Чарлс Къминг
Чужда територия (47)

47

Офисът се намираше на четвъртия етаж. С влизането си Амилия изключи алармата. Кел я последва навътре, докато тя щракаше електрическите ключове. Върху редици бюра примигваха компютри, до тях бяха оставени вестници и списания, компютърни слушалки и керамични чаши с недопит чай и кафе; в дъното се виждаше нещо като кухничка. По протежение на стената вдясно на закачалки висяха опаковани в найлоново фолио рокли, сякаш помещението беше съблекалня за модно ревю.

— Що за фирма е това?

— Доставки по каталог.

Амилия прекоси цялото помещение и седна на ниско червено канапе до вратата на кухнята. Кел затвори входната врата зад гърба си, пусна багажа си на пода и отиде при нея.

— И така — рече тя, докато той надничаше в кухнята, — какво ти е на лицето?

— Сбих се. Нападнаха ме.

— Исусе Христе! Къде?

— В Марсилия.

Амилия веднага забеляза съвпадението; през лицето й премина сянка на съмнение, но това трая само част от секундата.

— Бедничкият — каза тя колкото да прикрие реакцията си и зачака да чуе подробностите. Кел нямаше къде да седне, затова закрачи напред-назад, като се чудеше откъде да започне разказа си. Амилия неизменно имаше този ефект върху него — в нейно присъствие той нервничеше, чувстваше се някак неловко, сякаш беше с цяло поколение по-млад.

— В това, което имам да ти разкажа, няма нищо просто и логично — заяви накрая той.

— Че къде ли има? — отвърна тя.

— Моля те! — Кел беше достатъчно разтревожен, за да събере кураж и да даде знак на Амилия да не го прекъсва. — Ще ти разкажа само това, което знам. Фактите.

— За нападението срещу теб?

Той поклати глава. Амилия бе събула обувките си и бе вдигнала крака на канапето; дългите пръсти на стъпалата й с лакирани нокти изпъваха тънката мрежа на чорапите. Той се улови, че ги гледа като хипнотизиран.

— Когато смогнеш да осмислиш всичко, надявам се да разбереш, че съм на твоя страна и целта ми е да те предпазя.

— За бога, Том, хайде, изплюй камъчето!

Той я погледна и си припомни колко щастлива му се бе видяла до басейна, толкова внимателна към Франсоа, толкова спокойна и безгрижна. Какво не би дал, за да не му се налагаше да й отнеме всичко това!

— Пътуването ти до Франция стресна някои хора, направо им светнаха червени лампички.

— Моля?

— Ако обичаш! — Кел вдигна ръка, за да покаже, че е готов да й обясни всичко, но когато той реши. — Саймън и Джордж започнаха да нервничат. Не разбираха какво те е накарало да заминеш толкова спешно, практически без предизвестие. Затова разпоредиха да бъдеш следена в Ница.

— А ти откъде знаеш?

Той се изуми от равнодушието, с което бе зададен въпросът, сякаш за Амилия това бе дребна подробност. По всяка вероятност тя беше вече няколко обиколки пред него, виждаше проблема във всичките му измерения, предугаждаше всяка дума, която Кел се готвеше да й каже, и пресмяташе последиците.

— Знам го, защото, когато ти изчезна, Джими Маркан ми се обади и ме нае да те издиря.

Кел внимателно наблюдаваше лицето й.

— Разбирам — тихо каза тя.

— Виж. — Той бе приседнал на ръба на една голяма маса, но се надигна и пристъпи към канапето. — С две думи, взех ключовете за колата от сейфа в хотелската ти стая в „Гилеспи“.

— Господи!

Това признание я свари неподготвена. Амилия сведе очи към пода. Кел се чу как казва „Съжалявам“ и това го накара да се почувства като пълен идиот.

— Намерих и блекбърито ти, проверих телефонните ти разговори…

— И ме проследи до Тунис. Разбирам. — В гласа й се бе появила известна враждебност.

— Мъжът с теб в Тунис — каза Кел, за да не удължава агонията й — не е този, за когото го мислиш.

Тя вдигна глава и го погледна, сякаш беше бръкнал с мръсна ръка в душата й.

— А кой смяташ, че е, Том?

— Той не е твой син.

Преди четири години Кел и Амилия бяха седели един до друг в командния център на провинция Хелманд, когато пристигна съобщение, че двама агенти на британското разузнаване и петима техни американски колеги са били убити от атентатор самоубиец в Наджаф. Един от мъжете в помещението — високопоставен служител на МИ6 — бе избухнал в сълзи. Кел лично бе извел колегата си от ЦРУ навън и петнайсет минути го бе утешавал в един пасаж, гъмжащ от нищо неподозиращи морски пехотинци. Само Амилия Левин бе запазила ледено спокойствие. Това е цената на войната, бе му обяснила по-късно тя. Единствена измежду колегите си, тя изцяло подкрепяше нахлуването в Ирак и се беше вбесила от „добронамерената“ мекушавост на левицата от двете страни на Атлантика — хора, които очевидно нямаха нищо против да оставят тази страна в ръцете на един маниакален убиец. Амилия беше реалист. Не живееше в черно-белия свят на абсолютното добро и очевидното зло. Знаеше, че лоши неща се случват и на добрите хора и че единственото, което човек може да направи, е да се придържа към принципите си.

Така че Кел не се изненада, когато тя го погледна с едва ли не упорито безразличие и попита:

— А, така ли?

Той я познаваше. Амилия бе готова на всичко, за да запази достойнството си пред него.

— Издирих най-близкия му приятел в Париж — продължи Кел. — Казва се Кристоф Дьолестр. Имало е две погребения. Филип и Жанин Мало са били кремирани на двайсет и втори юли в „Пер Лашез“. Траурната служба обаче е заличена от публичните регистри, вероятно от елементи в ДЖСЕ. Ти си присъствала на подобна служба в тесен семеен кръг в крематориума на 14-и арондисман. Така ли е?

Амилия кимна.

— Този човек беше ли там? Произнесе ли надгробно слово?

Той й показа снимка на Кристоф Дьолестр, която бе направил в Монмартр с мобилния си телефон. Тя погледна екранчето.

— Това ли е Дьолестр?

— Да.

— Не съм го виждала. Нямаше надгробни слова. Малко цитати от Библията, малко… — Тя замлъкна; истината бе стигнала до съзнанието й. — Погребението е било инсценировка.

Кел кимна. Не искаше Амилия да страда, но нямаше друг избор, освен да й каже всичко докрай.

— В края на срещата ми с Дьолестр и жена му им показах снимка на Франсоа, излегнат край басейна на „Валенсия Картаж“. Те не го познаха. Откриха някаква прилика по телосложение и цвят на кожата, но само толкова. Никога преди не бяха виждали този човек.

Амилия се изправи от канапето, сякаш физически отхвърляше всичко чуто до момента. Отиде в кухнята и си наля вода. Върна се с две пластмасови чаши, едната от които подаде на Кел. Явно още не беше готова да каже нещо, затова Кел изложи, колкото можеше по-деликатно, и останалите елементи от теорията си.

— Струва ми се твърде вероятно в Париж да са научили за сина ти през последните години, да са поръчали убийството на Филип и Жанин, след което да са те свързали с техен агент, и тъй като не си имала причини да се съмняваш в думите му, ти си приела, че това е Франсоа.

Амилия отпи от водата, после помълча, сякаш не й стигаха силите да зададе очевидния въпрос.

— А къде тогава е Франсоа? — каза накрая тя. — Къде е синът ми?

Кел искаше да пристъпи към нея и да я прегърне. През цялото време, откакто работеха заедно, той не бе допуснал обичта му към Амилия да навреди на професионалните им отношения. А точно в този момент имаше нужда от всичкия самоконтрол, който можеше да мобилизира.

— Никой не знае какво е станало с него. Дьолестр е получавал имейли и есемеси, което сочи, че Франсоа може би е още жив. Много е възможно ДЖСЕ да го държат под арест, например в някоя тайна квартира в Лангедок…

Изведнъж от другия край на офиса се чу асансьорен звънец и далечният звук от отваряне на плъзгаща се врата. Кел вдигна глава и видя южноамериканец на средна възраст, който влачеше подире си прахосмукачка. Кел стана и тръгна към него през голямото помещение с бюрата тъкмо когато мъжът извади ключ от джоба си и се готвеше да отвори вратата.

— Какво искаш? — извика той.

— Това е чистачът — промърмори Амилия.

Мъжът махна лениво с ръка през стъклото и направи знак, че ще дойде, когато си тръгнат. Кел се върна при канапето.

— Под арест, а? — попита Амилия.

Кел си даваше сметка какви усилия й струва да прикрие отчаянието си.

— Така ми звучи най-логично — отвърна той, но усещаше, че сам не може да обясни защо.

Изведнъж сякаш съзнанието му блокира. Нямаше представа къде е Франсоа; знаеше само, че мъжът, който се бе преструвал на него, е бил оставен от шофьора на марсилско такси недалеч от село Кастелнодари. Амилия се обу, скривайки лакираните си нокти.

— Историята ти определено е интересна — каза накрая тя. — Но предизвиква въпроси, не мислиш ли?

— Дори няколко — отвърна Кел, докато се питаше дали Амилия не се готви да си тръгне.

— Например защо?

— Защо точно теб? — каза той. — И защо да отвличат Франсоа?

Амилия го изгледа презрително.

— Не, не това.

За момент Кел усети, че се обижда.

— Имам предвид, защо им е било да организират цялата операция? За какво им е притрябвало да убиват двама невинни граждани? Не че Service Action не са извършвали тихомълком убийства на чужда територия, но какво са сторили Филип и Жанин на когото и да било? Защо ДЖСЕ биха поели пореден риск с мащабите на „Рейнбоу Уориър“? Само за да ме унижат!

— Чувала ли си за служител на ДЖСЕ, който използва псевдонима „Бенедикт Волтер“? — попита Кел.

Амилия поклати глава.

— Висок, на петдесет и четири-пет, пуши цигари без филтър. Пали ги една от друга. Такъв един ехиден, пише се мачо.

— Все едно описваш всеки французин на средна възраст, когото съм срещала.

Кел беше твърде напрегнат, за да се засмее.

— Боядисва си косата черна — каза той. — Истинското му име може да е Люк.

Амилия подскочи.

— Люк!

Кел направи крачка към нея.

— А може би го познаваш?

Но Амилия сякаш вече си внушаваше, че може да е съвпадение, опитваше се да надвие обзелите я съмнения.

— В техните служби сигурно има поне сто души на име Люк. Навремето, преди Ирак, се бях замесила с един тип, който приблизително отговаря на това описание, но не бива да избързваме с изводите.

— Как се беше замесила? — Кел не можеше да каже дали Амилия загатва за романтична или за професионална връзка, но тя много бързо отговори на въпроса му.

— Спомняш ли си, че през две хиляди и втора-трета, след като Ширак обърна гръб на Блеър и Буш, Службата беше предприела доста агресивна атака срещу френския екип в ООН.

Кел още тогава бе заподозрял, че се готви такава операция, но така и не бе чул официално потвърждение; всичко бе протекло при пълна секретност.

— По онова време бях вербувала един източник в Елисейския дворец.

— Ти лично?

— Аз лично. Кодово име: Деньов.

Кел бе впечатлен. Именно с такива зрелищни удари Амилия Левин си бе спечелила име в шпионските среди.

— И Люк те разкри? Това ли имаш предвид под „замесване“?

Амилия стана от канапето и направи няколко крачки към южната стена на офиса, като купувач, пробващ нов чифт обувки. Минаха няколко секунди, преди да отговори:

— Още тогава имаше подозрения, че Деньов е ненадеждна, но ние бяхме притиснати от времето и се нуждаехме от всичката информация, която можехме да изстискаме от хората на Ширак. Със започването на инвазията взаимоотношенията ни с Деньов бързо приключиха. Но само няколко седмици по-късно забелязахме, че Деньов е била уволнена. Ако този Люк е Люк Жаво, той беше служителят на ДЖСЕ, натоварен да прикрие следите от пробойната с Деньов. Мисля, че за да запази кожата си, тя ме бе посочила като свой водещ офицер. Жаво ми се обади лично, за да ме предупреди да не се занимавам повече с вербуване на французи.

— Сигурно е бил интересен разговор.

— Нека кажем само, че не завърши добре. Аз, разбира се, отричах докрай, но доколкото можах да забележа, от гледна точка на Жаво всеки британски държавен служител беше вече легитимна цел.

Кел се премести малко по-близо до нея, скъсявайки дистанцията помежду им.

— И така, смяташ, че в цялата тази история има елемент на лично отмъщение?

Амилия беше твърде опитна и интелигентна, за да отдаде операцията с Мало на чиста отмъстителност, и то без достатъчно доказателства.

— Какви други варианти предполагаш?

— Африка — отвърна Кел.

— Африка?

Това беше една хипотеза, която се въртеше в главата му още от престоя му в Париж.

— Арабската пролет. Французите знаят, че Амилия Левин си е поставила за приоритет засиленото британско присъствие в региона. Знаят също, че се ползваш с доверието на министър-председателя. Или са целели да те изнудват, за да оставиш на мира Либия и Египет, или просто са смятали да те разкрият, когато започне проучването за благонадеждност на Франсоа. Париж смята Магреба за свой заден двор. Китайците вече до голяма степен са им отнели контрола върху франкофонска Западна Африка. Последното, което им е нужно сега, е един нов шеф на МИ6, който да ги изтласка още повече оттам.

Амилия погледна към спуснатите щори на прозореца откъм „Куинсуей“.

— Значи целта им е да се отърват от мен, Джордж Тръскот да стане шеф и Службата да се върне към манталитета отпреди 11 септември, когато главният враг беше Москва?

— Именно. — Кел все повече харесваше собствената си теория. — Никакво движение по Либия, Египет… по Алжир, когато и той падне. Никаква смислена стратегия за Китай и Индия. Двама агенти и едно куче в бюрото в Бразилия. Продължаваме да целуваме задника на Вашингтон и да пазим статуквото на Студената война. Неслучайно операцията започна веднага след назначаването ти за шеф. Французите може да са знаели от години за Франсоа, но решават да действат едва сега. Това ни говори нещо. А именно, че ако бъде използвана ефективно, истината за Франсоа има потенциала да те компрометира. Разкрият ли съществуването му, това е краят на кариерата ти.

— Моята кариера вече приключи, Том.

Такова пораженство беше абсолютно нехарактерно за Амилия.

— Не задължително. — Една от луминесцентните тръби над главата на Кел бе започнала да примигва и бръмчи. Той се пресегна и я завъртя в гнездото й, докато угасна напълно. — Никой не знае за това. Никой, освен мен.

Амилия го погледна изненадано.

— Не си казал на Маркан?

— Той си мисли, че си била в Тунис на страстен уикенд. За да се чукаш с Франсоа. Всички мислят така. Амилия и поредният й любовник.

Амилия потръпна и Кел усети, че бе отишъл твърде далеч в мъжкото си лицемерие. Тя отпи от водата и му прости, подканвайки го с поглед да продължи нататък.

— Имаме няколко опции — каза той, защото не за пръв път си помисли, че спасява не само нейната кариера, а и своята.

Амилия срещна погледа му.

— Хайде, просвети ме.

Кел занарежда фигурите си върху дъската.

— Захващаме се с французите — каза той. — С човека, представящ се за Франсоа. Да го наречем с името, което му подхожда: „Кукувица“. Имаме кукувица в гнездото. — Кел пресуши чашата си и я постави на масата. — Ти ще го поканиш да ти гостува в Чок Вали за уикенда, един вид майка и син да се опознаят. Ние ще сглобим екип и ще преслушаме лаптопа и телефоните му, за да разберем кой стои зад тази операция. Накрая той ще ни отведе до сина ти.

— Ти наистина ли вярваш, че Франсоа е още жив?

— Разбира се. Помисли само. Франсоа е тяхната застраховка, и те го знаят. Дори при най-лошия сценарий, дори ако цялата операция се провали, те ще го използват за заложник. Защо да го убиват, след като е толкова ценен?