Чарлс Къминг
Чужда територия (3)

3

Да отвлечеш някого от улицата е толкова лесно, колкото да си запалиш цигара, му бяха казали те и докато чакаше сега в буса, Аким Ерахиди знаеше, че има качествата да свърши тази работа.

Беше понеделник вечер в края на юли. Обектът си имаше прякор — Холст — и всяко негово движение се следеше от две седмици насам. Телефони, имейли, спалнята му, колата — всичко беше под денонощно наблюдение. Аким беше длъжен да признае, че хората, отговорни за проследяването, бяха педантични и решителни. Помислили бяха за всеки детайл. Този път си имаше работа с професионалисти и това си личеше.

До него, на шофьорската седалка, Слиман Наса потрепваше с пръсти в такт с песента на Бионсе по радиото и описваше вдъхновено какво би направил с певицата, ако му паднеше сгоден случай.

— Ама какво дупе, братче! Ех, да ми го подаде за пет минути… — Той описа с длани две едри полукълба във въздуха, като постепенно ги свали надолу, към пулсиращата издутина в панталона си. Аким се засмя.

— Разкарай тая свинщина — каза шефът, който беше приклекнал до страничната врата на буса, готов за скок. Слиман послушно загаси радиото. — Холст идва насам. Трийсет секунди.

Всичко се развиваше по план. Затъмнената улица беше удобен пряк път, жителите и гостите на Париж бяха вече в леглата. Аким забеляза обекта на отсрещния тротоар, готвеше се да пресече при пощенската кутия.

— Десет секунди — с овладян глас обяви шефът. — И запомнете, никакви наранявания.

Номерът, както знаеше Аким, беше да се действа максимално бързо с минимален шум. По филмите беше точно обратното: напомпани с адреналин командоси разбиваха врати и събаряха стени, мятаха зашеметяващи гранати, размахваха къси черни автоматични оръжия. Не и ние, бе му казал шефът. Ние действаме тихо и финтово. Отваряме вратата, издебваме Холст изотзад, гледаме никой да не забележи.

— Пет секунди.

Аким чу гласа на жената по радиото: „Чисто“; наоколо нямаше случайни минувачи с пряка видимост към буса.

— Хайде, действаме.

Цялата операция протече при перфектен синхрон. Докато Холст минаваше безгрижно покрай прозореца на Аким, три неща се случиха едновременно: Слиман запали двигателя, Аким слезе от буса на тротоара, а шефът отвори плъзгащата се странична врата. Ако обектът подозираше какво му се готви, с нищо не го показа. Аким обви лявата си ръка около шията на Холст, притискайки с длан отворената му за вик уста, после с дясната си ръка го хвана през кръста и го повдигна от земята, като го завъртя към отворената врата на буса. Шефът свърши останалото: хвана Холст за краката и го дръпна навътре. Аким се метна след него и затвори с трясък вратата, точно както бе репетирал десетки пъти. Двамата притиснаха пленника си към пода на колата. Аким чу гласа на шефа: „Карай“ — равен и спокоен, като на пътник, който дава нареждане на шофьора на такси; Слиман завъртя волана и бусът се отлепи от бордюра.

Всичко приключи за не повече от двайсет секунди.