Чарлс Къминг
Чужда територия (14)

14

Елза Касани имаше бледото и уморено лице на човек, свикнал цял живот да седи в тъмни стаи и да се взира в компютърни екрани. А беше едва на двайсет и седем. Леко пълничка, общителна, вечно усмихната италианка с пиърсинги в ушите, тя се бе свързала с Кел малко след дванайсет часа и двамата се бяха разбрали да се срещнат в едно кафене на Рю дьо л’Отел де Пост, за да вземе тя блекбърито и СИМ картата.

Срещата мина без усложнения. Както Кел я бе инструктирал, Елза беше с шапка, седеше сама на маса и си беше поръчала кампари със сода. („Аха! — беше възкликнала тя, доволна от тази конспиративност. — Защото е червено!“) След няколко минути Кел влезе в заведението, забеляза шапката и питието на масата, предаде й техниката и каза, че очаква резултати „до залез“. После стана и се отдалечи към Средиземно море, оставяйки Елза на масата. Никой от околните не бе забелязал каквото и да било. Никой не ги следеше. Нямаше нужда от тайнственост и професионални трикове. Тук Московските правила не важаха.

Кел бе забравил колко ненавиждаше Ница. Този град парвеню не притежаваше нищо от традиционния френски дух. Улиците бяха твърде чисти, палмите изглеждаха абсурдно не на място, по крайбрежната променада се пъчеха позьори, момичетата трудно можеха да минат за хубави. Ница беше стерилна игрална площадка за богати чужденци, които нямаха достатъчно въображение, за да похарчат по нормален начин парите си. „Мястото, където слънчевият тен се оттегля, за да умре“ — гласеше един стар виц. Той си припомни последното си идване в Ница, за едно денонощие през 1997-а, когато беше по следите на един от главатарите на ИРА, успял да се сприятели с някакъв чеченски перач на пари и да се укрие във вилата му във Вилфранш. Кел беше пристигнал в една подгизнала от дъжд майска сутрин и бе заварил града запустял, пълен с призраци. Кафенетата около старото пристанище бяха празни, в Кафе дьо Тюрен половин дузина клиенти дремеха по на половин дузина миди. Сега беше различно, лятото беше в разгара си, градът беше претъпкан с туристи, всяка педя от плажната ивица беше заета, пред всяка пробна в бутиците на Рю Паради и Рю Алфонс Кар се виеше опашка. Кел се укори, че не си бе останал в хотела, където поне можеше да си поръча румсървис и да гледа филми по платения канал или новините. Вместо това откри една бирария на две пресечки от морето, поръча си жилава пържола с пържени картофи от хубавичката келнерка, която го гледаше очаквателно за бакшиш, и заби нос в „Либелата“ на Шеймъс Хийни — една стихосбирка, която се бе сетил да мушне в багажа си в последния момент преди отпътуването от Лондон. Зад бара собственикът на бирарията — петдесетинагодишен двойник на Джони Холидей — се снимаше с айфона си в огледалото. Кел отдавна бе констатирал, че всички ресторанти в Южна Франция са собственост на един и същ тип мъже — застаряващ плейбой с трийсет и четири брака, шкембенце, слънчев загар и апетит за млади келнерки. Този конкретен индивид имаше навика да се чеше по цепката на задника, също като Рафаел Надал преди сервис. Когато дойде време да си плати сметката, Кел реши да се позабавлява с него.

— Пържолата беше жилава — каза на английски той.

— Comment?

Кръчмарят гледаше през рамото му, сякаш беше под достойнството му да погледне в очите някакъв си англичанин.

— Казах, че пържолата е жилава. — Той посочи с ръка към кухнята. — Храната в тази кръчма е само малко по-хубава от онова, което ни сервираха в „Папийон“.

— Quoi?

— Смяташ, че е в реда на нещата да искаш осемнайсет евро за тази подметка, а?

— Il y a un problème, monsieur?

Кел се обърна да си ходи.

— Няма значение — каза през рамо той. Стигаше му да види как заучената самонадеяност на Джони Холидей за миг се бе пропукала. Келнерката, която явно бе подслушала разговора им, му се усмихваше кокетно. Кел й остави на масата петдесет евро от парите на Тръскот, излезе и закрачи по улицата под следобедното слънце.

 

 

Един мъдър човек някога бе казал, че шпионажът — това е умението да чакаш. Някого или нещо. Кел реши да убие времето си в скитане из улиците на стария град и в залите на Ив Клайн в Музея на модерно и съвременно изкуство. Приседна на една желязна пейка на мецанина и провери съобщенията на лондонския си телефон. Клеър му бе изпратила поредица от все по-раздразнени есемеси от чакалнята на брачния им консултант. Той напълно бе забравил, че имаха записан час.

Много ти благодаря. Загуби ми времето.

Проклет да си.

Той нямаше никакво намерение да й обяснява, че се е върнал на служба по молба на Маркан. Вместо това, натискайки нервно бутоните, написа:

Съжалявам. Напълно забравих. Имах тежък ден.

В Ница съм.

Едва когато получи отговора й — три укорителни въпросителни знака — Кел осъзна грешката си и понечи да й позвъни, за да обясни ситуацията, но апаратът вече беше изключен и го препрати на гласова поща.

— Съжалявам, давам си сметка, че се държа ужасно, но ми се наложи да отскоча до Ница, това е във Франция, по работа. Възникна ми неотложен ангажимент. Напълно бях забравил за консултацията. Били се извинила от мое име на…

Той си даде сметка, че бе забравил името на брачния консултант; помнеше само, че беше жена, помнеше прическата й, бисквитите в чинийка на масата, тиктакащия часовник, който бавно отмерваше времето. Реши някак си да замаже положението.

— … любезната докторка, кажи й, че съм зает. Обади ми се, когато можеш. Чакам да ме извикат за среща.

Той не се съмняваше, че Клеър лесно ще отгатне истинските причини за отсъствието му: „трябваше да замина за Франция“, „неотложен ангажимент“, „чакам среща“ — Томас Кел беше бракуван шпионин, изритан позорно от службите; той не притежаваше частен бизнес, нямаше нужда да го „викат за срещи“. Единствената логична причина да се намира в Ница беше да свърши някаква мръсна работа за МИ6. Една от неизбежните необходимости на дългата му кариера бе да лъже Клеър за естеството на работата си. Кел се бе радвал на кратката почивка от подобно съчинителство, но сега отново беше въвлечен в цикъла на измами и привидности, които бе фабрикувал в продължение на двайсет години; върнал се беше към стария и удобен навик да държи на разстояние всеки, който се опитваше да се приближи до него. В този смисъл той така и не разбираше защо Клеър толкова държи да ходят на психолог. В брака им нямаше „структурен дефект“ — един термин, който докторката използваше с видима наслада. Нито пък между тях имаше „иманентно програмирана враждебност“. В редките случаи, когато се срещаха, за да обсъждат общото си бъдеще, мистър и мисис Томас Кел неизменно пренасяха дискусията в леглото, като на сутринта се събуждаха с въпроса защо, по дяволите, живееха разделени. Но причината за тяхната раздяла беше ясна. Недвусмислена. Без деца те нямаха общо бъдеще.

Елза му позвъни в пет и двамата се разбраха да се срещнат пред хотел „Негреско“.

Кел имаше чувството, че вижда нов човек. За петте часа, през които бе анализирала телефона и картата, Елза бе претърпяла пълна промяна. Бледите й страни бяха станали румени, сякаш се връщаше от дълга разходка по плажа, а очите й — толкова безжизнени в кафенето — блестяха на ослепителното лятно слънце. Ако първоначално му се бе сторила затворена и някак притеснена, сега беше радостно възбудена и излъчваше топлина. Толкова мила бе станала, че за миг Кел се запита дали не бе получила инструкции от Маркан да спечели на всяка цена доверието му.

— Как мина следобедът ти? — попита го тя, докато крачеха към залязващото слънце.

— Прекрасно — излъга Кел, който се радваше на компанията й след продължителната самота и не искаше да я отблъсне с мърморенето си. — Обядвах, посетих една галерия, почетох книга…

— На мен Ница никак не ми харесва — обяви Елза; английският й беше точен и напевен.

— На мен също — каза той. Тя го погледна косо и се позасмя на тази внезапна пукнатина в самообладанието му. — Трудно ми е да го обясня. Обичам всичко френско. Великите градове: Париж, Марсилия… Храната, виното, филмите…

— Бла-бла-бла-проточи Елза.

— … но за мен Ница е изкуствена, нещо като Дисниленд.

— Няма душа — подхвърли тя.

Кел помисли и отвърна:

— Именно. Душа й липсва.

На светофара чакаше дълга колона коли; докато двамата пресичаха Променад Англе, се сблъскаха почти едновременно с двама тийнейджъри, които тичаха в обратната посока. От кола, спряла кой знае защо до централната тревна ивица на булеварда, слизаше проститутка с високи токове и черна кожена пола.

— В СИМ картата няма нищо необичайно — каза Елза, докато се провираха през глутница мотопеди. — Проверих я за по-сигурно и през Челтнам.

— А блекбърито?

— Използвала го е за „Скайп“.

Разбира се. При липса на криптирана телефонна линия „Скайп“ беше естественият избор на всеки шпионин — труден за проследяване, почти невъзможен за подслушване. В този смисъл едно блекбъри по нищо не се отличаваше от обикновен компютър; на Амилия й трябваха само чифт евтини пластмасови слушалки. Най-вероятно ги бе заела от рецепцията.

— Знаеш ли с кого е разговаряла?

— Да. Винаги с един и същ номер, с един и същ потребителски акаунт. Провела е три отделни разговора. „Скайп“ адресът е регистриран на френски имейл.

— Има ли потребителско име?

— Името е едно и също. Франсоа Мало.

— Ама кой е този тип? — попита на глас Кел, като се спря. Може би си мислеше, че въпросът му е риторичен, но Елза бързо го опроверга.

— Струва ми се, че знам отговора — каза тя с вид на ученичка, решила особено трудна задача по математика. Бръкна в чантата си и започна да рови вътре. — Ти говориш френски, нали? — подаде му разпечатка от вестникарска статия тя.

— Говоря френски — отвърна той.

Двамата стояха, облегнати на парапета, и гледаха надолу към плажа, а покрай тях във вечерния здрач се плъзгаха младежи на ролери. Статията от „Льо Монд“ възпроизвеждаше в зловещи подробности едно нападение в Синай. Двойка на средна възраст. Женени от трийсет и пет години. Брутално убити с ножове и метални пръти на плажа в Шарм ел Шейх.

— Не е най-приятният начин да се умре — отбеляза Елза, което си беше доста меко казано. Тя извади цигара и я запали с гръб към вятъра.

— Ще ми дадеш ли една и на мен? — попита Кел. Докато му поднасяше огънчето, ръцете им се докоснаха, погледите им се срещнаха — внезапно бликнало желание за интимност на хора, озовали се в един и същ град, по една и съща работа, споделящи едни и същи тайни. Кел познаваше сигналите. Беше минавал много пъти по този път.

— Франсоа Мало е синът им — каза тя. — Живее в Париж. Няма братя и сестри, не е женен, не живее с никого.

— От Челтнам ли ти казаха всичко това?

Елза навири горделиво нос.

— За какво ми е Челтнам? — каза тя, издишвайки дим през носа си. — Мога и сама да се оправя.

Той се изненада от троснатия й тон, но си каза, че може би целта й бе да го впечатли. Една похвала от негова страна пред Лондон щеше да й бъде от полза като частник.

— А откъде събра информация? От „Фейсбук“? „Майспейс“?

Елза му обърна гръб и се загледа към плажа. Някакъв мъж по бяла риза крачеше право към морето с такава решителна крачка, сякаш възнамеряваше да се спре чак в Алжир.

— От мои източници във Франция. „Майспейс“ вече не е толкова актуален — каза тя с тон, сякаш Кел беше единственият останал в цяла Европа, който още не знаеше това. — Във Франция ползват „Фейсбук“ или „Туитър“. Доколкото мога да установя, Франсоа не е имал акаунт в нито една социална мрежа. Или е твърде затворен, или е… прекалено самонадеян.

Откъм изток се задаваше линейка без сирена, жълтите й светлини проблясваха през короните на палмите. Още от най-ранното си детство Кел изпитваше почти суеверен ужас при вида на преминаваща линейка и сега я проследи със свито сърце, докато се скри от погледа му.

— Има ли още нещо? — попита той. — Нещо необичайно около блекбърито?

— Естествено. — В отговора й се съдържаше намек за безкраен репертоар от загадъчни дейности. — Потребителят е влизал в сайтовете на две авиокомпании. „Ер Франс“ и „Тюнизер“.

Кел се сети за досието на Амилия, но не виждаше никаква смислена връзка между годината, която бе прекарала като гувернантка в Тунис, и внезапното й изчезване след повече от трийсет години. Да не би МИ6 да работеха тайно по операция за влияние, най-вероятно с участието на американците? След падането на Бен Али в Тунис се беше образувал вакуум, който трябваше да се запълни възможно най-бързо.

— Резервирала ли е полет?

— Трудно е да се каже. — Елза се намръщи и стъпка с крак цигарата си, сякаш тютюнът й беше виновен за липсата на информация. — Има извършена картова трансакция с „Тюнизер“, но не е ясно за какво точно.

— На чие име е картата?

— Не знам. Нито пък сумата на трансакцията. Там, където банката криптира информация, е много по-трудно да се установи каквото и да било. Но аз предадох на моите хора всичко, до което се добрах, и съм сигурна, че ще успеят да определят самоличността на титуляря по сметката.

Кел се опитваше да сглоби останалите парченца от пъзела. Обстоятелството, че Амилия бе оставила наетата си кола в Ница, показваше, че почти със сигурност бе взела самолет. По следите, оставени по блекбърито й, можеше да се предположи, че е отлетяла за Тунис. Но защо? И докъде точно? Допреди много години МИ6 бяха поддържали малко бюро в Монастир. Или може би беше в столицата Тунис? Елза отговори на въпроса му:

— Има още нещо, което е много важно.

— Да?

— Мобилният телефон на Франсоа Мало. Моите хора го проследиха. Изглежда, че вече не е в Париж. По-вероятно е да се намира в Тунис на почивка. Сигналът от телефона е засечен недалеч от Картаген.