Вали. Сега тя се залови да сготви порция паста за Кел, който си беше отворил бутилка вино и я наблюдаваше от кухненската маса как реже тиквички на кубчета и ги слага да се запържат в зехтин с чесън.

— Имаш вид, сякаш знаеш какво правиш.

— Аз съм италианка — отвърна тя, доволна, че толкова добре се вписва в стереотипа. — Но в замяна на вечерята, която ти готвя, искам да науча тайните на Томас Кел.

— Всичките?

— Всичките.

— Може да отнеме доста време.

Кел не искаше да говори за брака си, това беше единствената граница, която сам си бе определил. Не толкова от вярност към Клеър, колкото от срам — историята на връзката им той възприемаше като низ от провали.

— Започни оттам: защо напусна разузнаването?

Кел тъкмо отпиваше от виното си, но чашата замръзна на устните му — беше смаян, че Елза бе повдигнала темата за позорното му изгонване от Службата.

— Ти пък откъде знаеш?

Не че беше ядосан — по-скоро изпита странно чувство на облекчение от желанието си да говори спокойно и откровено за случилото се.

— Хорски приказки — отвърна тя.

— Ситуацията е сложна — каза той. — Нямам право да я коментирам.

Елза бе сложила тенджерата да ври. Тя се обърна, погледна го с престорено презрение и хвърли щипка сол във водата.

— Никой няма да ни чуе, Том. Сами сме в къщата. Хайде, разправяй!

И той заразправя. За Кабул, за Ясин.

— След 11 септември работех много с американците. Те бяха разгневени от стореното срещу тях. Разбирах ги. Чувстваха се засрамени и искаха мъст. Мисля, че това е вярна оценка на душевното им състояние.

— Продължавай.

— Към края на 2001-ва заминах за Афганистан с екип от Службата. Съвместна операция между нас и Лангли. Случилото се във Вашингтон и Ню Йорк бе сварило и тях, и нас по бели гащи. Те бързаха да наваксат изоставането си, налагаше се да импровизират в движение.

— Естествено. — Елза стоеше с гръб към него и наблюдаваше тенджерата, като го чакаше да намери сам ритъма си. Беше облечена със сини джинси и бяла тениска. Кел я оглеждаше крадешком, като женен мъж. Хлътваше с двата крака в капана на желанието да й се довери.

— В течение на следващите три години имах седем пътувания до Пакистан и Афганистан. През 2004-та ЦРУ арестува един човек, за когото може и да си чувала. Ясин Гарани. Това беше в Пакистан, където той участваше в учебен лагер на „Ал Кайда“ в северозападните провинции. Беше казал на янките, че е британски гражданин, имаше си и паспорт. Впоследствие го бяха преместили в оперативния център в Кабул, където започнаха да го разпитват.

— Да го разпитват значи.

— Да го интервюират. Да му задават въпроси. Да го подлагат на кръстосан разпит. — Кел не беше сигурен дали преподава на Елза урок по английски, или по-скоро тя е с една крачка напред по отношение на семантиката. — Не е бил малтретиран, ако това намекваш. МИ5 бяха информирали Лангли, че имат досие на Ясин, който фигурирал в списък на заподозрени терористи в Северозападна Англия. Не бил обозначен като непосредствена заплаха, затова не бил и обект на наблюдение. Но знаели за него, били обезпокоени и се чудели къде ли е отишъл.

— Затова всички решават, че млад човек като него може да замине за Пакистан, за да се обучава как да се бие?

— Ами има логика. — Кел си наля още вино и стана да допълни чашата на Елза. Тя бе изпържила тиквичките, бутна настрани тигана и бавно изсипа пастата във водата.

— Благодаря — каза тя, като посочи с глава чашата си. — Талятелите ще са готови след две минути.

Кел взе две купи от шкафа до вратата, извади лъжици и вилици от чекмеджето. Постави приборите на масата и купите до печката, за да са подръка на Елза. После продължи разказа си:

— И така, нашият Ясин Гарани, двайсет и една годишен студент от Лийдс, се появява в Пакистан, уж на гости при приятели в Лахор, но американците разполагат със снимки, уличаващи го като джихадист, който току-що се е обучил да стреля с базука в Малаканд. Аз го предупредих да внимава. Казах му, че за него като британски гражданин би било най-добре да проговори пред властите на страната си. Че ако е искрен за това, което е извършил, за хората, които познава в Англия, тогава бих могъл да му помогна. Ако ли не, ако реши да мълчи и да се прави на невинен, тогава не отговарям за онова, което американците биха направили с него.

— Знам тази история — каза Елза, бръкна във водата, извади парченце паста и го стисна между пръстите си, за да провери дали е увряло. Подхвана тенджерата с кърпа, занесе я до мивката и изсипа съдържанието в метална цедка; лицето й се обви в пара. — Изтезаван е от ЦРУ, нали?

Кел усети раздразнение при автоматичната й презумпция за вина от страна на американците. Запита се дали Елза е била пряко ангажирана по случая в качеството на експерт, или е чела за него в европейската преса.

— Да кажем, че янките се отнасяха твърдо с него — отвърна той. — Което важи и за всички нас.

— Какво означава това?

Кел се размърда на стола, подбирайки внимателно думите си.

— Означава, че бяхме далеч от родината. Означава, че се опитвахме да разбиваме терористични клетки във Великобритания и САЩ. Усещахме, че Ясин знае неща, които можеха да ни бъдат от полза, и губехме търпение, защото се инатеше и не искаше да говори. — Кел се закашля. — В един момент някои хора станаха агресивни. — Той се овладя; беше важно да запази в тайна самоличността на американските си колеги, които бяха нарушили правилата. — Дали съм го докоснал физически? Не. Дали съм го обиждал, ругал и унижавал? Не, абсолютно не. Дали съм го плашил, че ще отмъстим на семейството му в Лийдс? Никога.

Елза не реагира видимо. С безизразно лице тя попита:

— Значи разпитът е преминал както го описват? — Тя сякаш бе решила да не използва повече думата „изтезание“, заобикаляше я, както се заобикаля кална локва. — И какво се случи, Том?

Кел вдигна глава. Елза бе спряла да сипва храна в купите, явно вечерята се отменяше до второ нареждане. Още не бе започнала да го съди. Засега. Но държеше да чуе отговора му.

— Питаш човека, с когото смяташ да седнеш на една маса, дали е измъчвал пленници с водни струи? Дали е изтръгвал нокти?

— Е? Правил ли си го?

Кел усети как го обзема познатото отчаяние от последните му седмици на Воксхол Крос.

— Смяташ ли, че съм способен да го направя?

— Смятам, че всеки от нас е способен на всичко.

Все пак нещо в тона й показваше, че му вярва. В този момент той изпита силна обич към нея, защото никога не бе получавал такова доверие от Клеър. На моменти през последните месеци, потиснат от позорното си изгонване от МИ6, се бе чувствал като престъпник; същевременно усещаше, че е може би единственият човек в Англия, способен да осъзнае истинското естество на заплахата от страна на хора като Ясин.

— Не съм го изтезавал — каза накрая той. — МИ6 не изтезава хора. Служителите и на двете служби не нарушават кодекса на поведение, който им е вменен при…

— Говориш като адвокат. — Елза отвори прозореца, сякаш за да прочисти въздуха между тях. — И какъв е тогава проблемът?

— Проблем са отношенията ни с американците. Проблем са медиите. Проблем е законът. И някъде между тези три точки са шпионите, които се опитват да си вършат работата с една ръка, защото другата им е вързана отзад на гърба. Медиите в Лондон възприеха позицията, че като британски гражданин Ясин е бил невинен до доказване на противното, но въпреки това е бил измъчван едва ли не лично от Буш и Чейни, след което е откаран в Гуантанамо и лишен от достойнство. Предаден на американците, с което ние сме си измили ръцете. Обвиниха МИ6, че си е затваряло очите за онова, което се върши.

— Ти какво мислиш по въпроса? Запита ли ги къде отвеждат Ясин? Безпокоеше ли се за състоянието му?

Кел усети да го връхлитат угризения, срам от моралното падение, но едновременно и увереност, че при същите обстоятелства и сега би постъпил отново по същия начин.

— Не. И не.

Елза вдигна глава и срещна погледа му. Кел си спомняше килията в Кабул. Спомняше си вонята на пот, окаяната физиономия на Ясин, настървеността си за информация и презрението си към всичко, което Ясин олицетворяваше. Именно тази негова настървеност му пречеше да види дори най-малка вероятност младият мъж насреща му да е нещо различно от войнстващ джихадист с промит мозък.

— Това, което направихме аз и няколко колеги от разузнаването и което беше погрешно от гледна точка на закона и в очите на медиите, бе да допуснем други да се държат по начин, несъответстващ на нашата ценностна система. Нашите обвинители намериха съответните думи, за да формулират вината ни: „пасивно предаване“, „изнесено изтезание“. Англичаните винаги са постъпвали така, казваха те. Още от имперски времена. Карали са другите да им вършат мръсната работа. — Елза постави две хартиени салфетки на масата. — Ясин бе отведен. — Кел спря, за да събере мислите си, и отпи глътка вино. — Истината е, че да, наистина не ми пукаше какво ще стане с него. Не се интересувах какви методи ще използват египтяните, какво може да му се случи в Кайро или в Гуантанамо. От моя гледна точка той беше един млад мъж с британски паспорт, чиято единствена цел в живота беше да убива невинни граждани — във Вашингтон, Рим или в Чок Вали. За мен той беше страхливец и глупак и ако трябва да бъда откровен, радвах се, че е в ареста. Това е грехът ми. Че забравих да се тревожа за един човек, решен да унищожи всичко онова, което беше мой професионален дълг да защитавам.

Елза сипа зехтин върху пастата и разбърка дългите тестени ивици с тиквичките и чесъна. Кел не можеше да прецени в какво настроение е, да отгатне присъдата й.

— Значи ти си опрал пешкира? — попита накрая тя и той си каза, че трябва да внимава какво ще отговори, за да не излезе, че хленчи и се оплаква. Последното нещо, което би желал, бе съжалението на това симпатично момиче.

— Все някого трябваше да обвинят — каза той.

Спомни си как Тръскот го бе изхвърлил зад борда: най-напред, от бюрото си в Лондон на хиляди километри разстояние, го бе упълномощил да присъства на разпита на Ясин като представител на МИ6, а години по-късно, когато „Гардиън“ вече въртеше външния министър на шиш заради предаването на арестанта в ръцете на американците, най-нагло го бе обвинил в превишаване на правата и нарушение на закона. Кел бе оставен на милостта на съда, като му бе дадено подобаващо оруеловско име: „Свидетел Х“, и изхвърлен от Службата.

— Ще ти кажа само още нещо — продължи той. — Нашата политическа и разузнавателна обвързаност с американците е много по-дълбока, отколкото повечето хора си дават сметка и отколкото който и да било е склонен да признае. Ако британски шпионин види свой американски колега да прилага методи, с които не е съгласен, какво трябва да направи? Да позвъни на мама и да й се оплаче? Да каже на прекия си началник, че иска да се върне у дома, понеже мисията не му понася? Ние водим война. Американците са наши приятели, каквото и да ти е било мнението за Буш и другарчетата му, каквото и да ти е отношението към Гуантанамо и Абу Граиб.

— Разбирам…

— Твърде много хора с леви убеждения са загрижени единствено да демонстрират добър вкус, да се чувстват безупречни в моралното си превъзходство, и то за сметка на онези, които бдят над спокойния им сън…

— Хайде, яж — каза Елза. Докато слагаше купата с паста пред Кел, тя постави ръка на шията му. Нежният допир на дланта й беше колкото жест на приятелско разбиране, толкова и знак за желание да бъде с него.

— Единственото, което мога да кажа в оправдание на Ясин, е, че беше млад. — Изведнъж на Кел му се отщя да се храни. Искаше да блъсне купата настрана, но се боеше Елза да не го помисли за невъзпитан или груб. — Толкова му беше умът. Но иди да кажеш това на годеницата на доктора, взривен в метрото, или на внука на възрастния господин, разкъсан на парчета в градския автобус. Кажи го на майката на шестмесечното бебе, починало от раните си в мола. Ако имаха достъп до доказателствения материал, с който разполагахме, всеки от тях щеше да ни каже, че Ясин Гарани едва ли е отишъл в Пакистан, за да мине по стъпките на Байрон. Той се хранеше с омраза. И поради случилото се с него, поради факта че си бяхме позволили да отговорим на омразата му с омраза, Ясин получи от правителството на нейно величество чек за осемстотин седемдесет и пет хиляди лири. — Елза седна на стола си. — Близо милион, в днешните времена на икономии и орязване на бюджети. Компенсация за „лошо отношение“. Доста пари на данъкоплатеца за човек, който с радост би взривил самия Върховен съд, решил делото в негова полза.

— Яж — каза Елза.

Дълго време след това никой не продума.