Чарлс Къминг
Чужда територия (16)

16

В пет часа в тихия петъчен следобед точно преди две седмици Амилия Левин бе успяла да се измъкне тихомълком от Воксхол Крос и да се добере през предпразничните задръствания до къщата си в селцето Чок Вали, графство Уилтшър. Тя ясно съзнаваше, че предвид неотдавнашното й назначение като шеф на разузнавателната служба това беше може би последният уикенд за месеци напред, в който можеше да остане насаме със себе си, да се наслади на живописното спокойствие на провинциалния живот; задълженията на новия й пост скоро щяха да я закрепостят за постоянно в Лондон. Това означаваше да се премести в къщата на Джайлс в Челси, където компания щяха да й правят строителните машини по разкопаната улица и охраната на входа. Такава беше цената на успеха.

Къщата на Амилия, която бе наследила от починалия си брат в средата на 90-те, се намираше на една тясна уличка в края на малко село на дванайсет километра югозападно от Солсбъри. Когато спря колата пред нея, вече се смрачаваше; тя остави още известно време ключа в стартера, за да чуе докрай сонатата за пиано по радиото. След като музиката свърши, Амилия изключи мобилния си телефон — в селото и бездруго нямаше сигнал, — грабна пътната си чанта от съседната седалка и заключи колата.

Каква тишина! В сгъстяващия се мрак Амилия стоеше до портата на къщата си и се вслушваше в звуците на нощта. Новородени агънца блееха на ливада от другата страна на долчинката. Наблизо ромолеше ручей, набрал сила от пролетните води; на места вировете ставаха толкова дълбоки, че като млада бе плувала в тях, оставяйки се на леденото течение да я носи. Във втората от останалите три къщи на уличката се виждаше светлина. Първата, на стотина метра от нейната, беше собственост на лондонска издателка с два развода зад гърба си, която — също като нея — прескачаше при всяка възможност до селото. Понякога двете жени се канеха една друга на чаша вино или уиски, макар че Амилия никога не бе споделяла какво точно работи, задоволявайки се с описанието „държавен служител“. Втората къща, закрита зад стръмен склон, принадлежеше на Чарлс и Сюзан Хамилтън — възрастна двойка, чийто род от четири поколения живееше по тези места. За седемнайсет години, откакто бяха съседи, Амилия бе разменила по няколко думи с всеки от тях.

Вечерта беше хладна и Амилия извади връзка ключове от джоба на палтото си, отвори вратата и с влизането си изключи алармата. Почивните й дни преминаваха винаги по един и същ начин. Тя пускаше новините по Четвърти канал, приготвяше си голям джин с тоник и резен краставица, намираше необходимите съставки за скромна вечеря, след което пълнеше ваната с вряла вода, в която наливаше масло от някое измежду трийсетината шишенца, строени на полиците в банята — всичките подарък за Коледа или за рождения й ден от колегите в МИ6, които по правило подаряваха книги или бутилки уиски на мъжкото братство и безумно скъпа козметика на малкото жени в Службата.

Във фризера имаше кубчета лед, лимоните бяха в стъклена купа на кухненската маса. Амилия си направи коктейл и мълчаливо вдигна тост за здравето на съпруга си, който — слава богу! — беше чак в Шотландия за дългия уикенд, съвестно проучвайки един поизсъхнал клон на безумно отегчителното си фамилно дърво. Самотата беше нещо почти непознато за нея и тя се опитваше да й се наслади максимално. Животът в Лондон беше безкрайна въртележка от срещи, обеди, коктейли, контакти; Амилия рядко оставаше сама за повече от десетина минути. Този начин на живот по принцип й харесваше. Амилия се радваше на близостта си до властта, на собственото си влияние, но през последните месеци в работата й се засилваше елементът на бюрокрация, което я изнервяше. Та тя бе останала в МИ6, за да бъде шпионин, а не за да обсъжда бюджетни ограничения на безкрайни съвещания с чай и дребни сладки.

Амилия запали камината, качи се на горния етаж, за да напълни ваната, после извади от фризера пластмасова кутия с домашно приготвено песто, за да го размрази в микровълновата фурна. До готварската печка имаше натрупана на купчина поща: сметки, пощенски картички, броеве от местното списание, покани за градински партита; почти всичко, без сметките, замина като подпалки в камината. Към осем тя вече беше по халат, проверила бе имейлите си и си бе направила нов джин с тоник, след като бе открила пакет спагети в килера.

И тогава телефонът иззвъня.