Чарлс Къминг
Чужда територия (49)

49

По-малко от час след срещата си с Кел Амилия позвъни на човека, който вече не беше неин син, на мъжа, който я бе унижил докрай. Обади му се от кухнята на офиса по личния си мобилен телефон. Застанал на няколко метра встрани, Кел я наблюдаваше внимателно, изумен от способността й да имитира майчина обич.

— Франсоа? Аз съм, Амилия. Затъжих се за теб, миличък. Как е в Париж?

Разговаряха близо десет минути. „Франсоа“ й описа прибирането си у дома през Марсилия; лъжите му бяха безупречни, умението му да печели доверие — изумително. Тя се запита дали мъжът, описан от Кел като „Люк“, седеше до Кукувицата в Париж и слушаше разговора, както Кел беше застанал до нея — два шпионски екипа, всеки от които си мислеше, че е по-умен от другия.

— Какво ще правиш през уикенда? — попита тя.

— Нищо — отвърна Кукувицата. — Защо питаш?

— Ами… Дали не би желал да ми дойдеш на гости в къщата ми в Уилтшър?

— О…

— Може би е твърде прибързано?

— Не, не! — Гласът на Кукувицата прозвуча ентусиазирано, и имаше защо: поканата щеше да се посрещне добре от началниците му в Париж. — Джайлс ще бъде ли там?

— Не. — Амилия погледна Кел, който се намръщи, вероятно озадачен от този внезапен интерес към съпруга на Амилия. — Мисля, че през почивните дни няма да го има. Защо, искаш да се запознаете ли?

— Засега предпочитам да сме само двамата, нали разбираш? — отвърна Кукувицата. — Имаш ли нищо против?

— Разбира се, че не, миличък. — Тя изчака точно толкова, колкото беше нужно, и попита: — Значи ще дойдеш, така ли?

— С удоволствие.

— Чудесно, много ме зарадва. Нямам търпение! — Амилия си припомни настояването на Кукувицата да вземе ферибота за Марсилия вместо директния полет за Париж и реши да го изпита. — Може ли да ти изпратя билет за самолета?

— Предпочитам да не пътувам със самолет, не помниш ли? — отвърна той, без да му мигне окото.

За пореден път Амилия се изуми от лекотата, с която лъжеше. Каква глупачка се бе оказала тя, каква наивница! А сега й се налагаше на свой ред да лъже, да играе роля, за да не долови „Франсоа“ никаква разлика в поведението й между Тунис и Уилтшър. Трябваше да се преструва на грижовна майка, да го прегръща, да се усмихва на остроумията му, да се интересува от личния му живот. Тя изпитваше ужас при мисълта за това, но същевременно копнееше за мига, в който щеше да си отмъсти. От голямата радост на съвместната им почивка в Тунис тя се бе потопила направо в сивотата на ежедневието в Службата — едно място за амбиции, за преданост на каузата, но не и за личностна реализация. Може би затова си го бе избрала.

— Умирам от глад — каза тя на Кел, след като затвори телефона. Той забеляза, че ръката й беше върху ръкава на сакото му — един от обичайните начини, по които контролираше мъжете. — Ще ме заведеш ли някъде да вечеряме?

— Разбира се.

Изминаха пеша няколкостотин метра до един ливански ресторант на Уестбърн Гроув и още щом седнаха на масата, започнаха да кроят планове как да открият Франсоа. Докато преглеждаха менюто и чакаха бутилката си вино сред шумотевицата на препълнения салон, бе решено, че за да запазят операцията в тайна от Тръскот, Хейнс и Маркан, Кел ще събере екип от доверени контакти, за които на Воксхол Крос не подозират нищо. Предложи да поканят Барбара Найт от Ница и обеща на Амилия да й се обади още на другата сутрин, за да уреди пътуването й. След като поръчаха вечерята си, изпрати есемес на Елза Касани с въпрос дали би могла да вземе следващия полет за Лондон. Елза отговори на петнайсетата минута („За теб, Том, съм готова на всичко!“) и той се усмихна. Познаваше един бивш служител в „Технически операции“ на МИ5 на име Харолд Моубри, преминал в частния сектор, който би могъл да работи заедно с Елза по имейл сървърите и мобилните мрежи на Кукувицата. Щеше да им е нужен и човек за наблюдение, който да проследи Кукувицата, когато напуснеше дома на Амилия в селото. Кел имаше един стар контакт от времето, когато го бяха изтеглили на канцеларска работа в Лондон: бивш морски пехотинец на име Кевин Вигърс, когото можеха да привлекат срещу пари в брой.

— Ще ми трябват пари — каза той на Амилия. — И то много. Тези хора са добри и трябва да им се плаща.

— Може да се уреди. — Кел се запита дали Амилия нямаше да изръси Джайлс. — Ще видя какво мога да изровя за Люк Жаво, но тази седмица не мога да отсъствам от работа. До петък, когато тръгна за Уилтшър, ще действаш сам. Следващите няколко дни са ми само за срещи, в петък съм при министър-председателя. Нали нямаш нищо против?

Кел кимна.

— Всичко е наред. — Наистина беше за предпочитане Амилия да остане в сянка, докато Кукувицата се прибере в Париж. Ако нещо се объркаше, тя трябваше да е в състояние да отрече всякакво участие. — А какви са военните ни възможности?

— В смисъл?

Той се опита да й обрисува ситуацията колкото можеше по-деликатно.

— Ако открием Франсоа, може да се наложи да проникнем със сила в мястото, където го държат. Стигне ли се до откуп, те със сигурност ще го убият, независимо дали си им платила, или не.

— Това ми е ясно.

Бяха преполовили вечерята. Амилия избутваше с ножа останалата в чинията си храна на една страна. После избърса уста със салфетката. Кел сметна мълчанието й за безпокойство.

— Казвам само, че трябва да ги изпреварим, преди да се е стигнало дотам. Необходим ни е елемент на изненада…

— Разбрах те от първия път, Том. — Тя се огледа. На съседната маса келнерите шумно събираха празни чинии и прибори. — Имаме хора във Франция и в Северна Испания, които биха могли да свършат работа. Но не знам как да говоря със Саймън. Ако ще използваме командоси, трябва да сме много… убедителни.

— Забрави командосите. Ще трябва да прибегнем до частния сектор.

Амилия докосна златното колие на шията си, сякаш търсеше вдъхновение от него.

— Стига да не си падат прекалено много по стрелбите. Не искам да нахълтат в къщата и още от вратата да открият огън. Искам хора с опит, които добре познават Франция.

— Разбира се.

— Искам да си с тях, Том. Обещаваш ли? Искам да ги наглеждаш какво правят.

Самата молба беше изумителна, не на последно място и защото през цялата си кариера Кел не бе изстрелял нито един патрон. Но сега не беше в настроение да отказва на Амилия.

— Обещавам — каза той. — Разбира се, че ако се стигне дотам, ще бъда с тях. — Кел намери сили да се усмихне окуражително. — Ще открием Франсоа — каза той. — Каквото и да се случи, ще го върнем у дома.