Чарлс Къминг
Чужда територия (7)

7

Джипиесът на ситроена познаваше мрежата от еднопосочни улици на Ница и заведе Кел до хотел „Гилеспи“ за двайсет минути. Хотелът беше точно по вкуса на Амилия: скромен по размери, но изискан и комфортен, без излишна показност. Джордж Тръскот би наел апартамент в „Негреско“ и би изпратил сметката на британския данъкоплатец.

На три пресечки имаше подземен паркинг. Кел се огледа за сигурно местенце, където да скрие паспорта и съдържанието на портфейла си, и откри тясна цепнатина в бетонната стена на около два метра от пода на гаража. На предната седалка Найт бе оставил пълен набор документи на името на Стивън Юнияке: паспорт, кредитни карти, шофьорска книжка, клубни карти от различни вериги супермаркети, от фитнес център и пътна помощ. Имаше дори избелели снимки на несъществуващи жена и деца. Кел изхвърли плика и взе асансьора за нивото на улицата. Юнияке — според легендата маркетингов консултант с офис в Рединг — беше едно от трите превъплъщения, които Кел редовно бе използвал през двайсет и три годишната си служба в британското разузнаване. Да възприеме още веднъж фалшивата му самоличност за него беше не по-трудно, отколкото да облече старо палто.

Хотел „Гилеспи“ имаше алея за коли с формата на полуокръжност, която позволяваше на пътниците да слизат с багажа си непосредствено пред главния вход. Кел премина през автоматичните врати и изкачи стълбището до уютното притихнало фоайе, чиито стени бяха осеяни с черно-бели снимки на Дюк Елингтън, Дизи Гилеспи и други легенди на джаза. Той страдаше от дълбоко и неизлечимо отвращение към джаза и предпочиташе строги, полутъмни хотелски фоайета с дървени подове, застлани с килими, прилични маслени картини по стените и барчета за гостите на хотела, от които се чуваше подрънкване на ледени кубчета и човешка глъч. Младеж в тъмно сако, с пъпчиво лице и късо подстригана руса коса подреждаше купа със сухи цветни листенца върху плота на рецепцията. Нощният дежурен. Той поздрави с усилие Кел; изглеждаше грохнал от умора.

— Мога ли да ви услужа, сър?

Кел пусна чантата си на пода и обясни на френски, че има резервация на името Юнияке. Младежът му поиска документ за самоличност и кредитна карта и го накара да попълни кратък формуляр за регистрация. Върху бюрото имаше компютър. Клавиатурата му беше скрита отдолу, така че Кел не видя с кои клавиши набра паролата за достъп.

— Отсядал съм тук и преди — каза той, докато дискретно оглеждаше малкия офис в дъното на рецепцията, където се виждаше друг компютър. До монитора имаше кутийка кока-кола, а върху бюрото беше захлупена книга с меки корици. Кел се огледа за охранителни камери, но във фоайето май нямаше такива. — Дали е отбелязано някъде в системата ви?

Той знаеше отговора на въпроса и го зададе само като повод да се наведе през бюрото и да разгледа системата за резервации, преструвайки се на изумен от чудесата на прогреса.

— Момент да проверя, сър — отвърна чинно младокът. Рехава брадица беше набола по бледата кожа на бузите му, на челюстта си имаше гнойна пъпка, която всеки момент щеше да се пукне. — Не, боя се, че не фигурирате в компютъра.

— Не може да бъде! — възкликна Кел, като бутна с пръст екрана и го извърна към себе си, за да види на каква програма работи системата за резервации.

Ползваха „Опера“ — най-разпространената в Европа, която той познаваше доста добре. На името на Юнияке беше открит файл с множество полета за възможни бъдещи разходи, маркирани съответно: „Храна“, „Стая“, „Напитки“ и „Телефон“. Докато терминалът останеше логнат в системата, за Кел нямаше да бъде проблем да влезе в съответния файл за Амилия. Той вече знаеше, че е била настанена в стая 218, а с две-три кликвания на мишката „Опера“ щеше да му съобщи останалото.

— Може да сме били регистрирани на името на жена ми — каза той, като плъзна ръка зад плота. От бара излезе закъснял посетител, кимна на рецепциониста и тръгна към асансьорите. Кел направи няколко крачки назад, надникна в бара и забеляза двойка влюбени, които пиеха коняк в най-отдалечения ъгъл. Барманка с широк ханш събираше разпилени фъстъци от мокета. — Няма значение — каза Кел, обръщайки се отново към рецепциониста. — Мога ли да помоля за събуждане утре сутринта? В седем часа?

Привидно дребна подробност, предназначена да създаде впечатление, че мосю Юнияке смята още с влизането в стаята да си легне.

— Разбира се, сър.

Стаята на Кел беше на третия етаж и той се изкачи по стълбите, за да се запознае с разположението на стаите в хотела. На площадката на първия етаж видя нещо, което му даде идея: шкаф с открехната врата, в който камериерката беше оставила прахосмукачка и всевъзможни почистващи препарати. Когато стигна етажа си, продължи по късия коридор, отвори вратата на стаята си с ключа и веднага започна да си разопакова багажа. На тръгване за „Хийтроу“ бе получил от Маркан лаптоп. Той включи криптирания модем в USB порта и влезе в сървъра на МИ6 през защитените с пароли предпазни стени. В минибара имаше две мънички шишенца „Джони Уокър“ и той ги изпи, разредени наполовина с „Евиан“, докато проверяваше пощата си. Маркан му беше изпратил съобщение с актуализирана информация за изчезването на Амилия.

Надявам се, че си пристигнал жив и здрав.

От нашия приятел няма и следа.

Периферните устройства още не са активирани.

Под „периферни устройства“ имаше предвид кредитните карти и мобилния телефон на Амилия.

Погребения в крематориумите на 14-и парижки арондисман — в съответните дни.

Търси по презимена: Шамсон, Лилар, Дьо Вилморен, Тардийо, Радиге, Мало, Буже.

Продължаваме разследването. Подробности до 24.

Крематориуми. На Маркан винаги можеше да се разчита за някоя уместно използвана латинска чуждица. Кел пръсна афтършейв под ризата си, смени СИМ картата на телефона, за да провери за лични съобщения от Лондон, и изгълта едно малко пликче чипс от минибара. После върна СИМ картата на Юнияке и набра номера на Найт. Отговори му Барбара. Сигурно съпругът й шофираше.

— Господин Кел?

— Къде сте, Барбара?

— Тъкмо паркираме на съседната пряка до хотела. Малко се забавихме заради трафика.

— Запазихте ли стая?

— Да. Обадихме се от летището.

— Кой проведе разговора?

— Аз.

— А каза ли, че е за двама?

Барбара се поколеба, сякаш подозираше, че Кел й залага капан.

— Не изрично, но човекът сякаш остана с впечатлението, че съм със съпруга си.

Кел реши да рискува.

— Има промяна в плана — каза той. — Искам да наемеш стаята сама. Нека Бил остане отвън.

— Разбирам. — Последва неловка пауза, докато Барбара осмисляше новите указания.

— В два часа ще предприема маневра за отвличане на вниманието, която ще принуди нощния рецепционист да се качи горе за прахосмукачка.

Линията заглъхна за момент, после Барбара каза:

— Какво?!

— Прахосмукачка. За чистене на под. Слушай сега внимателно. Това, което ще ти кажа, е много важно. Прахосмукачката се намира в един шкаф на площадката на първия етаж. Искам те там точно в два. Когато се качи момчето, кажи му, че си се загубила и не можеш да си намериш стаята. Накарай го да те заведе. Не го оставяй да се върне обратно до рецепцията. Ако настоява, гледай да го забаламосаш. Направи се, че ти е лошо, разплачи се, импровизирай нещо. Когато стигнете до вратата на стаята ти, помоли го да влезе вътре и да ти обясни как се пуска телевизорът. Задръж го, това е идеята. Ще ми трябват десетина минути, ако компютърът му не е логнат. Задавай му въпроси. Ти си самотна старица, уморена от пътуването, объркана от часовата разлика. Става ли? Мислиш ли, че ще се справиш?

— Звучи пределно ясно — отвърна Барбара; на Кел му се стори, че долавя раздразнение в гласа й. Той си даваше сметка, че се държи безцеремонно с нея, а и описанието „старица“ едва ли я бе мотивирало особено.

— Докато наемаш стаята, прави се на леко смахната — продължи той, като се опитваше да я спечели отново на своя страна. — Объркай нещо с документите, разпитай как се ползва магнитната карта за стаята. Пофлиртувай с момчето. Той сигурно говори английски. Пробвай така, а ако не става, мини на френски. Окей?

От другата страна Барбара сякаш си водеше бележки.

— Разбира се, Том.

Кел й обясни, че ще позвъни отново в два без петнайсет, за да потвърди, че планът е в ход. А междувременно от Барбара се искаше да провери дали в хотела има охрана, дали някой готвач или камериерка не са останали след работно време. Ако забележеше когото и да било, тя трябваше незабавно да му сигнализира.

— В коя стая си ти? — попита Барбара.

— В три-две-две. И кажи на Бил да наблюдава главния вход. Ако някой се опитва да влезе в хотела между два и пет и два и петнайсет, да го задържи.

— Дадено.

— Гледай да те разбере. Последното нещо, което бих желал да се случи, докато съм на рецепцията, е някой гост на хотела да мине през фоайето.