Чарлс Къминг
Чужда територия (31)

31

Шпионажът е умение да чакаш.

Кел се върна в каютата, взе „Битката за Африка“, загуби се един-два пъти в лабиринта от коридори на етажа и накрая успя да се добере до ресторанта, където си хапна доста прилично. Фериботът, който вече излизаше в открито море, изглеждаше полупразен — пред ресторанта не се образува опашка, а вътре имаше достатъчно свободни маси за французите, които се качваха от долните палуби, след като бяха паркирали колите си. Африканци не се виждаха — храната беше френска, цените бяха в евро, клиентелата се състоеше изключително само от бели. Очаквайки Франсоа да се появи отнякъде, Кел си четеше книгата и не бързаше да допива кафето си, но в два и половина Франсоа още го нямаше и накрая той се отказа, като допусна, че французинът може би е обядвал в закусвалнята на самообслужване. Плати сметката и се качи на горната палуба. Ниските бели къщи на Картаген се бяха смалили като тебеширена линия на хоризонта. Наоколо беше празно, ако не се броеше младо семейство англичани с две крещящи като макаци дечица и трето, още бебе, което си седеше кротко в количката. Майката тъпчеше бебето с пасирана храна, докато двете по-големи деца бомбардираха линолеума с пластмасови играчки. На пода имаше локва морска вода. Всички изглеждаха напълно изтощени.

Накрая, като заблуден пешеходец, който случайно и без карта е излязъл на търсената от него улица, Кел се натъкна на Франсоа. Беше се облегнал върху парапета на задната палуба и поглеждаше ту надолу към клокочещата пяна в следата на кораба, ту право напред към далечния бряг на Тунис, вече полузакрит в маранята. Компания му правеше по-висок мъж с брада, облечен с ленен панталон и риза с копчета на яката. С гарвановочерната си коса, почти сигурно боядисана, мъжът изглеждаше на около петдесет и пет. Пушеше цигара без филтър, която в един момент запрати с рязко движение на ръката си към морето, но вятърът я върна обратно на долната палуба. Разговорът им беше спокоен и делови, но нещо във физическата им близост говореше, че не са се запознали току-що. Може би разговаряха от доста време, а може би се познаваха от преди. Кел се спря до парапета на няколко метра по-нататък, дочу името на мъжа — Люк — и долови откъслечна фраза от разговора им: „хотели в Марсилия“. Но всякакви надежди да чуе нещо повече бяха осуетени от неспирното боботене на корабния комин.

Запали цигара. Винаги носеше пакет цигари, в случай че му се наложи да установи контакт с агент или с непознат. Молбата за огънче можеше да прерасне в разговор; самото държане на цигарата между пръстите успокояваше треперещи от напрежение ръце. Обърна се и огледа редиците пластмасови столове на палубата и неколцината пътници, налягали под безмилостното средиземноморско слънце в принудителното бездействие на хора, чакащи примирено да приключи пътуването им. Спиш или ядеш — трета възможност няма. Вятърът брулеше лицето му и караше френското знаме на кърмата да плющи. Но двамата мъже не прекъсваха разговора си — равен делови поток от неразбираеми думи, ненасечен от смях. Накрая Кел се спусна по хлъзгавите от морска вода стъпала до долната палуба и зачака директно под тях, надявайки се, че вятърът ще донесе поне част от думите им до ушите му. Но и това не помогна, грохотът на двигателя заглушаваше всякакви други звуци. Кел включи лондонския си телефон, но стълбчето за силата на сигнала примигна веднъж и изчезна, докато корабът се носеше стремително на север.

Кел видя отново брадатия Люк чак на вечеря. Познатият на Франсоа се хранеше сам на една ъглова маса на малко повече от метър от мястото, където беше седнал той. С гръб към салона, мъжът беше изцяло погълнат от някакъв дебел документ, който преглеждаше с голямо внимание между две хапки пилешко с ориз. Кел се развличаше с брой на списание „Тайм“ и с величествения залез над морето, докато вътрешно се питаше защо изобщо си бе дал труда да следи Франсоа при пътуването му до Марсилия. Много по-умно би било да проследи Амилия до Ница; там щеше да обмени сведения със семейство Найт, да пусне пълен доклад до Лондон и да изпрати на Тръскот фактура за труда си.

Беше преполовил пудинга, когато Люк стана и се упъти към щанда със салатите до входа на ресторанта. Известно време сякаш оглеждаше какво се предлага: краставици с кисело мляко, настъргани моркови, царевични зърна от консерва. Докато си слагаше в чинията резен сирене, в ресторанта влезе Франсоа. Просто нямаше как новодошлият да не го е видял, но и двамата с нищо не показаха, че се познават. Люк сведе поглед към чинията си, а в това време Франсоа повика келнера, който го отведе до една маса до прозорците вдясно. Кел се опита да осмисли току-що видяното. Защо тези двамата взаимно се игнорираха? Дали защото държаха да вечерят сами, или имаше и някаква друга, по-дълбока причина?

Франсоа се настани на масата, разгъна салфетката в скута си и вдигна менюто. Седеше с лице към Кел, но не му обръщаше никакво внимание, както и на всички останали в ресторанта. Светлината на залеза нахлуваше през прозорците и обагряше всичко в наситено оранжево. На Кел му беше интересно да наблюдава Франсоа в самотата му. От обичайното му позьорство и арогантност не бе останало нищо; изглеждаше по-малко самонадеян, дори някак по-невзрачен от мъжа, когото бе снимал от прозореца си в хотела. Може би просто му беше мъчно. Кел си даваше ясна сметка как загубата на родителите може да извади някого от релси за месеци, дори години. Собствената му майка бе починала от рак на гърдата през втората година на службата му в МИ6 — една загуба, с която той едва неотдавна се бе примирил напълно.

Със себе си Франсоа не носеше нито книга, нито дори вестник и се задоволяваше да яде вечерята си, да отпива от чашата си с вино и да остави мислите и погледа си да блуждаят. В един момент, усетил, че Кел го наблюдава, той улови погледа му и кимна и всичко в този жест толкова много напомняше на Амилия, че Кел изпита непреодолимо желание да стане от мястото си, да отиде при него, да се представи за стар приятел на семейството и да сподели със сина спомени за майка му, за нейния живот и кариера. Междувременно Люк бе приключил с вечерята си и нетърпеливо махаше на келнера за сметката. Кел направи същото, плати за храната и виното с кредитна карта на името на Юнияке и последва Люк, който вече излизаше от ресторанта.

Проследяването на борда на движещ се ферибот не е лесна задача. Един обратен завой, един любопитен поглед през рамо, и Кел щеше да бъде разкрит. Стълбищата бяха къси и тесни, по коридорите почти не се мяркаха хора. Той си напомняше да спазва дистанция, но трябваше да бъде и достатъчно близо, за да реагира при внезапна смяна на посоката или преминаване на друга палуба. Не след дълго стана ясно, че Люк е тръгнал към пътническите каюти, като слезе четири етажа, до нивото под стаята на Кел. Скоро поеха по лабиринта от коридори между каютите и Кел напълно обърка посоката. По средата на един от тесните, облени в жълтеникава светлина пасажи французинът се спря пред вратата на каютата си; от петдесетина метра разстояние Кел видя как набра четирицифрения код на ключалката, вратата се отвори и той влезе, но след секунда се подаде навън, закачи табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ и отново се прибра вътре.

Кел изчака няколко секунди, после мина покрай вратата и запомни номера: 4571. След това се качи един етаж нагоре в стаята си и препрочете една поема от Хийни, която му бе харесала в Тунис, колкото да даде на Франсоа време да привърши вечерята си. Поемата се казваше „Постскриптум“ и на задната обложка на книгата имаше цитат от нея: Заземената светкавица на ято лебеди, който му се бе сторил особено красив. Остави книгата захлупена върху леглото, после отново се отправи нагоре без конкретен план, освен да поседи сред останалите пътници в лоби бара с надеждата Франсоа да се отбие по някое време за едно питие. Ако това станеше, щеше да го заговори; ако ли не, щеше отново да опита на сутринта, може би на палубата, докато корабът наближаваше Марсилия. Нямаше смисъл да го проследява от ресторанта или да се опитва да налучка кода за стаята му. Запита се дали Амилия му бе казала, че работи за МИ6. Макар това да не влизаше в поставената му от Маркан задача, той за нищо на света не искаше Франсоа да разкрие коя е майка му, било в непредпазлив разговор с някого на кораба, било по-късно на сушата. Едва след като се убедеше, че синът на Амилия е способен да пази тайна, щеше да остави и двамата на мира.