Чарлс Къминг
Чужда територия (77)

77

Кел допи водката и се запита дали не бе разчел погрешно думите на Аким. Когато арабинът каза „Слиман ще го направи“, Дръмънд се размърда на стола и после се опита да прикрие реакцията си с прочистване на гърлото. Олдрич, поддал се на раздразнението поради смъртната умора, направи крачка напред, скъсявайки дистанцията между себе си и Аким, сякаш за да му попречи да каже още нещо от този род.

— Смяташ, че това е смешно? — попита Кел на английски.

За негово учудване Аким отговори на същия език:

— Не, не смятам.

Кел замълча. Вдигна глава и погледна Дръмънд, после Олдрич. През тесния процеп между завесите се виждаше, че отвън се развиделява. Аз съм като американците с Ясин, каза си той. Мога да питам каквото си искам, да правя каквото си искам. Всичко остава тук, между тези четири стени. Изведнъж изпита непреодолимо желание да замахне и да цапардоса Аким, да му стовари един здрав юмрук в лицето. Но това би било против принципите му. Защото Кел знаеше, че за да изцеди от арабина всичко, което онзи имаше да му каже, бе нужно търпение.

— Имаш ли деца, Майк?

Отначало Дръмънд не реагира, изумен, че изобщо се бяха обърнали към него, но после се сепна и едва не се задави.

— Не, нямам.

— Ти, Дани?

— Две, шефе.

— Момчета, момичета? Или по едно от всяко?

— Момче и момиче. Ашли е на осем, Кели на единайсет. — Той изпъна ръка и показа разликата в ръста им.

Кел се обърна към Аким.

— А ти?

— Деца? Аз? — Сякаш Кел го бе попитал дали вярва в Дядо Коледа. — Не.

— Аз страшно си падам по децата — продължи Кел. — Имам две. Те промениха живота ми. — Нито Дръмънд, нито Олдрич можеха да знаят, че това нямаше нищо общо с истината. — Преди да се родят, нямах представа какво значи да обичаш някого повече от себе си. Бях обичал гаджета, обичах съпругата си, но не беше същото. Когато обичаш жена, винаги очакваш нещо в замяна, не е ли така?

Аким се намръщи и Кел се запита дали френският му е достатъчно ясен. Но след малко арабинът кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— Когато се прибирам вкъщи след дълго пътуване като сегашното, ако е късно нощем, първото, което правя, е да вляза в стаите им, за да се убедя, че са добре и в безопасност. Понякога просто сядам и ги наблюдавам пет-десет минути. Това ми действа успокояващо. Има нещо в живота ми, което е по-голямо от собствената ми алчност, от дребнавите ми битови притеснения. Дарът да имам син и дъщеря ми дава сили, подновява ме. — За да подсили последната фраза, той използва арабска дума: таджид. — Това е много трудно да се обясни пред хора, които нямат свое семейство. Децата те правят завършен. Не съпругата, не любовницата. Децата те спасяват от самия теб.

Аким извади хартиена кърпичка от джоба си и си обърса устата. Бяха му предложили пакет с шоколадови бисквити от кухнята и той бе изял три в разстояние на няколко минути. Кел се опита да отгатне дали стратегията му започва да дава плод.

— Родителите ти живи ли са, Аким?

— Майка ми почина — каза той. И преди Кел да продължи, добави: — Баща си не познавам.

Това беше уникален шанс, за който Кел се хвана с две ръце.

— Изоставил е майка ти?

И този път продължителното мълчание на Аким му даде отговора.

— Предполагам, не би имал голямо желание сега да се запознаеш с него?

По тялото на Аким мина тръпка на гордост.

— За нищо на света! — Но още докато изричаше отрицанието, в погледа му Кел прочете неистово желание това да се случи, сякаш Аким се надяваше, че той, Кел, ще извади изгубения му баща като зайче от шапка.

— Но имаш и други роднини тук, във Франция? Братя, сестри, братовчеди?

— Да.

Целта на Кел бе да накара арабина да си мисли за тях. Искаше Аким да си представя засмяната племенница на снимката в телефона, болния си дядо в Тулон.

— Майката на Франсоа Мало, моя приятелка и колежка, го дала за осиновяване, когато била на двайсет години. Никога повече не видяла бебето си. Това е трудно дори за мен, като баща, да си го представя. А отношенията между майката и детето са неизмеримо по-сложни. Тази връзка остава за цял живот, тя е като пъпна връв, сложила начало на твоето съществуване. Твоята организация се подигра с най-интимните й майчини чувства, потъпка най-съкровеното и чисто нещо, което притежава като човешко същество: любовта към детето си. Ти разбираше ли това, когато прие да им съдействаш?

Аким избърса една троха от устата си и сведе очи към пода. Моментът бе дошъл.

— Ще ти направя едно предложение — каза Кел. — След два часа камериерката ще почука на вратата на Венсан Севен в хотел „Лютеция“. Ще си помисли, че спи, и ще го остави на мира. След още два часа ще се върне и ще намери трупа. Ти си бил забелязан от трима мои колеги да влизаш в хотела малко преди убийството на Севен. Почти сигурно е, че френските власти ще изземат записа от охранителните камери, регистрирал присъствието ти там. Без съмнение те не биха искали да избухне скандал. Но ако случайно им се наложи да обвинят някого за насилствената смърт на своя човек или ако — да допуснем — от британска страна им бъде оказан натиск заради отвличането на Франсоа Мало… с други думи, ако Париж има нужда да хвърли някого на вълците, ние бихме могли да ги убедим да предоставят записа като доказателствен материал. Освен това може да ни хрумне да им покажем аудио- и видеозаписи от приятния разговор, който двамата с теб водим от два часа.

Аким вдигна рязко глава към тавана, после хвърли бърз поглед към вратата и прозореца, сякаш очакваше да види скритите камери и микрофони, за които намекваше Кел.

— И така, осъзнаваш ли положението си? Този човек — Кел посочи с пръст Дръмънд — работи за британското посолство в Париж. Той може да направи така, че до дванайсет часа да се озовеш в една хотелска стая на летище „Гетуик“. След още двайсет и четири можем да ти дадем нова самоличност и да ти предложим статут на постоянно пребиваващ в Обединеното кралство. Дай ми това, което искам, и ще се погрижим за теб. Ти също си жертва в цялата тази история, Аким. За мен ти не си враг.

Настана дълга тишина. Докато наблюдаваше лицето на Аким, неподвижно втренчения му поглед, Кел си мислеше, че едва ли ще проговори отново. Той жадуваше да получи отговори на въпросите си. Жадуваше да успее — не само заради Амилия, а и заради себе си, като награда за страданието, за всички разочарования от последните дванайсет месеца.

Бръснатата глава на Аким се наклони на една страна, после отново се изправи, като на боксьор, заснет в забавен каданс.

— Сал сюр л’Ер — каза тихо той. — Държат сина й в една къща близо до Сал сюр л’Ер.