Чарлс Къминг
Чужда територия (8)

8

— Не разбирам. Просто не разбирам, от къде на къде ще ме изключва от участие?!

Бил Найт седеше прегърбен зад волана на мерцедеса, вперил поглед в бежовите си велурени обувки, клатеше невярващо глава и се опитваше да преглътне тази поредна — и най-вероятно последна — обида, нанесена от МИ6 на оперативните му способности. Ако в този момент го бе видял минувач, щеше да предположи, че ридае горчиво.

— Скъпи, той държи да участваш. Само че иска да останеш отвън. Да наблюдаваш входа на сградата.

— В два през нощта? Че кой се прибира в хотел в два през нощта?! Той ми няма доверие. Смята, че няма да се справя. Казали са му, че ти си звездата. Винаги е било така при нас.

Барбара Найт имаше четирийсетгодишен опит в четкане и масажиране на болезненото его на съпруга си, благодарение на което той бе успял да преживее безброй професионални унижения и финансови кризи, дори собствените си нескопосани залитания по тънката част. Тя погали ръката му, стиснала конвулсивно ръчната спирачка, и се захвана да го преведе и през тази криза.

— Много хора се прибират в хотела си посред нощ, Бил. Просто си вече стар и не помниш. — Това беше грешка, не биваше да му напомня за възрастта му. Тя помисли и опита друг подход. — Кел иска достъп до системата за резервации. Ако в този момент някой влезе през вратата и го види от другата страна на рецепцията, може да се усъмни.

— Дрън-дрън — изхленчи Найт. — Не е възможно човек да влезе в що-годе приличен хотел в два през нощта, без първо да позвъни и някой отвътре да му отвори. Кел просто иска да ме разкара. Само си губя времето.

Сякаш по даден знак двама гости на хотела се явиха в този момент пред входната врата, натиснаха бутона на звънеца и зачакаха, докато нощният портиер дойде да им отвори. Като че ли някаква свръхестествена сила си правеше шеги, за да докаже правотата на Найт. Портиерът погледна магнитните им карти и едва тогава ги пусна да влязат във фоайето. Бил и Барбара Найт наблюдаваха цялата сцена от петдесетина метра разстояние през предното стъкло на възстаричкия мерцедес.

— Видя ли? — възкликна тържествуващо той.

За момент Барбара не се сети какво да каже.

— И все пак — окопити се тя — най-добре би било да не звънят. Защо просто не си купиш цигари и не се поразходиш малко отвън, скъпи? Уверявам те, и така ще бъдеш от полза.

Бил Найт усещаше, че собствената му съпруга го баламосва.

— Та аз дори не пуша — каза той и Барбара мобилизира последните си сили, за да тушира напрежението.

— Виж, съвършено ясно е, че няма какво да правиш вътре в хотела. Кел иска да се престоря на мис Марпъл и за целта трябва да досаждам на младока. Ако се явим и двамата като съпрузи, това автоматично разкрива, че съвсем не съм безпомощна. Не разбираш ли?

Найт се направи, че не чува въпроса. Барбара започваше да губи търпение.

— Е, добре — заяви тя. — Може би е най-удачно да си идеш у дома.

— У дома?! — Найт подскочи и й хвърли изпепеляващ поглед; изражението му беше много подобно на това, което възприемаше след всеки разговор с трийсет и шест годишния им блуден син. — Нямам никакво намерение да те оставя сама в хотел с мъж, когото нито ти, нито аз познаваме, да се замесиш в някаква идиотска шашма, която той…

— Скъпи, мисля, че и двамата знаем кой е мистър Кел.

— Не ми харесва тоя тип, не ми допада как се държи…

— Май чувствата ви са взаимни.

Това беше втората й грешка. Найт пое шумно въздух през носа си, извърна се настрани и остана загледан през прозореца. Малко по-късно се пресегна, запали двигателя и без думи, само с езика на тялото си, подкани Барбара да слезе от колата.

— Недей да се цупиш — каза тя с ръка върху дръжката на вратата. Нямаше търпение да влезе в хотела, да се качи в стаята си и да изпълни отредената й задача. Постоянните капризи и хленчения на съпруга й бяха напълно излишни и непродуктивни. — Знаеш, че не е лично.

Някакъв шишкав мъж по анцуг и снежнобели гуменки мина покрай входа на „Гилеспи“, сви вляво по Рю Алберти и изчезна от погледа им.

— Ще се оправя без проблеми — продължи тя. — Ще ти звънна след по-малко от час. Ако се безпокоиш за мен, изчакай ме в някое отворено кафене. Вероятно до два часа Том ще ме освободи.

— Какви ги говориш? Аз съм на шейсет и две години, за бога! Не мога да седна в някакво си кафене и да чакам! — Найт продължаваше да гледа навън през прозореца. Имаше вид на отхвърлен ухажор. — Не ставай смешна. Не мога да изоставя поста си. Той иска от мен да наблюдавам входа, дяволите да го вземат!

Заваля дъжд. Барбара поклати глава и посегна отново към дръжката на вратата. Не й беше особено приятно да слуша съпруга си как ругае. На задната седалка на мерцедеса имаше платнена пътна чанта, в която семейство Найт пренасяха празни бутилки и алуминиеви кенчета за рециклиране. Барбара я бе натъпкала за случая с вестници, една стара шапка и чифт гумени ботуши. Пресегна се и я взе.

— Не забравяй, че последните няколко дни хубавичко се позабавлявахме. И че ни плащат доста добре за това, което вършим. — Думите й нямаха нужното въздействие върху него, или поне така й се стори. — Ще ти звънна веднага щом се кача в стаята си, Бил. — Последва нежна целувка по бузата. — Обещавам ти.