Чарлс Къминг
Чужда територия (66)

66

Както бе предвидил Кел, Венсан Севен беше изминал точно километър и половина на изток от Чок Вали, когато мобилният му телефон оживя с поредица от остри звуци, писукания и бибипкания, които продължиха почти цяла минута.

— Много те търсят жените, момче! — подхвърли през рамо Харолд Моубри, небрежно облечен в долнище на анцуг и карирана памучна риза — обичайната униформа на таксиметров шофьор от Уилтшър през почивните дни, — докато даваше газ по посока на Солсбъри.

Венсан не отговори. Той видя, че има няколко съобщения на гласовата си поща, и натисна бутона за прослушване.

Венсан, тук е Валери. Не знам защо не отговаряш на имейла ни, но трябва да прекратиш незабавно операцията, ясно ли е? Обади ми се веднага, ако обичаш. Спешна среща в полунощ, неделя срещу понеделник. Люк ще ти обясни всичко. Искам да знам, че си получил съобщението ми и ще дойдеш на срещата.

Отначало той сякаш не разбра какво му казва Валери. Да прекрати? Защо? И каква беше тази спешна среща в Париж след по-малко от петнайсет часа? Венсан измъкна блекбърито си и провери кутията за входящи съобщения. Нямаше нито едно, както нямаше и имейл на лаптопа му предишната вечер. Може би, след като цял уикенд не бяха успели да се свържат с него поради липсата на сигнал, Люк и Валери просто бяха изпаднали в паника.

Той набра парижкия номер и чу как системата го прехвърля към мобилния телефон на Люк.

— Люк?

— Господи, Венсан! Най-после! Къде се губиш, по дяволите?

 

 

От библиотеката на Сузи Шанд Елза успя да пренасочи разговора към аудито на Амилия, докато двамата с Кел следваха таксито по пътя за Солсбъри. На Венсан му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че е напълно компрометиран. Люк му разказа всичко: че „онзи тип на ферибота е офицер от МИ6“, че „Юнияке е псевдоним на Томас Кел“, че „Кел е разговарял с Дьолестр в Париж и е разбрал за двете погребения“. Люк и Валери бяха сигурни, че Амилия е знаела за измамата „от поне пет дни“. Затова го бе поканила в къщата си в провинцията — не за да се опознаят по-добре, а за да научи кой стои зад заговора с отвличането на Мало. Венсан попита дали МИ6 знаят, че Франсоа е техен пленник.

— Допускай, че знаят всичко — беше отговорът на Люк.

Седнала до Кел на предната седалка, Амилия поклати глава.

— Никога няма да се доберем до Франсоа. През следващите четирийсет и осем часа ще го скрият някъде другаде, ако не го убият междувременно.

— Не е задължително — каза Кел, но оптимизмът му нямаше на какво да се опре. Ако Елза не успееше да засече с по-голяма точност източника на съобщенията, изпращани от Люк и Валери, надеждите им за успех бяха нищожни. Той подозираше, че Франсоа се намира някъде в радиус от седем до десет километра около Сал сюр л’Ер, селото в Лангедок-Русийон, където Арно бе оставил Венсан с таксито, но без точни координати шансът да го открият беше колкото да заснемат от безпилотен самолет вътрешността на пещерите в Тора Бора. Единствената им надежда беше Венсан, но при наличието на не повече от двама специалисти по проследяване Кел съзнаваше, че вероятността да открият мястото на срещата клони към нула. Как можеше да очаква от Харолд и Елза — двама технически специалисти с базисни познания по физическо проследяване — да тръгнат по петите на Кукувицата, без онзи да ги забележи?

В таксито пред тях Венсан вече бе затворил телефона на Люк и чертаеше маршрути за изчезването си.

— Виж — каза той на Харолд, — това беше шефът ми. Има промяна в плана. Трябва да стигна колкото се може по-бързо до железопътна гара.

— Аз пък си мислех, че ще те карам до Лондон — отвърна Харолд, който играеше с наслада ролята си. — Освободих си целия ден…

— Прави каквото ти кажа — отвърна Венсан на безупречен английски, с гневно треперещ глас. — Ще ти платя за цял ден.

Амилия се пресегна и увеличи звука, за да чуе отговора на Харолд.

— Добре де, добре. Само по-кротко, няма що да ми се репчиш толкоз. Ти си тоя, дето не знае какво иска, не аз. — Шумът на колата и смущенията във връзката заглушаваха думите му. — Солсбъри добре ли е за мосю? Щото и от Тисбъри тръгват влакове за Лондон, ако предпочитате.

— Просто ме закарай до най-близката гара.

На петстотин метра пред таксито с друга кола пътуваха Кевин Вигърс и Дани Олдрич. Наближаваха Уилтън, когато Кел им се обади по радиото.

— Чухте ли това?

— Да, чухме — отвърна Вигърс.

— Харолд ще закара Кукувицата в Солсбъри. Ако ще се опитва да се откачи от нас, там ще го направи.

— Ясно.

Цяла нощ Кел се бе опитвал да предвиди как ще постъпи Кукувицата, след като разбере, че е разкрит. Инстинктът му щеше да го подтикне да се завърне колкото се може по-скоро на френска земя. Но как? Освен големите лондонски летища имаше полети за Франция от Саутхамптън, Борнмът, Ексетър и Бристол. Беше малко вероятно Венсан да се отправи директно към „Сейнт Панкрас“, без да се постарае да се освободи от опашката си, но той можеше да хване „Юростар“ за Париж и от две гари в Кент — в Ашфорд или Ебсфлийт. Имаше и възможност да наеме кола и да я качи на товарния влак под Ламанша при Фолкстън, но Венсан вероятно знаеше, че МИ6 разполагат с технология за разчитане на автомобилни номера и щяха много бързо да засекат местоположението му. А ако вземеше влак от Солсбъри, по-късно щеше да направи връзка с някой от експресите за Париж.

— Мислиш ли, че ще вземе влака? — попита Амилия.

— Да изчакаме, и ще видим — отвърна Кел.

 

 

В покрайнините на Солсбъри, докато наближаваха прочутата катедрала, Венсан обяви, че му е нужен банкомат, за да изтегли пари. След три минути Харолд спря пред един клон на банка „Сантандер“ близо до центъра.

— Би ли изчакал тук? — попита Венсан и отвори вратата, оставяйки куфара и лаптопа си на задната седалка.

— Тук сме на двойна жълта линия, приятел — отвърна Харолд. — Ще се бавиш ли дълго?

Отговор нямаше. Харолд проследи с поглед французина, който пресече шосето, заобиколи една възрастна двойка и се нареди на късата опашка пред банкомата.

— Паркирал съм пред едно кино — докладва той. — В стил псевдо-Тюдор, отстрани има клон на „Сейнсбъри“. — Харолд говореше сякаш на себе си в празния автомобил, като се молеше радиовръзката да работи. Постави малка слушалчица в ухото си и се извърна назад, като се мъчеше да се ориентира. — В този участък улицата е еднопосочна, мисля, че се казва „Ню Канал“. Зад мен има „Маркс енд Спенсър“, до него „Старбъкс“.

През шума от статичното електричество се чу гласът на Амилия:

— Знаем къде си, Харолд. Том в момента завива. Да, виждаме те. А къде е Кукувицата?

— Отсреща през улицата, тегли пари от банкомата на „Сантандер“. Остави всичко на задната седалка. Куфара, лаптопа. Взе си само портфейла.

— А паспорта? — попита Кел.

— Ще трябва да проверя.

— С коженото яке ли е? — Това беше Олдрич, паркирал с Вигърс на пазарния площад, на триста метра по-нататък.

— Потвърждавам — отвърна Харолд.

В якето имаше проследяващо устройство, което лично той бе зашил под хастара предишната сутрин.

— Скоро ще го свали — промърмори Амилия.

Така се и оказа.

 

 

Мислѝ, повтаряше си Венсан. Мислѝ.

Той вкара в банкомата три карти една след друга, като от всяка изтегли по четиристотин лири. Сърцето му блъскаше в гърдите, обливаше го студена пот. Съзнанието, че се е оставил да го направят за смях, го изпълваше с дива ярост; искаше да открие Амилия и да я унищожи, както тя го бе унищожила. От колко ли време знаеше? От колко ли време онези го разиграваха като маймуна?

Мислѝ.

Кукувицата натъпка последната пачка пари в задния джоб на джинсите си и погледна встрани, към клона на „Маркс енд Спенсър“. Сигурно беше отворен в неделя сутрин, с малко късмет би могъл да се измъкне през задния вход. Таксито беше зад гърба му през улицата; той се обърна и погледна назад. Шофьорът свали прозореца и подаде глава.

— Рече ли нещо, приятел?

Дали и той не беше един от тях? Дали не беше част от екип от десет-дванайсет специалисти по оперативно наблюдение и проследяване, разположени около центъра на Солсбъри? От този момент нататък Венсан трябваше да вижда заплаха във всекиго.

— Искам да си купя сандвич от „Маркс енд Спенсър“ — извика той през уличното платно, като посочи към магазина. — Можеш ли да ме изчакаш още две минути?

Чу отговора на шофьора:

— Казах ти вече, пич. Нямам право да спирам тук.

За момент се замисли дали Амилия не беше единствената, която бе тръгнала подире му. В мозъка му се блъскаха много въпроси, много променливи, с които трябваше да се съобрази. Спомни си думите на Люк по телефона: Допускай, че знаят всичко. Събитията се бяха развили толкова внезапно, положението беше направо безнадеждно. Венсан се опита да си припомни какво го бяха учили в Академията, но оттогава беше минало много време, а и главата му вече не го слушаше. Не са ме подготвяли за такава ситуация, помисли си той и насочи гнева си към Люк и Валери, защото от самото начало цялата налудничава операция беше тяхна идея. Как си мислеха, че ще им се размине? Или може би той, Венсан Севен, щеше да опере пешкира за всичко? Дали се готвеха да си измият ръцете с него?

Мислѝ. Вратите на „Маркс енд Спенсър“ бяха автоматични и Венсан се озова в едно продълговато, осветено от неонови тръби помещение, пълно с нощници и камизолки и с местни домакини, отегчени деца и тътрузещи крака съпрузи. Тръгна по знаците нагоре към мъжкия отдел, в подножието на ескалатора се спря и погледна назад, търсейки опашка. Дали и Томас Кел беше някъде наблизо? Още на ферибота Венсан беше предупредил Люк, беше му посочил Стивън Юнияке като евентуален източник на заплаха. И тъкмо това го вбесяваше най-много. Всичката му работа, целият му талант, всичко, което бе вложил в тази операция, щеше да отиде на вятъра само заради немарливостта на Люк. Как се бяха оставили да ги надхитрят толкова леко? Той е само един скучен английски консултант, бе му казала Валери. Имаш мания за преследване. Преслушахме телефоните му, проверихме в компютъра му. Англичанинът е чист.

Венсан стигна горната площадка на ескалатора, като се питаше колко ли време щеше да мине, преди шофьорът на таксито да тръгне подире му. Можеха да го арестуват дори само за това, че не си бе платил. Намери мъжки чорапи, бельо, чифт мокасини, дънки, червена риза без ръкави, черен пуловер с шпиц деколте, сако от туид. Все евтини грозни дрехи, не в негов стил, не дори и в стила на Франсоа. Купи си и кожена чанта за през рамо, като заплати за всичко в брой. На долния етаж имаше супермаркет и той си взе сандвич, защото не знаеше кога пак ще има възможност да се нахрани, а също и еднолитрова бутилка минерална вода, от която изгълта една трета още преди да стигне до касата. От постоянното чувство на страх и притеснение сякаш кожата му се беше изпънала. Продавачките му се усмихваха, някаква млада майка се опита да улови погледа му. На Венсан не му беше до флирт. Той отново мразеше жените, презираше тези лукави същества; един мъж никога не може да им има вяра, още по-малко, когато се усмихват и говорят мили думи. Думите нищо не значат. Дори една майка може да излъже сина си. Та аз вече не съм Франсоа Мало, напомни си той, но все още се чувстваше в кожата на другия, опитваше се да я свали, но тя сякаш бе впримчила душата му. Аз съм Венсан Севен и играта приключи. Идват да ме спипат.

Мина през отдела за дамско бельо — от рекламните плакати загорели модели хвърляха съблазнителни погледи — и намери изхода, който го изведе на тясна уличка. Право напред имаше пекарна; вдясно — паркинг за коли, около билетните автомати се навъртаха хора с пазарски торби; вдясно се виждаше открита пешеходна зона с клонове на търговски вериги. Мислѝ. Венсан провеси кожената чанта на рамо и тръгна на запад, като се оглеждаше за бистро или хотел, където можеше да се скрие. Мина под някакъв надлез и навлезе в друга пешеходна улица. Напред, до затворен клон на „Улуърт“ със заковани прозорци, видя оживено кафене с маси вътре и на тротоара. „Бостън Тий Парти“ — прочете той табелата. Влезе през вратата, срещна погледа на келнерката — фалшива блондинка с къса коса — и попита дали може да ползва тоалетната.

— Няма проблем — отвърна тя с акцент някъде от Източна Европа, може би от Полша. И му посочи с ръка към горния етаж.

Венсан се разбърза, понеже беше притиснат в ъгъла и всеки миг можеха да го хванат. Отиде в тоалетната, заключи вратата и започна да се съблича. Извади новите си дрехи от кожената чанта: бельото, чорапите, мокасините, ризата без ръкави, сакото. Остави портфейла и телефона си в черното кожено яке, което закачи на куката от обратната страна на вратата. В единия ъгъл на тоалетната имаше кашон с нахвърляни вътре празни бутилки от почистващи препарати. Той натъпка старите си дрехи в него. Трябваше да изчезне безследно. В началото на операцията в различни тайници из Лондон му бяха оставени три паспорта точно за такива непредвидени обстоятелства. Поне в това отношение Люк бе проявил малко далновидност. Единият от паспортите се намираше на Пети терминал на „Хийтроу“. Ако никой не го беше намерил междувременно, щеше да се измъкне с него. Трябваше само да се добере до летището.

 

 

Повече от десет години Амилия Левин си купуваше чорапогащи и готова храна от този конкретен „Маркс енд Спенсър“. Познаваше вътрешното разположение на магазина и знаеше, че Кукувицата ще намери изхода към паркинга и ще се измъкне оттам, ако не го открият междувременно. Затова изпрати Олдрич да го причака отзад, а Кевин Вигърс остави колата на площада, за да наблюдава входа откъм Ню Канал Стрийт.

Кел и Амилия бяха паркирали отстрани до таксито на Харолд и се опитваха да се свържат с Олдрич по радиото. Вигърс, на двайсетина метра от тях през улицата, вече седеше на автобусната спирка с такъв невъзмутим вид, сякаш всеки ден от години насам чакаше автобуса по едно и също време. Междувременно Кел се бе обадил по телефона на Елза и й бе казал да отпътува с първия възможен полет за „Шарл дьо Гол“, изхождайки от предположението, че спешната среща ще се проведе в Париж. Нямаше смисъл Елза да продължава да следи телефонния и имейл трафика на Кукувицата, след като французинът знаеше, че е разкрит. По-добре би било да изчака във Франция, за да може да поеме Венсан от летището или от Гар дю Нор.

Минаха шест минути. Все още не се бяха чули с Олдрич, а от Кукувицата нямаше и следа. Амилия каза на Вигърс да влезе в магазина. Секунди по-късно телефонът на Кел започна да вибрира на седалката до него.

— Дани е — каза той, като постави апарата на високоговорител.

— Виждам го — докладва Олдрич. — Кукувицата току-що излезе през задния изход. Минава покрай магазина за музикални инструменти. Тук всичко е затворено, няма много хора. — За момент връзката прекъсна, сякаш Олдрич беше свалил телефона от ухото си. После гласът му се чу отново: — Носи нова чанта. Видяхте това, нали?

— Нищо не сме видели — отвърна Амилия. — Купил си е нови дрехи от „Маркс енд Спенсър“. Може би предполага, че сегашните му са пълни с електроника.

— Правилно предполага. — Олдрич се закашля като пушач. — Чакайте малко. Кукувицата току-що влезе в едно кафене. „Бостън Тий Парти“. Можеш ли да поставиш Кев отвън? Срещу кафенето има стар „Улуърт“, отстрани — книжарница на „Уотърстоунс“. Аз ще мина отзад, ако случайно има втори изход.

За две минути Вигърс измина тичешком двестате метра от автобусната спирка, видя книжарницата и сви в пресечката. Олдрич го забеляза и му кимна, като в същото време докладва по телефона на Кел, че кафенето няма заден изход. Вигърс седна на една пейка до някакъв пъпчив хлапак, който нагъваше хамбургер. В този момент видяха Кукувицата да излиза от кафенето по червена риза, сако от туид, дънки и мокасини.

— Я виж ти — промърмори Олдрич в телефона. — Ако някой има нужда от чисто ново кожено яке за четиристотин кинта, да иде в тоалетната и да си го вземе.

— Преоблякъл се е? — уточни Амилия.

— Точно както предположи ти. — Олдрич и Вигърс се спогледаха и тръгнаха след Кукувицата, единият от едната страна на улицата, другият от другата. — Не съм сигурен, че новият стил му отива. Потвърждавам, двамата с Кев сме по следите му.

— Бъдете нащрек — каза Кел. — Ще използва витрините, ще се спира и ще ви оставя да го подминете. Редувайте се и стойте на разстояние.

— Не ни е за пръв път — отбеляза Олдрич, макар в гласа му да нямаше укор.

— Почти със сигурност ще се пробва с някое такси — добави Амилия, като улови погледа на Кел. — Каквото и да стане, момчета, не го изпускайте. Без якето няма да го открием пак. Ако изгубим Венсан, губим всичко.