Чарлс Къминг
Чужда територия (72)

72

Петзвездният хотел „Лютеция“ беше парижка забележителност, която Кел познаваше от краткия си престой в града преди цяло десетилетие. Провеждал бе срещи с колеги от МИ6 и ДЖСЕ във фоайето на хотела, познаваше бегло и историята на сградата, използвана като щаб от окупационната германска армия през Втората световна война. Хотелът се намираше на малко повече от километър от бистро „Лип“ и изглеждаше подходящ за спешна, но дискретна среща на Кукувицата с Люк и Валери.

Четири минути след обаждането на Амилия Кел бе платил сметката в „Лип“ и двамата с Елза крачеха на югозапад по Рю дьо Севр, като междувременно Дани Олдрич и Кевин Вигърс бяха получили указания да паркират колкото е възможно по-близо до хотела.

Олдрич намери място за пежото откъм източната страна на булевард „Распай“ и остана в колата да наглежда входа на хотела, докато Вигърс отиде право на рецепцията и нае двойна стая на свое име. После седна на едно кресло във фоайето, от което се виждаха редицата асансьори. Кел и Елза влязоха в хотела, хванати под ръка като двойка влюбени, завръщащи се от среднощна разходка.

— Ние сме гости на хотела — каза й той, докато минаваха с небрежна стъпка покрай рецепцията. — Дошли сме за страстен уикенд. Сега ще пийнем по едно в бара, после ще се оттеглим в стаята си.

— Ех, само ми обещаваш… — въздъхна тя и се притисна към него.

Барът представляваше обширно правоъгълно помещение с размерите на тенис корт. Около десетина гости бяха насядали на групички по креслата, тапицирани в алено и черно; на ниските дървени масички пред тях имаше шотчета и чаши кафе. Самотен келнер притичваше чевръсто между скулптурите в стил „Ар деко“, сребърни прибори подрънкваха върху порцелан, приглушени разговори и дискретни покашляния се смесваха с потпури от популярни мелодии, изпълнявани от плешив пианист на лъскавия черен роял в ъгъла. Кел седна на едно кресло, от което се виждаше главният вход; Елза се настани срещу него, за да наблюдава бара. В течение на половин час двамата разговаряха на английски за детството на Елза в Италия; в същото време Кел разменяше текстови съобщения от мобилния си телефон с Амилия, Вигърс и Олдрич.

— Ако ми беше любовник и прекарваше толкова време на телефона, щях да те оставя — каза тя.

Кел вдигна поглед и се усмихна.

— Е, сега съм предупреден.

Секунди по-късно през въртящата се врата откъм улицата влезе млад арабин по дънки и кожено яке на мотоциклетист с логото на „Марлборо“. Отначало Кел не се сети къде беше виждал лицето му, но когато мъжът минаваше покрай рецепцията, той с изумление разпозна един от двамата, които го бяха нападнали в Марсилия.

— Господи!

Елза, която се бе излегнала назад в стола си, се наведе напред.

— Какво?

— Това е човекът от… — Трябваше да мисли бързо. Нямаше време да сигнализира на Вигърс. — Тръгни към асансьорите. Не се колебай. — Елза се изстреля от мястото си; на лицето й беше изписана тревога. Кел понижи глас: — Млад арабин се движи към нас. Той е част от групата. Проследи го. Опитай се да разбереш на кой етаж отива.

Когато Елза се отдалечи, келнерът се спря до масата.

— Всичко наред ли е, мосю?

— Приятелката ми — отвърна Кел. — Сторило й се, че вижда братовчед си.

— Разбирам. — Келнерът хвърли поглед след Елза, но забеляза, че в този момент клиент от ъгловата маса се опитваше да привлече вниманието му. — Бихте ли желали още нещо, преди да затворим?

Елза беше стигнала до асансьорите.

— Не, благодаря — отвърна Кел и вдигна поглед. — Сметката, ако обичате.