Чарлс Къминг
Чужда територия (38)

38

Таксито остави Кел пред един тризвезден хотел по пътя за гара „Сен Шарл“. Той се сбогува с американците, подаде на Хари банкнота от двайсет евро, махна с ръка на протестите на Пени, че дава „твърде много“, и застана с чантите си насред тротоара, като се преструваше, че набира номер по мобилния си телефон. С лице към движението, той се огледа внимателно за внезапно отбиващи встрани коли или за възможни опашки на велосипед или дори пеша, като през цялото време повтаряше няколко свои любими стиха от Йейтс в слушалката, за да създава впечатление, че разговаря с някого. Когато се убеди, че няма видима заплаха, Кел влезе в хотела, регистрира се за една нощ и се качи с асансьора до третия етаж. Стаята миришеше на почистващи препарати и застоял тютюнев дим.

Още го смъдеше от съобщението на Клеър, както Хари го сърбеше от ухапването по ръката му. Беше добре пресметната обида за гордостта му, за съпружеската му вярност. Ричард Куин — инвеститорът в рискови фондове с трима синове от два провалени брака — беше основното оръжие в извънбрачния арсенал на Клеър, до което тя прибягваше всеки път, когато й се стореше, че Кел се готви да я остави завинаги. Ричард знаеше, че Кел е работил в МИ6, и считаше това за тежък удар по егото си, сякаш лично нейно величество бе направила фатална грешка, като не го бе привлякла на работа в тайните служби преди трийсетина години. Вече на петдесет и пет и богат извън нормалните човешки представи, той редовно се опитваше да подмами отскоро свободната Клеър в разни петзвездни хотели в Прованс или Бордо, когато тъй нареченият му „професионален интерес към виното“ го водеше натам. В един рядък момент на неблагоразумие, току-що завърнала се от подобна екскурзия до Елзас, Клеър бе помолила Кел за прошка, като му бе признала, че намира Куин за „отегчителен“.

— Ами тогава защо, по дяволите, се чукаш с него? — бе изкрещял Кел, на което изоставената му съпруга, разбита от мъка, бе отвърнала:

— Ами защото го има. Защото той е семейството ми.

Кел не се бе сетил какво да отговори. Логиката на недоволството и оплакванията й беше толкова изкривена, отчаянието й толкова дълбоко и видимо неизлечимо, че той не знаеше как да я утеши. Куин едва ли беше по-способен да й направи дете от когото и да било от останалите мъже, до които прибягваше в отчаяната си разюзданост; тя страдаше от безплодие, а не той. Кел я обичаше може би повече, отколкото бе успял да покаже през целия им семеен живот, но бе стигнал до заключението, че единственото им възможно бъдеще беше далеч един от друг. Ала самата мисъл да се разведе с Клеър, публично да признае провала си като неин съпруг, му беше непоносима.

Телефонът му звънеше. Само шепа хора знаеха този номер.

— Стивън?

Той разпозна безпогрешно акцента.

— Мадлен! Колко се радвам да чуя гласа ти.

— Е как! — По звуците — бръмчене на преминаващ мотопед, фоновия шум на града — Кел предположи, че се обажда от улицата. — Нали ще се видим за вечеря, както говорихме? Свободен ли си? Мога да те заведа да ядем рибена чорба.

— Звучи супер. С удоволствие бих дошъл. Току-що се настаних в хотела.

— А, така ли, кой? Къде си сега?

Кел й каза, нямаше избор. След минута Люк и приятелчетата щяха да научат къде е и едва ли щяха да пропуснат възможността да се пробват още веднъж на лаптопа му. Макар да знаеше със сигурност, че в компютъра няма никаква инкриминираща информация, щеше да се наложи да го вземе със себе си, както и всякакви други вещи, които не желаеше да попадат в ръцете им.

— Не знам къде се намира тази улица — каза той. — Таксито ме свали в края на Арабския квартал, на около километър от гарата…

— Няма значение — прекъсна го Мадлен. — Ще я намеря. Ще дойда да те взема в седем и ще идем пеша до „Ше Мишел“. Ресторантът е от другата страна на пристанището, не е далеч.

— Значи в седем — потвърди Кел.

Разполагаше с четири часа. След като обядва в едно бистро на две пресечки от хотела, той се върна в стаята си и от телефона до леглото набра номера на семейство Юнияке — фиктивен телефонен пост, който служеше само за заблуда на любопитни шпиони. Кел чу записания глас на една колежка от МИ6, която играеше мисис Юнияке.

Здравейте. Това е телефонният секретар на Стивън и Карълайн Юнияке. В момента не сме си у дома, но ако искате да оставите съобщение за нас или за Бела и Дан, изчакайте сигнала.

Кел направи това, което се очакваше от него:

— Здравей, скъпа, аз съм. Ако си там, вдигни. — Кратка пауза. — Окей, преди малко слязох от кораба и исках да те чуя. Ще нощувам в Марсилия, утре вероятно ще се отбия в Париж на път за дома. Искам да се видя с един клиент, но не знам дали ще го намеря в града. Може още утре да взема самолета за Лондон и да си бъда вкъщи за вечеря, а може и да се наложи да остана ден-два в Париж. Пак ще ти се обадя. Тук времето е екстра. Довечера ще хапна рибена чорба. Ако искаш, звънни ми на мобилния или още по-добре в хотела. Така е по-евтино. Хотелът се казва „Монтан“, стая 316.

Той продиктува телефонния номер на хотела, млясна с устни в слушалката измислената си съпруга, каза й, че я обича и че му е мъчно за „Бела и Дан“, после затвори и се преоблече в чиста риза.

След пет минути, нарамил чантата с лаптопа и мобилните си телефони, Кел пътуваше с такси към Ла Сите Радийоз — една от забележителностите на Марсилия, притегателно място за архитектурни маниаци. Бе си намислил да убие няколко часа в самообразование преди срещата си с Мадлен. Двайсет и няколко годишният шофьор, който му спря на Рю дьо ла Репюблик, беше отскоро в града и никога не бе чувал за Льо Корбюзие, така че Кел счете за нужно да го просветли:

— Всеки жилищен блок, където и да било по света, всяко трийсететажно здание с масово достъпни апартаменти, построено през последните 60 години, дължи външния си вид на „Ла Сите Радийоз“.

— А, така ли? — Присвил очи, шофьорът погледна Кел в огледалото за обратно виждане. Трудно беше да се каже дали е заинтригуван или просто любезен.

— Точно така. От Шефийлд до Сан Пауло, ако си израснал на десетия етаж на бетонна жилищна сграда, построена с пълзящ кофраж, го дължиш на Льо Корбюзие.

— Аз лично съм израснал край Лион — каза шофьорът. — Баща ми има там магазин.

И с това приключи техният интелектуален разговор. Шофьорът заговори за футбол, посочвайки с пръст Стад Велодром — клубния стадион на „Олимпик“, и се оплака, че Карим Бензема, някога любимец на лионските запалянковци, се бил продал „като долна курва“ на „Реал“ Мадрид. Малко след това таксито спря пред входа на „Ла Сите Радийоз“ и Кел се приготви да слезе.

— Това ли било то? — попита шофьорът, оглеждайки подозрително сградата. — Прилича на всеки друг блок в Марсилия, мамка му!

— Именно — отвърна Кел.

На двеста метра зад тях двама мъже на мотопеди отбиха встрани от булевард „Мишле“. Кел можеше да се закълне, че бе видял единия от двамата, със синя каска, да кара след таксито по Плас Кастелан. Докато Кел плащаше на шофьора, двамата мотопедисти се загубиха в една от страничните улички.

— Драго ми беше да си поговорим — каза той.

Сградата беше разположена в неголяма, зле поддържана общинска градинка, отделена от булеварда с редичка дървета. Кел намери входа и след малко седеше на една маса в ресторанта на третия етаж пред сандвич и чаша кафе. Тази част беше обособена едновременно като бутиков хотел и музей на Льо Корбюзие. Останалото беше все още напълно функциониращ жилищен блок с тераса на покрива и ред магазини отдолу. Нарушавайки някакъв не особено важен закон за неприкосновеността на частната собственост, Кел тръгна по вътрешното стълбище към някой от по-горните етажи, за да поогледа наоколо, без да се чувства като турист.

Това беше грешка. Не след дълго той се озова сам в дълъг, тъмен като гроб коридор, в който не се чуваше никакъв звук освен тук-там мърморенето на телевизори през затворените врати на апартаментите. По средата на коридора, който нямаше изход в другия си край, чу лек шум зад гърба си и се обърна. Двама араби по анцузи се приближаваха към него. Той веднага се сети за мотопедистите. Единият, който размахваше метален прът, каза на английски:

— Хей, мистър, имаш ли нужда от нещо?

Но Кел не си правеше илюзии, че са местни жители. „Ла Сите Радийоз“ не беше по джоба на имигранти по анцузи.

— Не, не мисля — отвърна на френски той, сваляйки чантата си на земята, за да не пречи на движенията му. — Просто разглеждам. Голям почитател съм на Льо Корбюзие.

— Какво носиш там? — попита по-възрастният от двамата, като кимна към чантата му. В лявата му ръка, на жълтеникавата светлина, която се процеждаше под вратата на апартамента, проблесна острие.

— Защо питаш? — отвърна той. — Какво те интересува?

Това бе краят на разговора. Двамата се нахвърлиха върху него. Кел вдигна чантата и бързо я запрати по мъжа с ножа, който се наведе да я избегне и за момент загуби равновесие. Вместо да отвърне на удара обаче, мъжът се върна няколко крачки назад и вдигна чантата от пода, оставяйки другаря си да се занимава с Кел. Вторият арабин беше по-възрастен, но и по-дребен и по-пъргав. Кел си даваше сметка за намалената подвижност на старите си кости. Той се развика, за да привлече вниманието на обитателите зад затворените врати, като същевременно държеше под око металния прът и се оглеждаше за втори нож.

Беше хванат натясно в дъното на слепия коридор, нямаше накъде да бяга, не можеше дори да се обърне. На десетина метра пред него се виждаше силуетът на по-младия, който извика „Окей, в мен е!“ точно когато съучастникът му замахна с ръка. Вместо да използва металния прът като оръжие обаче, той го запрати по главата му, но Кел се наведе и желязото издрънча на пода в дъното на коридора. Арабинът се нахвърли с юмруци върху него, първият му удар го улучи в ребрата, но той се възползва от инерцията на нападателя, сграбчи го за шията и го повали по гръб на пода. Някъде от дълбините на съзнанието му изплуваха смътни спомени от наученото в курса по ръкопашен бой във Форт Монктън. Той напипа в тъмното лицето на мъжа и заби палец в очната му ябълка.

— Хайде, да вървим! — извика другият.

Кел го виждаше с периферното си зрение, докато стискаше противника си за гърлото. Междувременно онзи успя да го ритне с коляно в слабините, уж не много силно, но Кел усети адска болка в корема и нагоре по гръбнака и изруга на глас. Нападателят му бе успял някак да се отскубне, некъпаното му от дни тяло беше хлъзгаво от кисела пот, на Кел му се гадеше от вонята. Нападателят се опита да го ритне право в лицето. Кел вдигна ръце пред главата си да се предпази, като се мъчеше да се изправи на крака, но междувременно и по-младият се бе включил в боя; надвесен над него, той ругаеше тържествуващо с писклив глас на марсилски арабски, докато сипеше ритници по ръцете и хълбоците му. Кел си помисли с ужас, че сега нищо не можеше да попречи на нападателя му да пусне в употреба ножа.

В този момент в коридора се усети раздвижване, отвори се врата и гневен женски глас попита:

— Какво става тук, дявол да го вземе?!

Двамата грабнаха чантата от пода и хукнаха да бягат; докато Кел се усети, маратонките им скърцаха по линолеума в края на коридора. Той изруга подире им, проснат на пода, победен. Бяха му взели лаптопа, фотоапарата, мобилния телефон на Маркан, паспорта на името на Юнияке. Всичко.

Жената се приближи.

— Божичко! — извика тя. — Добре ли сте?