Чарлс Къминг
Чужда територия (34)

34

Ако Кел все още изпитваше някакви съмнения, че единствената цел на Мадлен Брив е била да отклони вниманието на Стивън Юнияке, докато някой друг претърсва каютата му, те бяха разпръснати в следващите няколко секунди. Още щом вдигна капака на лаптопа, който му бе дал Маркан, той забеляза, че защитата, инсталирана върху него от МИ6, се бе активирала: малкото синьо прозорче в средата на екрана подканваше потребителя да зададе поредица от пароли. Нито една чистачка или камериерка не би си позволила подобно нещо. Неканеният посетител беше направил опит да включи компютъра му, но се бе натъкнал на защитата. И след като не бе успял да скрие прозореца, той се бе задоволил да затвори лаптопа и да го остави обратно на пода.

Кел лежеше на тясното легло и обмисляше възможните си по-нататъшни ходове. Дали „Юнияке“ беше разкрит? Далеч не беше сигурно. Ако екип на ДЖСЕ бе взел под контрол кораба, те със сигурност знаеха името и номера на каютата на всеки пътник, в това число и на „Стивън Юнияке“. Мадлен беше получила указания да го забаламоса с фаталния си чар, докато някой от колегите й — най-вероятно Люк — се порови из вещите му. Да се проникне в каютата на Кел беше не по-трудно, отколкото да се счупи стъклен прозорец: малък бакшиш за стюарда или бърза кибератака срещу системата за резервации на параходната компания, и резултатът щеше да е един и същ: кодът на вратата му. А какво в крайна сметка бе открил Люк? В най-лошия случай един фотоапарат с извадена памет и един лаптоп с парола за достъп. Това едва ли можеше да мине като доказателство за престъпни намерения. Останалите му вещи бяха прозаични и абсолютно невинни: дрехи, тоалетни принадлежности, книги.

Внезапно — и може би твърде късно — Кел си даде сметка за заплахата от визуално наблюдение. Една най-проста видеокамера можеше да се скрие навсякъде в каютата му. Изтегнат на тясното легло с ръце, кръстосани отзад на тила, той се опита да си припомни всички свои действия след завръщането си в стаята. Беше влязъл в банята, за да си измие зъбите. Налял си бе уиски, след което бе отворил и затворил лаптопа. Най-дълго се бе взирал в стихосбирката. Как ли бе изглеждало поведението му на Люк, забол нос в трепкащия монитор в каюта 4571? Подозрително? Едва ли. Ако изобщо изглеждаше някак раздразнен, това можеше да се отдаде на съжаление, че не бе последвал Мадлен в каютата й. Не му оставаше друго, освен да се приготви за сън, давайки си сметка, че дори да имаше скрита камера в някое осветително тяло или зад огледалото, той нямаше как да тръгне да я търси. Трябваше да се държи естествено.

Кел се надигна от леглото и — сякаш внезапно му бе хрумнала важна мисъл — зададе десетцифрената парола за достъп и в продължение на няколко минути писа произволни поредици от букви на лаптопа си, като от време на време разтваряше книгата и се взираше напрегнато в страниците като учен, обхванат от академична стръв. Накрая затвори лаптопа, съблече се по бельо, сложи си една тениска от куфара си, угаси лампата и се мушна под завивките.

Както си лежеше невидим в тъмното, с остатъчен вкус на уиски и паста за зъби в устата, Кел почувства известно облекчение. Сърцето му биеше в такт с ритъма на двигателя, сякаш се намираше в утробата на кораба. Още щом навлезеха в обхвата на европейските мобилни оператори, щеше да позвъни в Лондон с актуална информация. Имаше три възможности. Можеше да каже на Джими Маркан, че Амилия Левин, определена за следващия шеф на британското разузнаване, има незаконен син. Това си беше самата истина и докладвайки я на Маркан, Кел щеше формално да изпълни задълженията си към МИ6. Можеше също да разкрие подозренията си, че френското разузнаване е надушило самоличността на Мало, проследило го е до Тунис и дори е направило опит да го вербува по време на пътуването му. Разбира се, тези разкрития щяха да имат катастрофални последици за Амилия, довеждайки до незабавното й уволнение. В резултат от това опитът му да възроди собствената си кариера щеше да се окаже мъртвороден; с Тръскот начело на Службата, Томас Кел щеше да бъде персона нон грата.

Имаше и втора възможност: да каже на Маркан, че Франсоа Мало е измамник, който се представя за син на Амилия и се е завърнал във Франция с кораб в компанията на поне двама агенти на френското разузнаване. Но имаше ли доказателства за това? Кел бе прекарал цял час в неговата компания в бара на кораба и нито за момент не бе усетил, че разговаря с човек, който не е този, за когото се представя. Освен това синът на Амилия приличаше изумително на майка си и историята му звучеше абсолютно правдоподобно — при най-щателно претърсване на хотелската му стая в Гамарт Кел не бе открил нищо подозрително. Целта на една толкова рискована и трудна за изпълнение операция от страна на ДЖСЕ също не беше напълно ясна, но не беше и извън границите на възможното. Освен това изводите, които можеха да се направят от нея — че осиновителите на Мало са били убити, а погребението им инсценирано, — бяха твърде неправдоподобни, за да заслужават сериозно внимание. Ето защо Кел ги архивира някъде в дъното на съзнанието си и реши, че не разполага с доказателства за подобен заговор.

Тихомълком и без особени угризения той избра третата възможност: да остави Лондон със заблудата, че Амилия Левин има любовна връзка. Най-добре беше Тръскот и Хейнс да си мислят, че се е отвързала за няколко дни от каишката, колкото да прекара един страстен уикенд в обятията на своя френски Лотарио в Гамарт. В края на краищата това беше обяснението, в което те искаха да повярват. Само допреди дванайсет месеца на Кел не би му и хрумнало да лъже Маркан по такъв начин, но лоялността му към новоизлюпените върховни жреци на МИ6 беше практически равна на нула. Ако трябва да избирам между измяната на родината и предателството към приятеля, припомни си той думите на Е.М. Форстър, надявам се да имам куража да изменя на родината.

За пръв път през живота му това му се струваше логично.